Ако искате да срещнете Мария Куманова, отидете на концерт на Остава. Тя ще е там някъде – наоколо, не непременно отпред, по-скоро встрани – изправена и замислена, вглъбена сякаш под звуците на познатите парчета. Ще се зачудите за какво ли си мисли, сложила невидима бариера между себе си и останалите, пеещи с цяло гърло и протягащи ръце към сцената фенове. Ако прочетете новата ѝ стихосбирка „Тилда“, може би ще намерите част от отговорите. Така направих и аз, признавам, не на последно място заради думите на Стефан Иванов по повод нейната поезия – „тя е за концертите, влюбванията, пътуванията, разделите, паниката, самотата, убежищата и депресиите на поколението, от което съм част“.
Най-горчивите, най-съкрушителни стихове Мария е поместила в началото – със замах дръпва бинтовете от незарасналите рани, за да излезе наяве болката от счупеното, от загубите, от изгорените мостове. В поезията на Мария раните се превръщат в белези, сезоните се сменят, спомените са задъхани, объркани, пулсиращи, картинни, докато гледаме в часовника си изтичащото време („Играя на стражари и апаши с времето / Щом губя възторга е време да си тръгвам“). Наред с това наднича удивлението от собствената ни флуидност, от спечелените или изгубени битки („костите всеки път не проумяваха/защо се променям над тях“).
Многократно повтарящото се отрицание, отричане от тялото („да замина да не съм тук да не съм в това тяло“), физическото измерение на преживяното – това ми направи силно впечатление в стиховете на Мария Куманова. В тях всичко оставя отпечатък, всичко е цвят или аромат, или болка. Поезия на сетивното, където линейната памет не играе главна роля, напротив, само се носи на ивици по повърхността на звуците и ароматите, уловили есенцията на преживяното.
замайващо странно е че съм поставена
точно в това тяло
уютен дом но рано или късно ще се изнеса
ще остане като забравена дреха на пейка
Стиховете на Мария си имат саундтрак. Както влюбванията и разделите, впрочем. За някои от парчетата в него ще се досетите сами, други са посочени нескрито. За останалите я попитайте – има си плейлист в Spotify, който ще се превърне в подходящ музикален фон, докато четете. Мисля, че всеки може да допълни и собствени такива. Аз моментално открих, че ми липсва “Scar Tissue” на Red Hot Chili Peppers, почти я разпознавам измежду редовете. Казвам това и ме наляга носталгия – по касетата с Californication, по клипа, непрестанно въртян по MTV на стария ни телевизор в едно друго време, може би друг живот. За носталгията Мария е написала следното:
носталгията е нова вяра
към градове места но никога към хора
Тук можем да отворим голяма тема и да дискутираме дали наистина е така, или е позволено да добавим и носталгията към версии на хора или поне на себе си. Което ме насочва към задната корица на „Тилда“, там са думите на Едвин Сугарев – блестящ прочит и дешифриране на тази кратка, но заредена с емоция стихосбирка. С опитното си око големият поет е доловил есенцията – „поетът е сам и гол срещу света, без маска и без броня, всевластен и безсилен медиум, чиято енергия извира от болката“. Пак виждам Мария на концерт на Остава с безплътната бариера между нея и всички останали. И да, няма как да го кажа по-добре от Едвин Сугарев.
Георги
Вижте и още нова българска поезия:
Библиотеката 