Следеният човек

Ако трябва да назова една единствена книга, която най-добре описва живота през социализма и същността на тоталитарния режим, без никакво колебание това ще бъде „Следеният човек“ на Веселин Бранев. Странно, нали? Обикновено Георги Марков и неговите „Задочни репортажи за България“ са на върха на езика, есетата му, прилежно събрани в няколко сборника през последните години, също. А „Следеният човек“, издадена през далечната 2007 г. от изд. „Фама“, е с отдавна изчерпан тираж, почти непозната на широката публика.

Самият аз я намерих случайно, продаваше се в интернет. Купих си я преди няколко години, но само я разлистих набързо. Видях множество цитирани документи от архивите и незнайно защо реших, че може би няма да е твърде интересна. Огромна грешка! По-увлекателна книга не бях чел отдавна! Не се откъснах от нея няколко дни, а днес вече я числя към едни от най-ценните томове в личната ми библиотека.

Кой е Веселин Бранев и защо „Следеният човек“ е толкова важна книга? Отраснал в семейството на интелектуалци с баща, известен с левичарските си пристрастия, който при това е лежал в затвора и членува в комунистическата партия от 1918 г., Бранев е от една особена категория хора в зората на комунистическия режим. Завършва Френския колеж в София и твърде рано си поставя за цел никога да не прави компромис със съвестта си и да няма нищо общо с „Единствената партия“, както упорито я нарича в спомените си. Ужасно трудна задача, както се оказва в последствие.

Когато идват на власт комунистите, Бранев е още ученик в гимназията. Въпреки това в спомените му присъстват някои ярки впечатления от живота в България през военновременните години и особено покрай Девети. Един от тези моменти ме впечатли доста силно. Двамата с братовчед му Сашо стоят покрай шосето и наблюдават безспирната колона от преминаващи съветски войски и техника. Наблизо е казармата, а отвън тъкмо спира мерцедесът на българския командир. Шофьорът се суети около колата, очевидно има някакъв проблем. Спира съветски джип и един войник се приближава с намерението да помогне. Навежда се зад автомобила, посочва нещо на шофьора, уж че при ауспуха е проблемът. В това време от джипа мятат едно дебело въже, други войници го връзват за предната броня на мерцедеса и потеглят, дърпайки на буксир трофея, докато стъписаният шофьор гледа невярващо след отдалечаващите се руснаци.

Последвалите години на установяване на комунистическия режим са обрисувани изключително впечатляващо чрез личните истории на Бранев. Преустановяването на всички културни връзки със света, забраняването на чуждестранните колежи, преследването на хора, дръзнали да четат британски или френски вестници и списания, безжалостната разправа с интелектуалния и политически елит на царството са покъртителни, шокиращи страници и силна увертюра към предстоящите премеждия в социалистическа България.

Повратната точка за Бранев настъпва през 1957 г., когато заминава да специализира филмова режисура в Берлин. След един любопитен епизод, излязъл като от шпионски филм, и неуспешен опит за „бягство“ в Западен Берлин, младият Бранев е върнат насилствено в България и тук започва „оперативният интерес“ на вездесъщата Държавна сигурност към неговата личност. Веднъж попаднал в полезрението на службите, Веселин Бранев ще бъде следен в продължение на повече от дванайсет години, а когато през 90-те архивите са отворени, той ще открие в тях досието си с повече от 800 страници. Донесения, заповеди, рапорти, бележки, стотици изписани и напечатани страници, белязали нездравия, налудничав интерес на тайната полиция към обикновен човек. Върху тези документи и спомените, предизвикани от тях, Бранев написва „Следеният човек“, като дава особено изразителна оценка за предназначението на книгата, а именно – „човекът по времето на комунистическия тоталитарен режим и неговото орнаментирано изображение, изработено от майсторите в художествените ателиета на политическата полиция„.

Прочитането на тази книга, признавам, е доста травматично преживяване. Може би следващите поколения дори ще я сметнат за фантастика, антиутопия някаква – толкова шокиращо, толкова нелепо звучи от дистанцията на времето цялата тази огромна машина, работеща за да преследва, подслушва, унижава, потиска всички онези, които по някакъв начин е решила, че представляват заплаха. Мащабите също са невероятни – в годините на зрелия социализъм Държавна сигурност е на всички нива, навсякъде. Показателни за това са няколкото епизода, в които тайната полиция нарежда претърсване в апартамента на Бранев. За „маскировка“ е сътворен сценарий, в който тъщата, съпругата и дъщеря му са извикани от различни институции в точно определен час – справка в Пенсионното, профилактичен преглед в поликлиниката… За повече правдоподобност на преглед в този час са извикани всички деца от няколко поредни блока на улицата – т.е. чиновници, началници на поликлиники и други служби – всички са съучастници на ДС в организирането на това „мероприятие“, за да може няколко агенти под прикритие да преровят апартамента на Бранев в търсене на „кореспонденция с вражески елементи“.

„Всъщност Държавна сигурност е създадена не за да търси виновници, а за да следи какво може да се появи в главите на невинните. Когато демократичният ред е разрушен и невинните не могат да споделят публично какво мислят, само политическата полиция може да събира тази информация. Тя е едновременно око през прозореца, ухо, залепено на стената, и бостанско плашило.Без тази едновременно ужасна и жалка институция тоталитарният комунистически ред е щял да рухне, и то не много бързо, а веднага…“

Изключително любопитни портрети прави Бранев на доносниците и методите, по които ДС вербува попълнения в редиците си. Невероятно потискащо действат страниците, в които припознава един или друг познат, приятел или роднина, който фигурира под агентурен псевдоним в досието му и който собственоръчно е „донасял“ информация от най-битов характер – с кого се е срещал, какво е казал по един или друг повод, с кого води кореспонденция… В един момент доносник се оказва дори човек от най-близкото му обкръжение – братът на жена му.

„Възможно е по стратегически замисъл „бойците на тихия фронт“ да са всъщност ваятели на безвредния, послушен, подчинен, смирен, уплашен човек, от когото се нуждае тоталитарният режим, за да съществува. Те са лъжицата, която трябва непрекъснато да се върти в така наречения в химията „преситен разтвор“, защото спре ли да се движи, твърдата маса пада на дъното и разтворът престава да съществува, тоест – човекът отново ще намери кураж да бъде себе си“.

И макар гръбнакът на „Следеният човек“ да е личната история, илюстрирана от богатото досие в архивите на Държавна сигурност, тя блести и с много други качества. Много ценни са впечатленията от първо лице на Бранев от културния живот в България през онези години. Като сценарист, журналист и кинорежисьор той има възможността да види как функционира културният живот под диктатура – не можеш да си писател, ако не си член на Съюза на българските писатели, но пък ако си послушен, можеш да си осигуриш доста охолно съществуване. В текста ще срещнете много популярни имена и любопитни случки с тях, илюстриращи компромисите, които човек понякога прави в името на личния си успех или комфорт. Ще прочетете и как може да се напише стихотворение по поръчка – по повод изстрелването на нов съветски спътник в космоса. Ще се натъкнете обаче и на друг тип личности, по-редки и незабележими. Онези, несломените. Мнозина от тях живеещи в крайна мизерия или изтърпели тормоз и мъчения в лагери и затвори. Като белокосия генерал, когото Бранев вижда на едно гише във военната служба – чинно чака реда си, а когато младата жена с пагони на младши лейтенант му подвиква иззад стъклото: „В коя част сте служили?“, отговаря кротко и с достойнство: „Госпожице подпоручик, аз не съм служил, аз съм командвал армия!“

„Субектите на властта се сменяха по силата на някакви тяхни кулоарни правила, но управляващият човешки тип, създаден от комунизъм и тарикатлък, оставаше неизменно същият. Друго се променяше – така наречената вяра в комунизма се превръщаше в преданост към висшестоящия. Пази, Боже, да обичаш комунистическото бъдеще на света повече, отколкото началника си! Дори от генералния секретар на Единствената партия не се искаше вяра в комунистическите идеи, а само едно – преданост към висшестоящия в Москва“.

Най-ценното достойнство на книгата, наред с автентичните свидетелства за безумията, на които е способна машината на Държавна сигурност, са пространните размисли на интелектуалец като Веселин Бранев, неговите разсъждения за характера на диктатурата, нюансите, явленията в социалистическото общество, което правят живота в него толкова отблъскващ. Много неща си отбелязах, докато четох. Ако бях подчертавал, вероятно цялата книга щеше да е издраскана.

„Позорно е да се живее в несвобода и аз познавам добре тази участ. Но още по-позорно е да посветиш живота си в защита на тази несвобода като офицер от политическата полиция“.

И едно силно обобщение:

„Доста време ми беше нужно, за да разбера чрез личен опит колко разрушителен е този тоталитарен ред не с враждебността си, а обратно – с опита да приобщи човека към себе си, да го подчини, да го съблазни, да го убеди, че животът няма алтернатива извън него. Комунистическият тоталитаризъм рушеше душата на човека, като заменяше основните нравствени стойности с военновременни“.

Необяснимо, но и показателно е отсъствието на тази книга от пазара и от културния живот у нас днес. Тя заслужава много повече – да бъде непрестанно преиздавана, да влезе в учебниците, да бъде обсъждана, филмирана, обговаряна. Вместо това виждаме прилив на новопоявила се ерзац литература, третираща с апломб Девети септември, лагерите, комунизма. Може би автентичните свидетелства ни плашат. Може би ни отблъскват със своята необорима категоричност? Може би в художествената форма намираме повече комфорт, а измислените имена и герои не смущават съня ни. Каквато и да е причината, липсата на „Следеният човек“ отваря поле за сенките от миналото да изпълзят отново. И притъпява инстинктите ни да се борим срещу приобщаващата посредственост – новата диктатура, доминираща днес в заобикалящия ни свят.

Непрочетеният Димитър Воев излиза наяве

В края на една година сме, в която като че свикнахме с лошите новини, а светът не ни даде много поводи за оптимизъм. От първия ред наблюдаваме почти осъществения манифест на Димитър Воев, който преди повече от три десетилетия написа: „Аз искам всичко да се срине в този свят, аз искам всичко да се срине до основи…“. Чета тези думи в една книга, успяла да достигне до мен в края на тази безумна, ирационална година, сякаш за да ми припомни, че апокалипсисът не е запазена марка на днешния ден, нито е краят в действителност.

Разлиствам сигналната бройка на „Непрочетено“ – дълго чакания сборник с поезия и текстове на Димитър Воев. Близо три седмици преди официалното си излизане, това предварително копие достигна до мен, позволявайки ми да бъда един от първите читатели на истинско откровение. Няма да забравя усещането, което изпитах когато отворих пощенския плик – потвърждението на всичките ми очаквания само за няколко мига – дали е излязла в достойно издание, дали корицата е добра, шрифтовете, графичното оформление, хартията. Прочетох предговора и буквално се разтреперах от вълнение, защото всичко изглеждаше точно както подобава на подобно издание, както подобава на личност от ранга на Воев. Разтреперах се и защото предговорът на Доротея Монова те хваща за ревера и те разтърсва из основи. Всяка дума на точното място, думи не просто на издател, а на човек, наблюдавал от близо цъфтежа на „цветята от края на 80-те“, човек с позиция и отношение, при все това запазил дистанция и позволил творчеството на Воев да излезе автентично, недокоснато, но подсилено по изключителен начин от илюстрациите и цялостното оформление.

Зад „Непрочетено“ стои трудът на хора, които са дали по нещо от себе си, за да бъде резултатът толкова внушителен. Използваните фотографии са от архива на Нели Недева-Воева, вероятно някои от тя публикувани за пръв път, защото разкриват интимност отвъд музиката и славата, интимност най-съкровена, изкуство между двама души. Графичната концепция и дизайнът са на Артур Панов, приятел на Воев и автор на запазения знак на „Нова Генерация“. Съставител на книгата е Димитра Воева, по-малката дъщеря на поета. Тя не просто е подредила в логическа конструкция архива на баща си (Воев оставя след себе си 12 тетрадки с ръкописи, датирани между 1981 и 1992 г., но за някои  от стихотворенията има основания да се смята, че са писани по-рано), но е успяла да им придаде цялост, да ги обедини около свързващи нишки и теми, да ги превърне в завършено произведение. С напредването на книгата тази нейна концептуалност личи особено силно, а в края, в подбора на завършващия текст, „премахвайки времето“ е сложен финал, който – колкото категоричен, толкова и отворен звучи в ушите ми след последната страница.

На тези 260 страници виждаме Воев такъв, какъвто малко хора са го виждали приживе. Надникваме в най-интимно съкровените теми, вълнували този авангарден ум и превърнали се в поезия, изтъкана от символи. Тук са не просто някои от най-известните текстове на „Нов Генерация“, но и поеми, фрагменти и стихове, публикувани за пръв път. От тях израства образът на един поет, прегърнал дълбоката печал на битието, привлечен от смъртта и безкрайността подобно на пеперудата, хипнотизирана от пламъка на свещта. От тях в лицето ни удря една болезнена отчужденост, едно презрение към света и неговата низост и мръсотия, безнадеждност („радост няма в комплекта„) като контрапункт на дирижираната, показна доволност в едно прогнило общество от комсомолци.

Но в стиховете на Воев не доминира единствено самота и отчужденост. Има търсене, има подадена ръка, има споделеност, макар и винаги камерна, винаги уединена:

Вървим с тебе двама

отляво и отдясно

на празно пространство,

което ни е тясно“

Текстовете на Воев са жажда за дистанция, което днес – когато сме изправени пред именно такава, непозната, но сякаш предречена – звучи толкова актуално! „Дистанцията е в човека. / В дистанция сме аз и ти“, пише Митко години след мрачното предупреждение на Иън Къртис („Please keep your distance…„) и десетилетия преди това да се превърне в рефрен навсякъде по света по време на пандемията. Това е дистанция от ценностите, обещанията на времето, в което „всички сте жаби„, които „чакат за роли / да скрият зеленото си„.

На места нестройни, несъвършени, губещи ритъм, стиховете удрят с неочаквана сила на символните си послания. Поглеждам годината, в която е написан един или друг стих и наум пресмятам на колко години, на каква невръстна възраст този пророк е достигнал до заключения за себе си и света, които удивляват със своята оригиналност. Освен стихове, има и малко проза, няколко писма… В едно от тях четем следното:

„Когато ритъмът те блъсне в посоката на неувереността и безсмислието, ти трябва да чакаш. Трябва просто да изчакаш да те върне пак на предишното място и тогава да продължиш. Всеки ден е ден от твоя живот. Не обръщай внимание на тези, които са като сенки по пътя ти. Вярвай в това, което си и го предизвиквай да се разкрие“.

Чета и устата ми се изпълва с горчилка, осъзнавайки колко много имаме нужда от такива думи днес, от човека, който ги изрича и който би могъл да намери зрънцето истина в целия синтетичен фалш на днешния ден. Една от онези естествени паузи в книгата, в които си даваме сметка за мащаба на таланта, който сме изгубили – не просто на поетичния и музикален талант, а на човека, имал дарбата да разбира, да надниква в хората.

„Непрочетено“ за пръв път представя творчеството на Воев в автентичен и завършен вид. И колкото и изчерпателен да е този сборник, усещането ми от него е, че той не слага точката, че тепърва отваря един безкрайно закъснял разговор. Хората около тази книга, но и много други, имат какво още да кажат – и за мястото на Димитър Воев в поезията, и за наследството на Нова Генерация като феномен на своето време, задраскващ с черно изхабената фасада на проваленото тоталитарно общество. Много се надявам този разговор да продължи.

Георги Грънчаров

Приказката P.I.F. продължава

Безкрайно щастлив бях, когато преди повече от 2 години научих, че предстои излизането на биографична книга за P.I.F. В кино „Кабана“ изд. Scribens и любимите Остава тъкмо представяха първата подобна книга от поредицата Scribens Acoustic„Аз, Остава“ – тематично, с акустичен концерт. Чудесно чувство – в ръцете си държах книга за любима българска група, а вече се подготвяше такава и за други мои любимци. Нищо не подсказваше тогава колко драматично ще се променят нещата междувременно.

Уви, ето ни днес, есента на 2021 година, почти две години световна пандемия, в която концертите изведнъж минаха в онлайн режим, а се случи и нещо немислимо, непоправимо – изгубихме Димо. След всичко това изобщо не бях сигурен дали книгата някога ще види бял свят, как ще се случи това, как смъртта на Димо ще повлияе на цялостната тоналност на подобна книга, а и нещо друго – как самият аз ще събера куража да я прочета. Месеци наред след фаталния декември, 2020 г. дори не можех да си пусна песен на P.I.F., толкова силно ме разтърси тази загуба.

В същото време обаче изд. Scribens са намерили сили да довършат подготовката на книгата и тя излезе, в прекрасно луксозно издание, следващо формата на „Аз, Остава“, дело на същия екип – Георги Гаврилов, Мария Куманова, Наталия Иванова (интервюта и съставителство) и Антонина Георгиева (художествено оформление). В книгата са включени десетки фотографии, както и ръкописни текстове на Димо, подготвени специално за изданието.

На повече от триста страници са поместени интервюта с всички музиканти, минали през P.I.F. от началото на съществуването на групата. Започнала кариерата си под името Resemblance във Варна през далечната 1993 г., бандата свири първоначално в морската столица, където в началото на 90-те кипи истинско оживление в най-различни музикални стилове. След кратък престой в Унгария момчетата пристигат в София и бързо са припознати с таланта и артистичния си стил. Промените в състава са нещо обичайно и през всички тези години през групата минават повече от 20 музиканти, но ядрото на P.I.F. винаги са били Димо Стоянов и Иван Велков (последният с кратко прекъсване). За тази толкова успешна колаборация, но и приятелство, преминало през най-различни изпитания, говорят двамата в началото на книгата. Разказът им е допълнен от историите на останалите – всеки е добавил своето парченце от приказката, привнесъл е своя поглед, дал е обяснение на едно или друго събитие така, както го е видял, за да се получи голямата история, Приказката P.I.F.

Съставителите са избрали да се отдръпнат назад и да дадат думата на своите герои – запазен е специфичният изказ на всеки от тях, което дава един мултифасетен облик на книгата. По този начин се открояват големите разказвачи – онези, които поднасят запомнящи се моменти от преживяното, забавни или абсурдни истории; но и онези, които говорят на езика на музиката и разказите им са изпълнени със сравнения на музикални техники и умения. Разбира се, когато дадеш думата на повече от двайсет души, неминуемо е да има повторения, историите да се пресичат, наслагват една над друга, тук-там се прокрадват различни гледни точки към едни и същи събития… Но всичко това по интересен начин допринася за създаването не само на пълнокръвен образ на група P.I.F., но и дава много добре конструиран контекст – силната варненска сцена от началото на 90-те, музикалния бизнес в България по времето, в което телевизия ММ все още е фактор, многобройните колаборации между музиканти от различни формации и какво ли още не.

Образът на Димо като лицето на P.I.F. също е сред водещите нишки, които криволичат през всички интервюта. И беше безкрайно любопитно да проследя как останалите говорят за него; да напасна парченцата от образа на един изключително артистичен творец, сложен характер, импулсивен, но и по детски естествен, непринуден, любопитен, готов да експериментира в музикално отношение.

Много ми допаднаха разказите на Любомир Петков (Любака), клавирист на групата, както и на младия пианист Димитър Косев, който е гост в някои от последните участия на P.I.F. (включително онлайн концерта им от пролетта на 2020 г.). и който допринася с изключително интересен поглед към Димо като човек и приятел.

Страшно забавен момент от интервюто с Любака е следният епизод:

„Димо по едно време слушаше хип-хоп. Генгста рап, по цял ден. Беше много смешно, защото вечер отивахме и сваляхме звездите, говорехме за поетичното от сцената , разказвахме разни приказки – хората, които идваха на гиговете ни са точно от типа интелектуалци, които ходят с книга в джоба, преметнато шалче и набол мустак. А в същото време, когато Димо пуснеше музика в колата си, се чуваше: „Йее! Ааа! Къмон!“.

Разбира се, историите изобилстват, има много, много разкази – и смешни, и тъжни, и абсурдни, истории за приятелство, за любов, за раздяла, за лични и творчески предизвикателства, за търсения и намирания. И удивително за мен, но четенето им имаше силно терапевтичен ефект, беше точно обратното на очакваното. Може би поради факта, че по-голямата част от интервютата е подготвена преди смъртта на Димо, в книгата не доминира тъгата от непреодолимата загуба. В книгата Димо е от плът и кръв, а Приказката P.I.F. продължава. И само когато спреш за миг и се замислиш, че целият този кипеж е в миналото, че Димо няма да се качи никога повече на сцената и публиката да избухне на „Колело“, тогава нахлуват емоциите и в гърлото напира горчивина, която не можеш да прогониш.

Един от тези моменти беше в самия край на книгата, с разказа на Александър Алексиев, без съмнение най-големият фен на P.I.F., когото познавам. Алекс присъстваше неизменно на концертите, а когато Димо почина, написа във фейсбук изключително емоционален пост, станал основа и на публикувания в книгата текст. Думи, които не могат да те оставят равнодушен и показват колко дълбоко можем да бъдем повлияни от музиката, от творците, които карат душите ни да звънтят. И колко е нечестно това, което се случи с Димо…

С всички талантливи музиканти, оставили своя отпечатък и дали своя принос за групата, с фенове като Алекс и няколкото поколения почитатели на P.I.F (действително поколения, защото на последните им концерти край сцената вече обикаляха децата на онези, които някога ги гледаха в Студентски град!), с огромното музикално творчество, което остави Димо, с тази безценна биография, която имаме шанса да разгърнем, „Приказката P.I.F.“ все пак продължава. Под една или друга форма. Твърде дълбока и незаличима е следата, твърде силно звънтят камбаните. Нищо и никога няма да бъде същото и болката от загубата няма да намалее, но ще се научим да живеем с нея. И чрез музиката да празнуваме живота, любовта и всичко останало – точно както правеше Димо.

Публикувано от Георги

„Направени от вина“ – Йоанна Елми

Във въображаемия ми класьор със спомени от 90-те има един, който много рядко изваждам на дневна светлина. Живеехме в панелка – преди санирането и PVC дограмите да станат нещо обичайно. Когато навън валеше дъжд, валеше и вътре. Избиваше под прозорците, но и през некачествено направените сглобки между панелите. Под тапетите се образуваха мехури, пълни с вода – налагаше се да ги пробиваме, от тях рукваше вода, която събирахме в леген. Мокри парцали и пълен леген при всеки силен дъжд. Беше заучено упражнение, дъждът означаваше малко домашно бедствие.

Този спомен и още много други безмилостно бяха извадени от ъгълчетата на паметта ми, докато четях „Направени от вина“ на Йоанна Елми. Дебютен роман, който със замах отваря портала на времето и ни връща „в детската стая на Прехода„, по думите на редактора Георги Господинов. Донесох си го при последното пътуване до България, след като прочетох отзив от Цветелина Марева, на чиято преценка обикновено се доверявам. Не че името на авторката ми е непознато, напротив. Йоанна Елми привлече вниманието ми преди време с текстовете си в сайта toest.bg, винаги написани аргументирано, с контекст, със съответното проучване. Но добър публицист не означава непременно и добър писател, затова може би имах нужда от известно „побутване“. И добре че беше това побутване, си казах снощи, когато малко преди полунощ дочитах последните страници на романа. Защото срещата ми с него беше емоционална, изтупа прахта от доста спомени, отключи забравени гледки и картини, срещна ме отново с едни години, които не държа непременно да си припомням, но които – искам или не – са оставили следи. И тези следи, уж бледи на пръв поглед, позаличени, рязко се активират при досега на съзнанието с подобно четиво.

Докато четох „Направени от вина“, известно време не ми даваше мира една натрапчива мисъл – колко от написаното е истинско, преживяно, и колко е фикция. Къде писателят споделя своята собствена история, и кога продължава „строежа“ с тухличките на художествената измислица, с наблюдения над нечий друг живот, с усърдни проучвания на епохата (90-те вече са епоха, не знам дали усетихте!). На много места си казвах „Дано това е измислица!“, защото разказаното е болезнено, съкрушително. Но пък на други бях изумен от автентично пресъздадените разговори (специфичният северозападен говор), места, особености на онова време, гледки и дори миризми (входът, който мирише на мазе). Йоанна е майстор на диалозите, сякаш ги е „свалила“ от диктофон, сякаш слушаш живи хора, а не четеш художествено произведение. Или може би отново изплува наслоеното, преживяното, дочутото и забравеното от всички нас, минали през онези години, затова диалозите звучат толкова познато. През цялото време можех да си представя нейните герои, заобикалящата ги среда, начина по който се обръщат един към друг, интонацията им, гримасите им.

„Направени от вина“ говори с много гласове. Три поколения жени очертават една семейна история, написана с много болка, насилие, гняв, огорчение и безутешност. Три жени проправят пътя си през десетилетията, ограниченията на своето време, несигурността на своето бъдеще, ужасяващото осъзнаване на шаблона „тука е така“. Жени, които приемат съдбата си, примиряват се или пък обратното – бунтуват се, бягат и търсят нещо различно. Колко далеч може да избяга човек? Колко категорично може да разкъса нишките с онова минало, което му е причинявало само болка и страдание?

Най-младата, Яна, е връстничка на авторката. Родена в средата на 90-те и отраснала в чудовищната мизерия на семейство, раздирано от непрестанни скандали, алкохолизъм и насилие, тя тръгва, подобно на хиляди други българи, по пътя на американската мечта. Само за да види нейната несъстоятелност, грубото й лице, жестоката реалност на анонимните емигранти в „най-великата страна на света“.

Като дете ти казват, че сега му е времето да се радваш, да бъдеш щастлив. Все едно после нямаш право. Да си дете, казват, е най-хубавото нещо на света, после цял живот ще ти липсва. Аз все не можех да разбера кое му е хубавото“.

Но това не е женски роман, не е и емигрантски роман. Всъщност е много любопитно да проследи човек в колко „калъпа“ умело е избегнал да се напъха този роман, колко етикети не пасват на същността му. За какво е всъщност? За порастването, за болезненото проправяне на път през оковите на семейните обременености, комплексите на социалната среда, унаследената вина? За малките лични трагедии на фона на посткомунистическа България, които до такава степен смазват духа, че единственото спасение изглежда навън, по-далеч от тук? Може би донякъде е пост-емигрантски роман, в който липсват розовите очила, през които емигрантът гледа на новия свят, преди да се срещне очи в очи с нея. Децата на 90-те вече не носят розови очила, рационалното при тях е водещо. Пост-емигрантски, и защото в него нахлуват реалностите на новия свят – космополитният човек вече не стиска в ръката си еднопосочен билет; има заминаване, но и завръщане, и ново заминаване. Домът е нещо по-различно от географски координати, той е съвкупност от преживявания. Носим го със себе си, където и да сме.

„Това ли са наченките на остаряването? Така ли с времето човек отказва да гледа как светът се променя и се мъчи да го натика в калъпите на спомените, постепенно ставайки чужденец в собствения си живот?“

Много теми намирам в романа, при това подредени по един ненатоварващ начин, сякаш отварят дискусия, без да задушават с тежестта си, без да дават окончателни присъди, нито решения. Интелигентен и чувствителен роман, който изисква от читателя съучастие.

Усещам как ми трябваше известно време, преди историята да ме погълне и да осъзная, че няма да затворя книгата, без да съм прочел и последната страница. И как изчистеното, образно писане на Йоанна ме привлича на своя страна все повече и повече, притъпява нетърпението ми да открия някаква засукана фабула, повлича ме към бавната река на моите собствени 90-те.

…когато си мисля „преди десет години“, винаги мисля за деветдесетте. А това са вече почти трийсет години“.

Емоционални, силно емоционални са последните страници. Преживени, изстрадани, дори и да се окаже, че са художествена измислица (което трудно бих повярвал). Към края на книгата някак много се доближиха линиите на съдбите ни – на автора и на читателя, на моменти имах усещането, че Йоанна описва първото ми завръщане в България след повече от година отсъствие. А самият финал, последните две изречения, някак прещракаха в страхотно съзвучие с моето собствено светоусещане и ме накараха да се усмихна широко там, на този финал. С благодарност на Йоанна Елми за историята, за искрената емоция, честното писане и куража да отвори теми, под които хрущят натрошени стъкла. Вече очаквам следващата книга, защото знам – добрият публицист може да бъде и отличен писател!

Публикувано от Георги

Нова българска поезия: Теодора Лалова и Зорница Иванова

Напоследък наблюдавам едно хубаво явление – излиза много нова българска поезия, много дебюти на познати или дочути отнякъде имена. При това излизат не като от час по трудово, а в стилни, полиграфически изпипани издания, които радват окото с естетиката си и дават обещание за нещо повече от опаковка. В един есенен следобед минавах покрай „Хралупата“, където е щаб квартирата на издателска група Арс и Scribens – напоследък именно от тях идват интригуващи анонси и впечатляващи корици. Вмъкнах се вътре и погледът ми се спря на двуезичния дебют на Теодора Лалова„В такива следобеди“. Следя фотографиите на Теодора, които публикува в инстаграм, и вече имах настройката, че щом притежава такова фотографско око, вероятно и думите й се получават. На рафта с новите издания стоеше и друг дебют – „Хроники на сходствата“ на Зорница Иванова. Разгърнах я и се оказа надписана от авторката. Сметнах го за знак и си излязох с двете стихосбирки под ръка.

Минути по-късно в Градската градина, под меките лъчи на есенното слънце, разлиствах двете книги и си казах, че може би са писани именно за такива следобеди…

Теодора Лалова – „В такива следобеди“

„В такива следобеди ми се пишат стихове за мириса на дим,

за недочетените книги у дома и за първите любови.

Разбира се, в такива следобеди

не нося бележник със себе си…“

Стиховете на Теодора Лалова са интересни следобедни размисли. Наблюдения, които отключват врати вътре в съкровения свят на пишещия и мислещия човек. Открехват само малко, колкото светлината да докосне нещо познато там в ъгъла, и се връщат отново към света наоколо. Стои в парк Леополд в неделя, с есенни сини обувки, а мислите й достигат до „там, където не съм“, материализират се в тях печени кестени и оранжеви трамваи. Или в Льовен през лятото, където „отмисля собственото тяло / от пейзажа тук“, за да се върне при камбаните на Невски в „онази лепава софийска жега“. Тази раздвоеност, разминаването между физическо присъствие и блуждаене на мисълта, е характерна нишка в стиховете на Теодора. Може би това ми хареса най-много, а и подобен дисонанс ми е близък. Усещането, че тялото ти „все още диша / в друга часова зона“, различна от настоящите координати. Откривам и други нишки, които си отделям настрана – за да ги разуча в детайли, да ги обмисля за себе си. „Линиите на всички наши избори“, „Ние разопаковаме багаж, опитомяваме един адрес“... Теодора успява да облече в думи разни мои емоции, които – поради невъзможност да класифицирам – просто съм прибрал разбъркани в чекмеджетата на съзнанието си. Стиховете й ги изваждат от там, изтупват ги, подреждат ги. Пак са си по чекмеджетата, но са пуснали соковете си, говорят ми по-осъзнато.

Теодора знае, че координатите на тялото и душата не винаги съвпадат във всеки един момент и това може би е напълно нормално. Умението й да наблюдава и да връзва картини с емоции от чекмеджетата е магическият ретуш, който прави „В тези следобеди“ силно духовно преживяване.

Зорница Иванова – „Хроники на сходствата“

В посвещението към неизвестния си читател Зорница Иванова пише „за тихите следобеди“. Как да не го възприема като знак? „Хроники на сходствата“ е сборник със състояния, които имаха особено въздействие върху мен – караха ме да спирам върху някой стих, да препрочитам отново и да се вслушвам в резонирането му с моя вътрешен свят. През някои преминавах бързо, без да се замисля, само за да се върна отново по-късно и да намеря оттенъка, който ми е убегнал. Други звучаха като нещо, което бих преписал и залепил на стената – „Инструкция за опитомяване на спомен“ например. Трети са есенция в краткостта си, която удря на точното място.

Всеки е

начинаещ плувец

в реката на своя страх.

В поезията си Зорница се взира навътре към себе си. Стиховете й са разделени в три блока, всеки от който носи определен нюанс. Тъмни в началото, те се обагрят в лятно жълто към средата, за да узреят в залези, които разграждат светлината на съставните й части към края. Кратки, лаконични, заредени с със силата да бъдат съставни части на послание, думите изглеждат някак устремени към страничен адресат. Стихове за любов, за страхове и слабост, за горчилка и вина, за утеха и неизбежност. Състояния, щриховани с графит, като на места моливът е натиснал дълбоко хартията, оставил е резка. Неизказаното, както се случва понякога, е с много по-голям обем и сянката му се вижда върху листа. Четеш и се чудиш – кратък стих, пък хвърля такава голяма сянка. Такова е усещането ми за поезията на Зорница Иванова – възприемам думите й в единство с мълчанието, което оставят след себе си.

Публикувано от Георги

%d блогъра харесват това: