Непрочетеният Димитър Воев излиза наяве

В края на една година сме, в която като че свикнахме с лошите новини, а светът не ни даде много поводи за оптимизъм. От първия ред наблюдаваме почти осъществения манифест на Димитър Воев, който преди повече от три десетилетия написа: „Аз искам всичко да се срине в този свят, аз искам всичко да се срине до основи…“. Чета тези думи в една книга, успяла да достигне до мен в края на тази безумна, ирационална година, сякаш за да ми припомни, че апокалипсисът не е запазена марка на днешния ден, нито е краят в действителност.

Разлиствам сигналната бройка на „Непрочетено“ – дълго чакания сборник с поезия и текстове на Димитър Воев. Близо три седмици преди официалното си излизане, това предварително копие достигна до мен, позволявайки ми да бъда един от първите читатели на истинско откровение. Няма да забравя усещането, което изпитах когато отворих пощенския плик – потвърждението на всичките ми очаквания само за няколко мига – дали е излязла в достойно издание, дали корицата е добра, шрифтовете, графичното оформление, хартията. Прочетох предговора и буквално се разтреперах от вълнение, защото всичко изглеждаше точно както подобава на подобно издание, както подобава на личност от ранга на Воев. Разтреперах се и защото предговорът на Доротея Монова те хваща за ревера и те разтърсва из основи. Всяка дума на точното място, думи не просто на издател, а на човек, наблюдавал от близо цъфтежа на „цветята от края на 80-те“, човек с позиция и отношение, при все това запазил дистанция и позволил творчеството на Воев да излезе автентично, недокоснато, но подсилено по изключителен начин от илюстрациите и цялостното оформление.

Зад „Непрочетено“ стои трудът на хора, които са дали по нещо от себе си, за да бъде резултатът толкова внушителен. Използваните фотографии са от архива на Нели Недева-Воева, вероятно някои от тя публикувани за пръв път, защото разкриват интимност отвъд музиката и славата, интимност най-съкровена, изкуство между двама души. Графичната концепция и дизайнът са на Артур Панов, приятел на Воев и автор на запазения знак на „Нова Генерация“. Съставител на книгата е Димитра Воева, по-малката дъщеря на поета. Тя не просто е подредила в логическа конструкция архива на баща си (Воев оставя след себе си 12 тетрадки с ръкописи, датирани между 1981 и 1992 г., но за някои  от стихотворенията има основания да се смята, че са писани по-рано), но е успяла да им придаде цялост, да ги обедини около свързващи нишки и теми, да ги превърне в завършено произведение. С напредването на книгата тази нейна концептуалност личи особено силно, а в края, в подбора на завършващия текст, „премахвайки времето“ е сложен финал, който – колкото категоричен, толкова и отворен звучи в ушите ми след последната страница.

На тези 260 страници виждаме Воев такъв, какъвто малко хора са го виждали приживе. Надникваме в най-интимно съкровените теми, вълнували този авангарден ум и превърнали се в поезия, изтъкана от символи. Тук са не просто някои от най-известните текстове на „Нов Генерация“, но и поеми, фрагменти и стихове, публикувани за пръв път. От тях израства образът на един поет, прегърнал дълбоката печал на битието, привлечен от смъртта и безкрайността подобно на пеперудата, хипнотизирана от пламъка на свещта. От тях в лицето ни удря една болезнена отчужденост, едно презрение към света и неговата низост и мръсотия, безнадеждност („радост няма в комплекта„) като контрапункт на дирижираната, показна доволност в едно прогнило общество от комсомолци.

Но в стиховете на Воев не доминира единствено самота и отчужденост. Има търсене, има подадена ръка, има споделеност, макар и винаги камерна, винаги уединена:

„Вървим с тебе двама

отляво и отдясно

на празно пространство,

което ни е тясно“

Текстовете на Воев са жажда за дистанция, което днес – когато сме изправени пред именно такава, непозната, но сякаш предречена – звучи толкова актуално! „Дистанцията е в човека. / В дистанция сме аз и ти“, пише Митко години след мрачното предупреждение на Иън Къртис („Please keep your distance…„) и десетилетия преди това да се превърне в рефрен навсякъде по света по време на пандемията. Това е дистанция от ценностите, обещанията на времето, в което „всички сте жаби„, които „чакат за роли / да скрият зеленото си„.

На места нестройни, несъвършени, губещи ритъм, стиховете удрят с неочаквана сила на символните си послания. Поглеждам годината, в която е написан един или друг стих и наум пресмятам на колко години, на каква невръстна възраст този пророк е достигнал до заключения за себе си и света, които удивляват със своята оригиналност. Освен стихове, има и малко проза, няколко писма… В едно от тях четем следното:

„Когато ритъмът те блъсне в посоката на неувереността и безсмислието, ти трябва да чакаш. Трябва просто да изчакаш да те върне пак на предишното място и тогава да продължиш. Всеки ден е ден от твоя живот. Не обръщай внимание на тези, които са като сенки по пътя ти. Вярвай в това, което си и го предизвиквай да се разкрие“.

Чета и устата ми се изпълва с горчилка, осъзнавайки колко много имаме нужда от такива думи днес, от човека, който ги изрича и който би могъл да намери зрънцето истина в целия синтетичен фалш на днешния ден. Една от онези естествени паузи в книгата, в които си даваме сметка за мащаба на таланта, който сме изгубили – не просто на поетичния и музикален талант, а на човека, имал дарбата да разбира, да надниква в хората.

„Непрочетено“ за пръв път представя творчеството на Воев в автентичен и завършен вид. И колкото и изчерпателен да е този сборник, усещането ми от него е, че той не слага точката, че тепърва отваря един безкрайно закъснял разговор. Хората около тази книга, но и много други, имат какво още да кажат – и за мястото на Димитър Воев в поезията, и за наследството на Нова Генерация като феномен на своето време, задраскващ с черно изхабената фасада на проваленото тоталитарно общество. Много се надявам този разговор да продължи.

Георги Грънчаров

Приказката P.I.F. продължава

PIF

Безкрайно щастлив бях, когато преди повече от 2 години научих, че предстои излизането на биографична книга за P.I.F. В кино „Кабана“ изд. Scribens и любимите Остава тъкмо представяха първата подобна книга от поредицата Scribens Acoustic„Аз, Остава“ – тематично, с акустичен концерт. Чудесно чувство – в ръцете си държах книга за любима българска група, а вече се подготвяше такава и за други мои любимци. Нищо не подсказваше тогава колко драматично ще се променят нещата междувременно.

Уви, ето ни днес, есента на 2021 година, почти две години световна пандемия, в която концертите изведнъж минаха в онлайн режим, а се случи и нещо немислимо, непоправимо – изгубихме Димо. След всичко това изобщо не бях сигурен дали книгата някога ще види бял свят, как ще се случи това, как смъртта на Димо ще повлияе на цялостната тоналност на подобна книга, а и нещо друго – как самият аз ще събера куража да я прочета. Месеци наред след фаталния декември, 2020 г. дори не можех да си пусна песен на P.I.F., толкова силно ме разтърси тази загуба.

В същото време обаче изд. Scribens са намерили сили да довършат подготовката на книгата и тя излезе, в прекрасно луксозно издание, следващо формата на „Аз, Остава“, дело на същия екип – Георги Гаврилов, Мария Куманова, Наталия Иванова (интервюта и съставителство) и Антонина Георгиева (художествено оформление). В книгата са включени десетки фотографии, както и ръкописни текстове на Димо, подготвени специално за изданието.

На повече от триста страници са поместени интервюта с всички музиканти, минали през P.I.F. от началото на съществуването на групата. Започнала кариерата си под името Resemblance във Варна през далечната 1993 г., бандата свири първоначално в морската столица, където в началото на 90-те кипи истинско оживление в най-различни музикални стилове. След кратък престой в Унгария момчетата пристигат в София и бързо са припознати с таланта и артистичния си стил. Промените в състава са нещо обичайно и през всички тези години през групата минават повече от 20 музиканти, но ядрото на P.I.F. винаги са били Димо Стоянов и Иван Велков (последният с кратко прекъсване). За тази толкова успешна колаборация, но и приятелство, преминало през най-различни изпитания, говорят двамата в началото на книгата. Разказът им е допълнен от историите на останалите – всеки е добавил своето парченце от приказката, привнесъл е своя поглед, дал е обяснение на едно или друго събитие така, както го е видял, за да се получи голямата история, Приказката P.I.F.

Съставителите са избрали да се отдръпнат назад и да дадат думата на своите герои – запазен е специфичният изказ на всеки от тях, което дава един мултифасетен облик на книгата. По този начин се открояват големите разказвачи – онези, които поднасят запомнящи се моменти от преживяното, забавни или абсурдни истории; но и онези, които говорят на езика на музиката и разказите им са изпълнени със сравнения на музикални техники и умения. Разбира се, когато дадеш думата на повече от двайсет души, неминуемо е да има повторения, историите да се пресичат, наслагват една над друга, тук-там се прокрадват различни гледни точки към едни и същи събития… Но всичко това по интересен начин допринася за създаването не само на пълнокръвен образ на група P.I.F., но и дава много добре конструиран контекст – силната варненска сцена от началото на 90-те, музикалния бизнес в България по времето, в което телевизия ММ все още е фактор, многобройните колаборации между музиканти от различни формации и какво ли още не.

Образът на Димо като лицето на P.I.F. също е сред водещите нишки, които криволичат през всички интервюта. И беше безкрайно любопитно да проследя как останалите говорят за него; да напасна парченцата от образа на един изключително артистичен творец, сложен характер, импулсивен, но и по детски естествен, непринуден, любопитен, готов да експериментира в музикално отношение.

Много ми допаднаха разказите на Любомир Петков (Любака), клавирист на групата, както и на младия пианист Димитър Косев, който е гост в някои от последните участия на P.I.F. (включително онлайн концерта им от пролетта на 2020 г.). и който допринася с изключително интересен поглед към Димо като човек и приятел.

Страшно забавен момент от интервюто с Любака е следният епизод:

„Димо по едно време слушаше хип-хоп. Генгста рап, по цял ден. Беше много смешно, защото вечер отивахме и сваляхме звездите, говорехме за поетичното от сцената , разказвахме разни приказки – хората, които идваха на гиговете ни са точно от типа интелектуалци, които ходят с книга в джоба, преметнато шалче и набол мустак. А в същото време, когато Димо пуснеше музика в колата си, се чуваше: „Йее! Ааа! Къмон!“.

Разбира се, историите изобилстват, има много, много разкази – и смешни, и тъжни, и абсурдни, истории за приятелство, за любов, за раздяла, за лични и творчески предизвикателства, за търсения и намирания. И удивително за мен, но четенето им имаше силно терапевтичен ефект, беше точно обратното на очакваното. Може би поради факта, че по-голямата част от интервютата е подготвена преди смъртта на Димо, в книгата не доминира тъгата от непреодолимата загуба. В книгата Димо е от плът и кръв, а Приказката P.I.F. продължава. И само когато спреш за миг и се замислиш, че целият този кипеж е в миналото, че Димо няма да се качи никога повече на сцената и публиката да избухне на „Колело“, тогава нахлуват емоциите и в гърлото напира горчивина, която не можеш да прогониш.

Един от тези моменти беше в самия край на книгата, с разказа на Александър Алексиев, без съмнение най-големият фен на P.I.F., когото познавам. Алекс присъстваше неизменно на концертите, а когато Димо почина, написа във фейсбук изключително емоционален пост, станал основа и на публикувания в книгата текст. Думи, които не могат да те оставят равнодушен и показват колко дълбоко можем да бъдем повлияни от музиката, от творците, които карат душите ни да звънтят. И колко е нечестно това, което се случи с Димо…

С всички талантливи музиканти, оставили своя отпечатък и дали своя принос за групата, с фенове като Алекс и няколкото поколения почитатели на P.I.F (действително поколения, защото на последните им концерти край сцената вече обикаляха децата на онези, които някога ги гледаха в Студентски град!), с огромното музикално творчество, което остави Димо, с тази безценна биография, която имаме шанса да разгърнем, „Приказката P.I.F.“ все пак продължава. Под една или друга форма. Твърде дълбока и незаличима е следата, твърде силно звънтят камбаните. Нищо и никога няма да бъде същото и болката от загубата няма да намалее, но ще се научим да живеем с нея. И чрез музиката да празнуваме живота, любовта и всичко останало – точно както правеше Димо.

Публикувано от Георги

„Направени от вина“ – Йоанна Елми

Napraveni ot vina

Във въображаемия ми класьор със спомени от 90-те има един, който много рядко изваждам на дневна светлина. Живеехме в панелка – преди санирането и PVC дограмите да станат нещо обичайно. Когато навън валеше дъжд, валеше и вътре. Избиваше под прозорците, но и през некачествено направените сглобки между панелите. Под тапетите се образуваха мехури, пълни с вода – налагаше се да ги пробиваме, от тях рукваше вода, която събирахме в леген. Мокри парцали и пълен леген при всеки силен дъжд. Беше заучено упражнение, дъждът означаваше малко домашно бедствие.

Този спомен и още много други безмилостно бяха извадени от ъгълчетата на паметта ми, докато четях „Направени от вина“ на Йоанна Елми. Дебютен роман, който със замах отваря портала на времето и ни връща „в детската стая на Прехода„, по думите на редактора Георги Господинов. Донесох си го при последното пътуване до България, след като прочетох отзив от Цветелина Марева, на чиято преценка обикновено се доверявам. Не че името на авторката ми е непознато, напротив. Йоанна Елми привлече вниманието ми преди време с текстовете си в сайта toest.bg, винаги написани аргументирано, с контекст, със съответното проучване. Но добър публицист не означава непременно и добър писател, затова може би имах нужда от известно „побутване“. И добре че беше това побутване, си казах снощи, когато малко преди полунощ дочитах последните страници на романа. Защото срещата ми с него беше емоционална, изтупа прахта от доста спомени, отключи забравени гледки и картини, срещна ме отново с едни години, които не държа непременно да си припомням, но които – искам или не – са оставили следи. И тези следи, уж бледи на пръв поглед, позаличени, рязко се активират при досега на съзнанието с подобно четиво.

Докато четох „Направени от вина“, известно време не ми даваше мира една натрапчива мисъл – колко от написаното е истинско, преживяно, и колко е фикция. Къде писателят споделя своята собствена история, и кога продължава „строежа“ с тухличките на художествената измислица, с наблюдения над нечий друг живот, с усърдни проучвания на епохата (90-те вече са епоха, не знам дали усетихте!). На много места си казвах „Дано това е измислица!“, защото разказаното е болезнено, съкрушително. Но пък на други бях изумен от автентично пресъздадените разговори (специфичният северозападен говор), места, особености на онова време, гледки и дори миризми (входът, който мирише на мазе). Йоанна е майстор на диалозите, сякаш ги е „свалила“ от диктофон, сякаш слушаш живи хора, а не четеш художествено произведение. Или може би отново изплува наслоеното, преживяното, дочутото и забравеното от всички нас, минали през онези години, затова диалозите звучат толкова познато. През цялото време можех да си представя нейните герои, заобикалящата ги среда, начина по който се обръщат един към друг, интонацията им, гримасите им.

„Направени от вина“ говори с много гласове. Три поколения жени очертават една семейна история, написана с много болка, насилие, гняв, огорчение и безутешност. Три жени проправят пътя си през десетилетията, ограниченията на своето време, несигурността на своето бъдеще, ужасяващото осъзнаване на шаблона „тука е така“. Жени, които приемат съдбата си, примиряват се или пък обратното – бунтуват се, бягат и търсят нещо различно. Колко далеч може да избяга човек? Колко категорично може да разкъса нишките с онова минало, което му е причинявало само болка и страдание?

Най-младата, Яна, е връстничка на авторката. Родена в средата на 90-те и отраснала в чудовищната мизерия на семейство, раздирано от непрестанни скандали, алкохолизъм и насилие, тя тръгва, подобно на хиляди други българи, по пътя на американската мечта. Само за да види нейната несъстоятелност, грубото й лице, жестоката реалност на анонимните емигранти в „най-великата страна на света“.

Като дете ти казват, че сега му е времето да се радваш, да бъдеш щастлив. Все едно после нямаш право. Да си дете, казват, е най-хубавото нещо на света, после цял живот ще ти липсва. Аз все не можех да разбера кое му е хубавото“.

Но това не е женски роман, не е и емигрантски роман. Всъщност е много любопитно да проследи човек в колко „калъпа“ умело е избегнал да се напъха този роман, колко етикети не пасват на същността му. За какво е всъщност? За порастването, за болезненото проправяне на път през оковите на семейните обременености, комплексите на социалната среда, унаследената вина? За малките лични трагедии на фона на посткомунистическа България, които до такава степен смазват духа, че единственото спасение изглежда навън, по-далеч от тук? Може би донякъде е пост-емигрантски роман, в който липсват розовите очила, през които емигрантът гледа на новия свят, преди да се срещне очи в очи с нея. Децата на 90-те вече не носят розови очила, рационалното при тях е водещо. Пост-емигрантски, и защото в него нахлуват реалностите на новия свят – космополитният човек вече не стиска в ръката си еднопосочен билет; има заминаване, но и завръщане, и ново заминаване. Домът е нещо по-различно от географски координати, той е съвкупност от преживявания. Носим го със себе си, където и да сме.

„Това ли са наченките на остаряването? Така ли с времето човек отказва да гледа как светът се променя и се мъчи да го натика в калъпите на спомените, постепенно ставайки чужденец в собствения си живот?“

Много теми намирам в романа, при това подредени по един ненатоварващ начин, сякаш отварят дискусия, без да задушават с тежестта си, без да дават окончателни присъди, нито решения. Интелигентен и чувствителен роман, който изисква от читателя съучастие.

Усещам как ми трябваше известно време, преди историята да ме погълне и да осъзная, че няма да затворя книгата, без да съм прочел и последната страница. И как изчистеното, образно писане на Йоанна ме привлича на своя страна все повече и повече, притъпява нетърпението ми да открия някаква засукана фабула, повлича ме към бавната река на моите собствени 90-те.

…когато си мисля „преди десет години“, винаги мисля за деветдесетте. А това са вече почти трийсет години“.

Емоционални, силно емоционални са последните страници. Преживени, изстрадани, дори и да се окаже, че са художествена измислица (което трудно бих повярвал). Към края на книгата някак много се доближиха линиите на съдбите ни – на автора и на читателя, на моменти имах усещането, че Йоанна описва първото ми завръщане в България след повече от година отсъствие. А самият финал, последните две изречения, някак прещракаха в страхотно съзвучие с моето собствено светоусещане и ме накараха да се усмихна широко там, на този финал. С благодарност на Йоанна Елми за историята, за искрената емоция, честното писане и куража да отвори теми, под които хрущят натрошени стъкла. Вече очаквам следващата книга, защото знам – добрият публицист може да бъде и отличен писател!

Публикувано от Георги

Нова българска поезия: Теодора Лалова и Зорница Иванова

„Хроники на сходствата“, Зорница Иванова и „В такива следобеди“, Теодора Лалова

Напоследък наблюдавам едно хубаво явление – излиза много нова българска поезия, много дебюти на познати или дочути отнякъде имена. При това излизат не като от час по трудово, а в стилни, полиграфически изпипани издания, които радват окото с естетиката си и дават обещание за нещо повече от опаковка. В един есенен следобед минавах покрай „Хралупата“, където е щаб квартирата на издателска група Арс и Scribens – напоследък именно от тях идват интригуващи анонси и впечатляващи корици. Вмъкнах се вътре и погледът ми се спря на двуезичния дебют на Теодора Лалова„В такива следобеди“. Следя фотографиите на Теодора, които публикува в инстаграм, и вече имах настройката, че щом притежава такова фотографско око, вероятно и думите й се получават. На рафта с новите издания стоеше и друг дебют – „Хроники на сходствата“ на Зорница Иванова. Разгърнах я и се оказа надписана от авторката. Сметнах го за знак и си излязох с двете стихосбирки под ръка.

Минути по-късно в Градската градина, под меките лъчи на есенното слънце, разлиствах двете книги и си казах, че може би са писани именно за такива следобеди…

Теодора Лалова – „В такива следобеди“

„В такива следобеди ми се пишат стихове за мириса на дим,

за недочетените книги у дома и за първите любови.

Разбира се, в такива следобеди

не нося бележник със себе си…“

Стиховете на Теодора Лалова са интересни следобедни размисли. Наблюдения, които отключват врати вътре в съкровения свят на пишещия и мислещия човек. Открехват само малко, колкото светлината да докосне нещо познато там в ъгъла, и се връщат отново към света наоколо. Стои в парк Леополд в неделя, с есенни сини обувки, а мислите й достигат до „там, където не съм“, материализират се в тях печени кестени и оранжеви трамваи. Или в Льовен през лятото, където „отмисля собственото тяло / от пейзажа тук“, за да се върне при камбаните на Невски в „онази лепава софийска жега“. Тази раздвоеност, разминаването между физическо присъствие и блуждаене на мисълта, е характерна нишка в стиховете на Теодора. Може би това ми хареса най-много, а и подобен дисонанс ми е близък. Усещането, че тялото ти „все още диша / в друга часова зона“, различна от настоящите координати. Откривам и други нишки, които си отделям настрана – за да ги разуча в детайли, да ги обмисля за себе си. „Линиите на всички наши избори“, „Ние разопаковаме багаж, опитомяваме един адрес“... Теодора успява да облече в думи разни мои емоции, които – поради невъзможност да класифицирам – просто съм прибрал разбъркани в чекмеджетата на съзнанието си. Стиховете й ги изваждат от там, изтупват ги, подреждат ги. Пак са си по чекмеджетата, но са пуснали соковете си, говорят ми по-осъзнато.

Теодора знае, че координатите на тялото и душата не винаги съвпадат във всеки един момент и това може би е напълно нормално. Умението й да наблюдава и да връзва картини с емоции от чекмеджетата е магическият ретуш, който прави „В тези следобеди“ силно духовно преживяване.

Зорница Иванова – „Хроники на сходствата“

В посвещението към неизвестния си читател Зорница Иванова пише „за тихите следобеди“. Как да не го възприема като знак? „Хроники на сходствата“ е сборник със състояния, които имаха особено въздействие върху мен – караха ме да спирам върху някой стих, да препрочитам отново и да се вслушвам в резонирането му с моя вътрешен свят. През някои преминавах бързо, без да се замисля, само за да се върна отново по-късно и да намеря оттенъка, който ми е убегнал. Други звучаха като нещо, което бих преписал и залепил на стената – „Инструкция за опитомяване на спомен“ например. Трети са есенция в краткостта си, която удря на точното място.

Всеки е

начинаещ плувец

в реката на своя страх.

В поезията си Зорница се взира навътре към себе си. Стиховете й са разделени в три блока, всеки от който носи определен нюанс. Тъмни в началото, те се обагрят в лятно жълто към средата, за да узреят в залези, които разграждат светлината на съставните й части към края. Кратки, лаконични, заредени с със силата да бъдат съставни части на послание, думите изглеждат някак устремени към страничен адресат. Стихове за любов, за страхове и слабост, за горчилка и вина, за утеха и неизбежност. Състояния, щриховани с графит, като на места моливът е натиснал дълбоко хартията, оставил е резка. Неизказаното, както се случва понякога, е с много по-голям обем и сянката му се вижда върху листа. Четеш и се чудиш – кратък стих, пък хвърля такава голяма сянка. Такова е усещането ми за поезията на Зорница Иванова – възприемам думите й в единство с мълчанието, което оставят след себе си.

Публикувано от Георги

„Просто деца“ на Пати Смит

Срещата ми с тази книга се случи цели десет години, след като попадна в библиотеката ми. Последва ме през четири апартамента и две държави, докато дойде точният момент. Един ден просто взех от рафта томчето с вече пожълтели ръбчета на страниците, разлистих го и зачетох, за да не го оставя в следващите два дни до последната страница. „Просто деца“ на Пати Смит беше дочакала подходящия момент за нашата среща. И колко си струваше само!

Пати Смит – „Просто деца“, изд. „Махалото“, 2011 г.

Беше лятото,през което умря Колтрейн. Лятото на „Crystal Ship“ от дебютния албум на The Doors. Децата на цветята вдигаха голите си ръце в протест срещу войната, а Китай направи опити с водородна бомба. Джими Хендрикс запали китарата си на фестивала Монтерей. Радиостанциите въртяха „Ode To Billie Joe“. Заради полицейската бруталност, безработицата, расовото напрежение и политическия курс на страната в Нюарк, Милуоки и Детройт избухнаха пълни с насилие бунтове. Беше лятото на филма „Елвира Мадиган“, лятото на любовта. И сред тази кипяща, неприветлива атмосфера, една случайна среща промени целия ми живот.

Беше лятото, през което срещнах Робърт Мейпълтроп“.

Просто деца“ определено не попада в жанра „музикална биография“, макар да е написана от рокендрол легенда. Не е и обикновен мемоар, въпреки ярките картини на кипящия от изкуство, идеи и блясък Ню Йорк в края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ век. „Просто деца“ е история на една любов, която оцелява, дори когато променящите се реалности заплашват да я пометат; история на едно порастване, история на двама творци, преплели духовните си пътища въпреки превратностите на съдбата.

Творческите среди в Ню Йорк от втората половина на ХХ век са свят на контрасти, когато младата Пати Смит пристига в града, решена да се занимава с изкуство. Началото е трудно, бедно и безперспективно, а шансовете за провал огромни. Докато се опитва да свърже двата края, хранейки се с вчерашен хляб и заработвайки в книжарници, Пати среща Робърт. Както казва тя самата, случайна среща, която ще промени целия й живот.

Робърт е отгледан в католическо семейство, но творческите му търсения го отвеждат далеч от ограниченията на канона. Разкъсван между постоянната угнетеност от липсата на пари и желанието да се докаже чрез своето творчество, той намира сродна душа в плахата и изпълнена със същите съмнения Пати. Между двамата се ражда нещо повече от любов – доверие, единение и вяра, че винаги ще има „нас“.

Двамата гравитират около динамичните и провокативни арт клъстери в Ню Йорк. „Фабриката“ на Анди Уорхол събира екстравагантни нощни птици, а цяло гъмжило от знакови за епохата фигури се срещат в емблематичния хотел „Челси“. Чужда на екстремното, бляскавото и забързаното, Пати намира пристан в поезията и рисуването. Робърт изпълва всяко кътче на общите им убежища със своите инсталации, изследващи странното, гротескното, преформулиращи установената символика. Същевременно започва да открива промяна в своята идентичност, изявяваща се в силно привличане към мъжкия пол. Това променя конфигурацията между двамата, но не и любовта, която продължава да ги свързва.

Робърт и Пати ще кръжат един около друг, независимо от различията помежду им, откривайки всеки за себе си творчески вдъхновения, но и любопитни към изкуството на другия.

Разказът на Пати е страшно увлекателен не просто заради автентичната картина на живота в арт средите на Голямата ябълка през 60-те и 70-те. Да, в този кипящ свят се появяват знакови фигури, които наелектризират атмосферата. Тук са Джими Хендрикс и Боб Дилън, това е времето на Джим Морисън и Джанис Джоплин, тук е Алън Гинзбург – епизоди, свързани с тях привнасят определен колорит в разказа на Пати, но не разсейват твърде много от основната линия. Любов, по-голяма от различията, и посвещаване в изкуството, заради което си заслужава всяка жертва – това е есенцията, която си проправя път по страниците.

Силни, болезнени са последните страници на книгата. Пати няма намерение да пише музикален мемоар. Нейният разказ приключва там, където започва кариерата й на рок звезда. За да избърза напред във времето до трагичната развръзка на тази голяма любов, това приятелство, на което само смъртта може да сложи край.

Поет, музикант и човек на изкуството, Пати Смит създава може би най-силното си произведение с „Просто деца“. Почтит, благодарност и обяснение в любов към човека, променил съдбата й.

Връщайки лентата 10 години на зад, с приятна носталгия си спомням как тази книга се появи на все по-пълния с музикални книги рафт в библиотеката ни, голяма част от които по онова време излизаха благодарение на страхотното издателство „Махалото“. Тогава Девора първа посегна към „Просто деца“, а нейното ревю, което препрочетох днес, продължава да е все така хубаво.

%d блогъра харесват това: