„Просто деца“ на Пати Смит

Срещата ми с тази книга се случи цели десет години, след като попадна в библиотеката ми. Последва ме през четири апартамента и две държави, докато дойде точният момент. Един ден просто взех от рафта томчето с вече пожълтели ръбчета на страниците, разлистих го и зачетох, за да не го оставя в следващите два дни до последната страница. „Просто деца“ на Пати Смит беше дочакала подходящия момент за нашата среща. И колко си струваше само!

Пати Смит – „Просто деца“, изд. „Махалото“, 2011 г.

Беше лятото,през което умря Колтрейн. Лятото на „Crystal Ship“ от дебютния албум на The Doors. Децата на цветята вдигаха голите си ръце в протест срещу войната, а Китай направи опити с водородна бомба. Джими Хендрикс запали китарата си на фестивала Монтерей. Радиостанциите въртяха „Ode To Billie Joe“. Заради полицейската бруталност, безработицата, расовото напрежение и политическия курс на страната в Нюарк, Милуоки и Детройт избухнаха пълни с насилие бунтове. Беше лятото на филма „Елвира Мадиган“, лятото на любовта. И сред тази кипяща, неприветлива атмосфера, една случайна среща промени целия ми живот.

Беше лятото, през което срещнах Робърт Мейпълтроп“.

Просто деца“ определено не попада в жанра „музикална биография“, макар да е написана от рокендрол легенда. Не е и обикновен мемоар, въпреки ярките картини на кипящия от изкуство, идеи и блясък Ню Йорк в края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ век. „Просто деца“ е история на една любов, която оцелява, дори когато променящите се реалности заплашват да я пометат; история на едно порастване, история на двама творци, преплели духовните си пътища въпреки превратностите на съдбата.

Творческите среди в Ню Йорк от втората половина на ХХ век са свят на контрасти, когато младата Пати Смит пристига в града, решена да се занимава с изкуство. Началото е трудно, бедно и безперспективно, а шансовете за провал огромни. Докато се опитва да свърже двата края, хранейки се с вчерашен хляб и заработвайки в книжарници, Пати среща Робърт. Както казва тя самата, случайна среща, която ще промени целия й живот.

Робърт е отгледан в католическо семейство, но творческите му търсения го отвеждат далеч от ограниченията на канона. Разкъсван между постоянната угнетеност от липсата на пари и желанието да се докаже чрез своето творчество, той намира сродна душа в плахата и изпълнена със същите съмнения Пати. Между двамата се ражда нещо повече от любов – доверие, единение и вяра, че винаги ще има „нас“.

Двамата гравитират около динамичните и провокативни арт клъстери в Ню Йорк. „Фабриката“ на Анди Уорхол събира екстравагантни нощни птици, а цяло гъмжило от знакови за епохата фигури се срещат в емблематичния хотел „Челси“. Чужда на екстремното, бляскавото и забързаното, Пати намира пристан в поезията и рисуването. Робърт изпълва всяко кътче на общите им убежища със своите инсталации, изследващи странното, гротескното, преформулиращи установената символика. Същевременно започва да открива промяна в своята идентичност, изявяваща се в силно привличане към мъжкия пол. Това променя конфигурацията между двамата, но не и любовта, която продължава да ги свързва.

Робърт и Пати ще кръжат един около друг, независимо от различията помежду им, откривайки всеки за себе си творчески вдъхновения, но и любопитни към изкуството на другия.

Разказът на Пати е страшно увлекателен не просто заради автентичната картина на живота в арт средите на Голямата ябълка през 60-те и 70-те. Да, в този кипящ свят се появяват знакови фигури, които наелектризират атмосферата. Тук са Джими Хендрикс и Боб Дилън, това е времето на Джим Морисън и Джанис Джоплин, тук е Алън Гинзбург – епизоди, свързани с тях привнасят определен колорит в разказа на Пати, но не разсейват твърде много от основната линия. Любов, по-голяма от различията, и посвещаване в изкуството, заради което си заслужава всяка жертва – това е есенцията, която си проправя път по страниците.

Силни, болезнени са последните страници на книгата. Пати няма намерение да пише музикален мемоар. Нейният разказ приключва там, където започва кариерата й на рок звезда. За да избърза напред във времето до трагичната развръзка на тази голяма любов, това приятелство, на което само смъртта може да сложи край.

Поет, музикант и човек на изкуството, Пати Смит създава може би най-силното си произведение с „Просто деца“. Почтит, благодарност и обяснение в любов към човека, променил съдбата й.

Връщайки лентата 10 години на зад, с приятна носталгия си спомням как тази книга се появи на все по-пълния с музикални книги рафт в библиотеката ни, голяма част от които по онова време излизаха благодарение на страхотното издателство „Махалото“. Тогава Девора първа посегна към „Просто деца“, а нейното ревю, което препрочетох днес, продължава да е все така хубаво.

Т. Сингер и умението да си незабележим

„В началото на тази книга Сингер се готви да се премести завинаги в Нутоден. Той е на 34 години и ще постъпи на работа в библиотеката на Нутоден. Младостта му е отминала и той е оцелял“.

Може да изглежда като преразказ, но горното е точен цитат от романа „Т. Сингер“ на норвежкия писател Даг Сулста. Така говори самият автор за своя герой. Без да се притеснява да навлиза в собственото си произведение, да намества фигурите, да поглежда отстрани подредбата или да прави коментари за един или друг епизодичен персонаж.

Зачетох с интерес „Т. Сингер“ малко напук на анонса, където се споменаваше липсата на интрига в повествованието, намекваше се за един невзрачен, незабележителен главен герой. Така твърдеше и първото прочетено ревю за книгата, а това допълнително създаде в мен представата за образ, който може би щеше да ми се стори симпатичен.

Горният цитат също илюстрира някои от мотивите ми. Какъв ли е този Сингер, с когото сме на една и съща възраст, имаме на пръв поглед някои сходства, или поне сходни разсъждения, при все това той е главен герой на книга? Трябваше да проверя. Започнах да чета и да откривам още любопитни паралели със себе си. Като например това:

„Ако обърне поглед назад, животът му е белязан най-вече от безпокойство, умуване, безхарактерност и внезапно изоставени планове. Възможно е в очите на другите Сингер да е човек с установен и ясен характер,но за самия себе си е неопределим, дори анонимен, и предпочита да е такъв“. 

Самоидентифицирането с персонажа свърши работа в изострането на вниманието ми към книгата, макар да си наложих да не правя твърде много паралели. Така де, освен възрастта и появявалата се тук-там през годините абстрактна мисъл да стана библиотекар, не споделяме кой знае колко общо.

Сингер си проправя път през страниците, носейки се по течението на собствения си живот – без много усилия, без обичайните за повечето хора житейски дилеми, възходи и падения. Без да му се случва нищо вълнуващо. Читателят обаче изпитва известни затруднения в началото. Сулста има навика да чопли около някаква подробност, да задава безкрайни въпроси, да я оглежда от всички страни, или да се фокусира с влудяваща детайлност върху конкретен детайл, който после дори няма отношение към развитието на действието. Така например виждаме Сингер да умува върху писателската си кариера, докато работи на различни безинтересни длъжности и оформя в главата си едно-единствено изречение от бъдещата си книга. Върнах се върху този момент по-късно и се подразних, защото тази линия с писателството беше изоставена, така и не се разви нататък.

А нататък животът на Сингер е с нищо незабележима поредица от събития, провокирани от действията или бездействията му. Рутината от работата в библиотеката, случайността на влюбването и последвалия семеен живот, баналността на неговото подронване и упадък. Единственото по-забележимо нещо, разтърсващо със случването си, но нямащо кой знае какви последици за вътрешния мир на Сингер, е личната трагедия в живота му. Тя разбърква картите, променя посоката, но после водата отново потича по същия спокоен, незабележим начин.

Незабележимо и Сингер започва да става симпатичен. Въпреки недостатъците си, въпреки недоумението, което предизвиква с натрапчивата си самота, с крайното си уединение и незаинтересованост към света. В ежедневните си действия, в усилията, които полага – обикновени, банални усилия – личи старание, личи неговата лична формула за живота. Замислям се колко хора като Сингер има около нас, които дори не забелязваме и които вероятно никога няма да станат герои на роман. Явно трябва да си писател от Севера, където така или иначе нищо не се случва, за да  облечеш в художествено произведение баналността на съществуването. Карл Уве Кнаусгор го прави повече от успешно години по-късно с „Моята лична борба“.

Симпатията към Сингер прераства в съпричастност, в очакване на някаква (може би) трогателна развръзка (не че е имало кой знае каква завръзка!). Такава не идва, Сулста завършва романа си по същия начин, по който го започва – с нещо обикновено, някакъв детайл от размислите на героя си. Детайл, който отново изтъква самотната натура на Сингер, но нищо повече. Близо двайсет години от един живот са изминали, без да се достигне до някаква крайна точка, да се изкачи връх, да се направи равносметка. При все това романът е неочаквано интересен, а образът  на този самотник се запаметява в съзнанието ми по особен начин. Сякаш е изкован от материя, в която отскачат моите собствени емоции като читател. Отскачат, без да го повлияят. Усетих как аз се ядосвам от героя, аз го обвинявам за инертността му, но той се чувства добре със себе си. Натъжавам се, казвам си „Какъв пропилян живот!“, но това са моите жалейки, не на Сингер. В това странно взаимоотношение между читател и протагонист откривам и есенцията на книгата. Твърде често проектираме върху другите собствените си очаквания, собствената си формула на онова, което наричаме успешен, пълноценен живот. Обикновена матрица, щампована от поп културата и унаследените социални норми. Инстинктивно преследваме някакви емоции, търсим вълнуващото, стремим се към споделяне и съпреживяване с околните. Но има и хора като Сингер, може би, за които е въпрос на личен избор да стоят встрани от целия шум, без да възприемат това като драма и без самосъжаление. И това осъзнаване носи някакво успокоение.

Георги 

 

 

Гайто Газданов | Пътища в нощта

Когато търся свое „времеубежище“ в литературата (по Георги Господинов), с най-голямо удоволствие обичам да се „приютявам“ в 20-те и 30-те години на ХХ век, онова гранично време между двете войни, в което облекчението от края на едната се преплита с несъзнателното предчувствие за следващата. Разбира се, много е важно кой държи ръката ти в това „времеубежище“ и най-добре това да е някой майстор като Йозеф Рот или Ремарк. Или пък издаваният за първи път на български език от изд. „Аквариус“ руски писател емигрант Гайто Газданов. Първата ми среща с него бе с „Призракът на Александър Волф“ – обещание за голямо откритие. А сега затварям последната страница на „Пътища в нощта“ – откритието е тук в пълния си блясък.

Париж от 30-те години… Но не бляскавият и изпълнен с глъч дневен Париж, а този на нощните потайности, с разблудните му обитатели, живеещи двойнствен живот – проститутки, сутеньори, келнери, пропаднали пияници и най-вече емигранти, избягали от съсипаната Русия след Гражданската война и принудени да заменят някогашния си висок обществен статус за каквато и да е професия в столицата на Европа.

Наблюдава ги един шофьор на такси, също емигрант. Неназованият герой на Газданов, в чийто образ вероятно автобиографичните елементи са твърде много. Страничен наблюдател, който е част от този нощен свят заради професията си, но който е винаги някак дистанциран – както в интелектуално отношение, така и като притежател на различни ценности. Това съзнателно отстраняване му позволява да наблюдава почти с научен интерес, а най-вече от някакво вродено любопитство, тези герои на мрака. Да ги преценява, да предвижда съдбата им, да им симпатизира или да ги ненавижда.

„… може би този зловещ и жалък Париж, кръстосан от безброй нощни пътища, беше продължение на моето почти постоянно полунесвястно състояние, където по странен и непонятен начин бяха включени действително живи и съществуващи ъсчета, заобиколени от мъртвата архитектура в тъмнината, от музика, заглъхваща в дивото и непрозрачно пространство, и от онези човешки маски, чиято измамност и призрачност вероятно беше очевидна за всички освен за мен“.

Как пише само този Газданов! С невероятна лекота повежда читателя през локалите и парижките бордеи, където историите на застаряващи проститутки и алкохолизирани интелектуалци се пишат от тъмната, по-малко видима страна на френската столица. И без които образът на Париж не би бил пълен, нито правдоподобен. Да, именно в онзи Париж от 30-те години е възможно някогашни красавици от висшето общество да живеят в пълна забрава и нищета, а шофьори на таксита да водят ожесточени спорове за декабристи, съвременна английска литература и Тевтонския орден, защото в родината си са били професори и преподаватели. Сякаш в един общ кюп, дамгосани да населяват тъмната страна, са повечето герои на тази книга. И емпатията, с която Газданов им вдъхва живот, макар зад образа на привидно дистанциран наблюдател, ги приравнява в тяхната безпътност.

За малкия си обем книгата събира в себе си много важни теми и много философски разсъждения, често идващи неочаквано от устата на един или друг герой. При това не й липсва автентичност – всичко, написано от Газданов, звучи истински, като преживяно от човек, чийто светоглед е формиран другаде, в една безпощадно заличена епоха, но с изострени сетива и интелект за тайните на човешката природа и психика.

Само мога да се надявам скоро да видим на български език още от този изумителен автор.

Георги

Скрап от Зоната

Сигурно много от вас са виждали онези апокалиптични снимки от зоната около Чернобил с подредените в редица военни камиони и хеликоптери, оставени на произвола на природата след действията по ликвидирането на последствията от аварията. Безмълвни паметници на трагедията, обезлюдила десетки километри територия и отровила за столетия напред земята край Припят. Виждали сте и призрачното виенско колело, останките от увеселителния парк, който така и никога не е официално открит. Страховитите снимки създават усещане, сякаш времето е спряло, човекът си е тръгнал завинаги от довчерашните си обитания и само природата е останала да се разпорежда с наследството му.

Е, в действителност не е точно така. В Зоната кипи живот, който далеч не се изчерпва с изпълнилите довчерашните градски пространства диви животни. Нито с туристите, превърнали се в сериозен източник на доходи за местните „туроператори“ и вървящи по утъпканите пътеки с дозиметри в ръка. Нито дори със „сталкерите“, сред които е и роденият през 1988 г., две години след аварията Маркиян Камиш, за когото ще стане дума в този текст. Една особена порода хора броди из територията на Зоната и езикът, на който говорят, ценностите, които споделят, мечтите, които имат, се изчерпват с прословутия бог Метал.

„Чернобилски сталкер: Скрап от Зоната“ на украинеца Маркиян Камиш (изд. „Парадокс“) е постапокалиптичен разказ за обитателите на тези обезлюдени земи. Не бива да се подвеждате по интуицията си, която ще търси разтърсващата драма на хората, принудени за часове да изоставят домовете си и да не се завърнат повече в тях. Камиш не е Светлана Алексиевич, книгата му няма нищо общо нито с „Чернобилска молитва“, нито с награждавания сериал на HBO. Няма и претенция за това, както подсказва рисуваната корица и употребата на „сталкер“ – тази дума, тръгнала от едноименния филм на Тарковски и изпълнила се с автентично съдържание след аварията в атомната централа.

Твърде дълго време е минало от трагедията. Емоциите са утихнали, страхът е избледнял, ужасът е превъзмогнат. Местните жители ги няма, ликвидаторите също, а в изранения от цялата тази човешка свръхнамеса пейзаж са се настанили като лешояди мародери, препитаващи се от нелегална търговия със скрап. Човекът е затворил кръга на развитието, разбил е атома и от земеделец отново е станал събирач. На старо желязо. На всичко, което може да се нареже, изстърже, откърти от останките и предаде в пунктовете за метал. Без значение колко радиация отчитат по него дозиметрите. Героите на тази книга са социалното дъно, за което малко хора извън околностите на Зоната си дават сметка. Алкохолизирани бродяги, живеещи от контрабанда и способни да нарежат цял завод или пък БТР на военните; безскрупулни прекупвачи на метал; похабени жени без бъдеще, но с тъмно минало… Всички те имат сходна мечта – да предадат за скрап целия метал на света, че и самото ядро на Земята, ако може.

„Май продължават да нарязват спиртния завод и вече мъкнат първите парчета за днешния ден към склоновете на неговата златна планина. Алик се надяваше, че за Гриша и Петя все пак съществува поне нещо свято. Когато плячкосаха изоставената църква, той все още можеше да го разбере, но когато започнаха да режат спиртния завод, махна с ръка и окончателно загуби надежда за тези нещастници“.

Някои биха казали, че цялото това преследване на скрап изглежда твърде преекспонирано, за да е автентично. И щях да се съглася, ако не бях свидетел на методичното унищожаване на бившия завод за автобуси „Чавдар“ – месеци и години наред по утъпкан маршрут хора с каруци превозваха всичко метално, което успяваха да отмъкнат от завода. Толкова интензивно, че в прегорялото от слънцето поле ясно се беше очертала линията на маршрута им.

Доста отрезвяваща, приземяваща и лишена от всякакъв цвят и надежда е тази книга. Нито героите, нито сюжетът предлагат кой знае каква дълбочина, но затова пък всичко се случва сред хипнотизиращите декори на Зоната, за които Камиш притежава завидни познания от първа ръка. Усещането тук е много сходно с „Депеш Мод“ на друг украинец, Сергий Жадан – същата постсъветска мътилка и сюрреализъм, сякаш единственото, което остава след краха на Империята е една огромна Зона от руини, обитавана от призрачни създания.

Георги

Елица Мавродинова и Венета Гълъбова рисуват уробороси

В обкръжението ми от четящи хора съвременната поезия се радва на завиден интерес. Може би бутиков, но все пак интерес. Издават се стихосбирки на доказани през последните години автори, но и на много млади такива. Иска ми се да вярвам, че се и четат, поне в достатъчно широк кръг, за да останат отпечатани в съзнанието на повече читатели поне част от имената от кориците. Не бих казал за себе си, че съм човек на поезията. Сравнително рядко се докосвам до нея, имам своите ограничения във възприятията и следи от наслоявания на скептицизъм. На пръсти се броят съвременните поети и поетеси, които са успявали да ме развълнуват из основи, не всички те са издавани, а сред тях има и един самотно извисяващ се връх, колкото и банално да звучи това. Този връх се нарича Елица Мавродинова. Поетеса, чието име досега не намирах в книжарниците, нито в повечето интернет кътчета, където обикновено „гнездят“ популярните майстори на перото. Това винаги ми се е струвало крайно нечестно. Дотолкова, че от време на време я „подръчквах“ в чата: Хайде, какво става, къде си?.

Наскоро ми отговори. Тук съм, каза. Съм.

Отдавна не бях чувал толкова добра новина. Елица не е от авторите, на които можеш да разчиташ регулярно да пълнят „фийда“ ти с нещо ново („Пиша, само когато много се налага“, казва тя). Не се води от ничии очаквания, едва ли се ласкае от похвалите. Понякога идва, оставя изневиделица някое стихотворение и ефектът от него просто отеква. Друг път, случвало ми се е, започвам да чета нещо, без дори да съм видял автора – някой някъде го е споделил – и то е толкова добро, че вече знам чие име ще видя накрая. Затова беше въпрос на време (добре де, на до-о-о-ста време!) това име да заеме мястото си там, където принадлежи – в книжарниците, по рафтовете на хората, които обичат да докоснат, да притежават, да изваждат и препрочитат отново и отново. Защото в сърцата то отдавна си е извоювало своето място и Елица има своите верни почитатели.

„СЪМ“ идва през април под нестандартна форма – кутия с 29 карти, всяка от които носи стихотворение и картина. 29 стихотворения, написани от Елица Мавродинова през последните 10 години, илюстрирани с 29 картини на илюстраторката и художничка Венета Гълъбова. Когато разбрах за тази „колаборация“, радостта ми се удвои – Венета Гълъбова е онази талантлива дама, която стои зад проекта Darvo Inspiration – изключителни, сгряващи сърцето авторски илюстрации. Нейни принтове красят вече няколко години нощното ми шкафче (първо бяха двама влюбени мечоци, после между тях се появи малко мече, като и в живота…).

Имах привилегията да се докосна виртуално до тази колекция още преди да излезе на хартия и чувството от този досег е невероятно, почти триизмерно. Сякаш са се разпръснали за миг всички тези облаци, небето се е облещило – безкрайно, едновременно тъмно и изпълнено с безброй светлини. Струва ти се, че е небе, а после разбираш, че сякаш в земята гледаш, в черната й бездна. И там, между двете, под облещените звезди, но стъпила здраво на земята, гледаща към земята, копаеща и ровеща земята, Елица разказва истории, споделя късчета от душата си.

Историите са различни, писани по различно време, но спойката помежду им е ясно различима. Единство на противоположностите, размиване на границите, повтаряемост, повтаряемост… Кръговрат. („Не чувстваш ли, че всичко е било / и пак ще бъде всичко?“, „Търсейки в себе си / други намирам“). „Уроборос“ е името на първото стихотворение, но уробороси изникват пред очите през цялото време, докато се отместват от стиховете към картините и обратно. Уробороси, онези древни символи на безкрайността, змия, захапала опашката си.

„Въртим се след себе си. В кръг. Но така или иначе,

май няма къде, при кого и защо да се случим.

Нали е живот? Ще боли, ще боли и ще мине.

Ей така ще ни мине животът. Като на кучета.“

Горчиво започва, с горчиви размисли тази колекция. Но има толкова повече нататък. Толкова плътен, трептящ и многолик е светът на Елица. Населяват го богове и митични създания; корабокрушенци, ловци и зверове. Там времето понякога върви наопаки, мракът е гъст като последно сладко, а между бога и човека, между Рая и Ада има копнеж за равенство. Четеш и вярваш, четеш и виждаш, поглъщаш картините – Атлас „живее в някакво селце / под възлестия крак на планината„, но държи, държи небето. Виждаш Тезей, който „не чака и не вярва в нищо / освен във враговете„…

„И всичко се кове

след себе си от себе си наново“.

При някои от стихотворенията просто застиваш и си представяш онова, което го е вдъхновило. Досещаш се за повода. И си благодарен, че някой вижда с такива очи, някой пише с такива думи, някой е способен на такива разсъждения. Или пък съзираш посвещението и си казваш: нима човек може да изрази любовта така? С абсолютно изкуство, издигнало се над конкретиката, над бита, лично, но и толкова универсално?

Стиховете на Елица Мавродинова са истинско сливане с божественото и с природата. Разговор с Бога, но и опит на човека да докосне божественото, да го намери около себе си. Връщане към корените и към земята. Почвата, семето – тези символи се повтарят на много места. Земята е „най-черната“, „най-тайната“, ровенето в нея е катарзисът, търсенето на смисъла; загърбването на суетата е в браздите.

Бразди чертае Елица със своите стихотворения, уробороси, които маркират вечния кръговрат на всичко вселенско. И сякаш самата вселена се завърта пред очите ти, докато гледаш картините на Венета Гълъбова – всичко е в движение, всичко е в кръгове, в светлини, в сенки, които преливат една в друга, събират се една с друга, започват една от друга. Всичко се преплита, живо е, дори когато умира, покълва, пораства, става нещо друго. Подчинени на една обща воля, а може би на някакво стихийно движение са всички елементи от тази колекция – нищо не бих пипнал, нищо не бих махнал, променил, допълнил, задраскал. Нищо не разваля вкуса, не предизвиква недоумение, не нарушава баланса. Симетрия в несиметричното, баланс в несъразмерното, утеха в скръбното, надежда в бездната – не знам как се постигат тези неща, но явно това е рецептата за изкуство. Питайте Елица и Венета – владеят я до съвършенство.

Георги Грънчаров

Един различен прочит на „Нора Уебстър“

Усмихвам се, още докато мисля как ще започна да пиша тази публикация, защото знам, че ревюто ми за нея ще е различно от повечето отзиви, които сте чели за романа „Нора Уебстър“ на Колъм Тойбин. Много хора бяха сигурни, че ще харесам книгата, а след като я прочетох, попаднах на ревюта, които нямат нищо общо с това как аз възприех историята. Не непременно зле, не непременно добре. Може би най-точната дума е раздразнение.

Ще започна с това, че Колъм Тойбин е великолепен автор и не вярвам да е по силите му да напише слаба и невъздействаща книга. Притежава умението да разказва както чрез сюжета, така чрез неизказаното; както с помощта на светлината, така и с помощта на сянката. Майстор! Сигурна съм, че за повечето хора „Нора Уебстър“ е толкова впечатляващо произведение, защото (може би) повечето не са изпитвали тази ситуация в собствения си живот. Аз обаче съм. Нямаше как да не откривам паралелите в живота, мислите и поведението на Нора с тези на друг, реален човек. От такава гледна точка трябва да ви споделя, че романът е едновременно абсолютно правдоподобен, но и съвършено нереалистичен.

Всеки страда различно. Когато Нора Уебстър губи мъжа си след продължително болнично лечение, депресията се просмуква във всяка клетка на тялото ѝ. Тойбин не назовава нищо с конкретни имена, но цялостното поведение на Нора крещи „дълбок емоционален срив“. Както обаче става винаги в живота, задълженията и отговорностите продължават да въртят света, особено когато имаш четири деца, както Нора. Затворена в себе си, обсебена от спомени по загубения живот, Нора функционира ефективно по отношение на битовизмите, но остава абсолютно апатична към неща, които биха изисквали от нея да вложи емоционална енергия. Разбирам го, но в същото време прочетох половината книга с толкова силно усещане на раздразнение към тази героиня. Колъм Тойбин е извадил на преден план само кървящата рана от загубата, но поднесена като ледено дихание, което те кара да настръхваш. Причината да ненавиждам образа на Нора от първите години след загубата на съпруга ѝ е, че ЗНАМ, че тя може да се справи по-добре – не знам защо авторът не го е признал.

Абсолютната измислица в книгата са десетките хора, които изграждат мрежа от внимание към Нора и нейните деца – от лелята и чичото, които плащат за всичко, през работодателите ѝ та чак до новите ѝ приятели. Всички са обединени в целта си да спасят Нора от нея самата. Знаете ли обаче какво се случва на хората, които страдат от депресия? Нищо от тези неща. Никой не плаща за образованието на децата им, не им носи подаръци, не ги гледа уикенда вкъщи, не им устройва вечери, не им предлага работа, не ги запознава с учителки по пиано. Чак ми е смешно… Това, което се случва, е точно обратното – не остава никой и никой не се вълнува от теб. Особено ако си като Нора, която изглежда толкова претръпнала от мъка, че можеш да я бодеш с игли и няма да усети. В нито един момент не почувствах тя да се събуди от този унес. Представям си я като героиня в стар филм, която стои на подиум, а зад нея се сменят декори и хора, но тя е устремила поглед в една точка и никога не го измества.

В анотацията пише, че другите проявяват „клюкарско любопитство“, а не „автентична човешка загирженост“. „Другите“ в случая са всички, освен Нора, включително собственото ѝ семейство. Повечето хора, които са чели книгата, май са съгласни с това твърдение. Аз, разбира се, не съм. Защото „другите“ се справят сами за себе си, особено децата на Нора, които, честно казано, се оказват лишени и от двамата си родители – единият починал, другият емоционално отсъстващ. Знам, че някои ще се поблазнят да ми обясняват как човек не може да противодейства на мъката; как Нора всъщност е изключително свързана с децата си и живее заради тях. Едното не изключва другото: да, Нора обича децата си, но се справя трагично зле с това да им бъде опора.
Другите „други“ – роднини, приятели и съседи – колкото и да е лицемерно вниманието, което даряват, то все пак се оказва спасителният пояс.

Накрая ще кажа, че има нещо, което много ми допадна като идея от книгата, а именно – музикалните събирания, в които всеки носи плочи и представя свои любими композитори и произведения. Откакто го прочетох, не спирам да мисля за начин как да го приложа и в нашето ежедневие.

Героинята Нора Уебстър е създаден до съвършенство образ на жената в депресия, но само в тази част, която по принцип остава невидима за другите. Това, което този път е убягнало на Колъм Тойбин и няма как да знае е, че една жена може да носи този товар и в същото време да се извиси над самата себе си. Не след време, не след вмешателство, а пaралелно.

Дево̀ра

Кметът на Кастърбридж

Никога не съм се влюбвала в известна личност заради външния вид, но питайте ме дали не съм се влюбвала в непознат човек заради ума и таланта му! Тогава ще ви дам две имена на хора, с които, представям си, бих могла да общувам по съвсем различен от конвенционалния начин – думите просто ще обличат енергията. Един от тези хора е Томас Харди. Ако за някои автори казват, че са „познавачи на човешката душа“, то Харди е познавач на човешката психика, което го прави несравним като автор и най-вероятно – блестящ събеседник не само за времето си, но и към днешна дата, ако имахме щастието да бъде наш съвременник.

Кметът на Кастърбридж“ има разтърсващо начало, което дава толкова силна заявка за това как ще се разгърне историята, че човек не може да допусне един автор да успее да се справи блестящо с толкова непосилна за повечето задача. Но произведенията на Харди са толкова… негови! Да четеш Томас Харди е като да наблюдаваш отработените, до болка познати движения на майстор, който издухва стъкло, откакто се помни. Харди познава своята „материя“ – човека. Затова пише толкова изкусно за него.

Когато прочетете заглавието на романа, най-вероятно ще си представите, че в него ще се разказва за конкретен човек, но всъщност „Кметът на Кастърбридж“ разказва за двама от героите, имали възможността да се радват на тази позиция, като съдбата им е трагично до хумористично преплетена (както принципно се случва с всички герои на Харди). Сюжетът напомня на танц между главните герои, в който всеки се стреми да надвие другия и така преплетени, те създават определен ритъм, който ги увлича и не им позволява да се откъснат един от друг.

Майкъл Хенчард е ядрото на книгата – противоречив образ, който буди възмущение, съчувствие и дори болезнено съжаление. Мисля си колко красиво и драматично описва Томас Харди истинския човек – никога дявол, никога светец, а съвършена сплав между двете крайности.
В пристъп на пиянска възбуда Хенчард продава жена си и дъщеря си на случаен моряк. Години наред не разбира нищо за съдбата им, но в същото време успява да забогатее и дори да заеме поста на кмет на Кастърбридж. Животът му тече сравнително предвидимо до момента, в който 19 години след раздялата с жена си, той не се изправя очи в очи с нея и дъщеря ѝ Елизабет-Джейн. Воден от чувството си за морален дълг и бащина отговорност, той измисля начин, по който да заживее отново със семейството си, без да губи позициите си в Кастърбридж като уважаван търговец.

Именно търговията е слабото звено за Майкъл Хенчард и когато той наема случайно срещнат млад шотландец да му помага в сметките и сделките, кметът на Кастърбридж подписва и подпечатва своето падение. Интересно е, че на пръв поглед Фарфри няма никаква вина за това – Харди изришно подчертава неговата добронамереност към покровителя му. Дали обаче събитията щяха да се случат по същия начин, ако не Фарфри, а някой друг беше заел тази позиция – не, нямаше.

Майкъл и Фарфри прерастват от непознати в най-съкровени приятели, след което взаимоотношенията им се охлаждат, изострят и съперничеството се настанява трайно и категорично между тях. Несигурността и непреклонността са основните съветници на Майкъл Хенчард, докато Доналд Фарфри минава през живота като кон с капаци, привидно сляп за всичко, което го заобикаля и не попада директно в отправения му към крайната цел взор.

Жените, които допринасят за драматизма на историята, също представят две противоположности като характер, светоусещане и темепрамент. Тъжно ми е да го кажа, но Томас Харди има склонност да подценява нашия пол, макар главните му героини да притежават определени добродетели и да са представени в сравнително благоприятна светлина. Нито една от героините му не провокира автора да я разкрие в толкова детайлни пластове, както той прави с героите си от мъжки пол. Те са или добродетелни и търпеливи, или първични и ексцентрични, или някаква друга комбинация, която се допълва, а не поражда конфликт. Елизабет-Джейн е добродетелна и само чака да получи малко топлина и светлина, за да разцъфти като истински красиво цвете през пролетта. Тя е старателна и всеотдайна, правдива и изпълнена с желание да бъде по-добър вариант на себе си – явно качества, които Харди цени в една жена, защото накрая ги възнаграждава. Но къде е описана гордостта на Елизабет-Джейн, която би била естественото продължение на стремежа ѝ за самоусъвършенстване? Къде са тъмните страни на нейния характер? Защо едно младо момиче, което е жадно за знания и пълни стаята си с книги и атласи, не проявява амбициозност и след като се превръща в омъжена жена?

Лусета, от друга страна, е дарена от Харди с природна интелигентност и изящество по рождение. В нея всичко изглежда естетически съобразено, но под повърхността се крие една необуздана натура. Пламенният и дори авантюристичен нрав на Лусета също закърнява в момента, в който минава под венчилото. Нейните непостоянство и каприз авторът наказва най-сурово, но дали не е съобразил, че самият той съгрешава към тази героиня с това, че не признава правото ѝ да остане вярна на себе си, макар и хаотична и пламенна спрямо всички други.

В заключение искам да споделя с вас, че за първи път си давам сметка за разликата, която играе полът на преводача в превода. Предишната книга на Харди, която прочетох, беше в прекрасен превод на Весела Кацарова. „Кметът на Кастърбридж“ е в прекрасен превод на Христо Кънев. Разлика има не в качеството, защото и двамата намирам за чудесни професионалисти, но разлика има в усещането за текста, за героите и дори за автора. Любопитно и приятно е.

Дево̀ра

The secret life of Bees

Помня, че преди години много харесах екранизацията на „Тайният живот на пчелите“ с участието на цял куп талантливи американски актриси. Не бях чела книгата, но ето, че и нейният ред дойде! Красивото издание на „The secret life of bees“ от Sue Monk Kidd зарадва очите ми, а до някаква степен и душата ми, защото историята е красиво написана, макар доста мрачна.

Лили е момиче на 15-16 години, което живее в безрадостно и монотонно домакинство с баща си. Трагичната смърт на майката на Лили бележи целия досегашен живот на дъщерята. Тя вярвя, че е отнела живота на майка си, когато е била съвсем малко дете. Макар авторката да дава бегла представа за другите събития, случили се в живота ѝ след това, истинската история започва от момента, в който Лили отива заедно с Розалийн, чернокожата помощница на семейството, до града. Розалийн е горда и уверена жена, която не се поколебава да заяви своето присъствие, и то арогантно, пред група бели и агресивни мъже. Оттам събитията се завихрят шеметно бързо – затвор, болница, бягство, пътуване на стоп, къпане в река под лунна светлина и една щастлива случайност под формата на етикет върху буркан за мед.

Интресната част на книгата, поне за мен, започва от момента, в който Лили и Розалийн прекрачват прага на три необикновени чернокожи жени и ни въвеждат в техния ярък свят: ярък като цветове, но и ярък като интензитет на емоциите, които бушуват в гърдите им. Мей, Джун и Огъст (кръстени на пролетно-летните месеци от календара: май, юни и август) са образи, които могат да съществуват само в книга, но въпреки това стават мили и близки на читателя. Огъст е най-голямата сестра, която отглежда пчели и продава мед в достатъчни количества, така че да издържа и да се грижи за двете си по-млади и по-емоционални сестри. Джун е постоянният дъждовен облак в семейството, който хвърля сянка и в най-слънчевите дни. Само тя създава проблеми на Лили, която буквално се настанява в дома им без обяснения и с доста измислени факти. Така и не разбрах какъв беше проблемът да се обяснят още в самото начало, но… авторско решение.

Мей обаче… Цялата книга си заслужава най-вече заради образа на Мей! След загубата на своята близначка, която се самоубива, Мей развива психическо разстройство, което изостря чувствителността ѝ към чуждото страдание до болезнени размери. Мей не може да стане свидетел на смъртта на насекомо, започва да си тананика песен, когато е умерено разстроена, но ако нещо надхвърли границите на нейната емпатична натура, героинята излиза в двора, където сама е съградила стена от камъни, изпъстрена с листчета върху които са изписани имената на хората, към които Мей се чувства съпричастна.

Spoiler alert! Не четете, ако не искате да знаете нещо важно от книгата!

Смъртта на тази героиня е описана толкова поетично, в същото време – в кристална конкретика: ръце, протегнати нагоре, пясък в косата, обувки, отнесени от течението. Тази смърт – очаквана, но разтърсваща, дава нов живот на героите. Метафората за непосилното бреме на страданието, което може да ни затисне толкова силно, че да не можем повече да се изправим на крака, е брилянтно представена чрез Мей. Замисляли ли сте се някога, че ако не приемахме всички ужаси на нашия свят като нещо абстрактно (нормална защитна реакция), то ние всички трябваше да свършим като Мей! Нима можем да живеем с непокътната психика в свят, в който съществуват убийства и насилие?

Харесах книгата на Sue Monk Kidd. Това не означава, че тя няма своите слаби моменти като например прекалено наивистичен поглед над дадени събития. Като се замисля – може би над всички. Борбата за равноправие на чернокожото население в САЩ уж е централна тема, но е разводнена от вплетените религиозни приумици (макар и приятно написани), както и то личните драматични истории на почти всички герои. Главната героиня, ако приемем, че това е Лили, е всъщност до някаква степен антипатична заради егоцентризма си.

Забравих за пчелите! Те са използвани по интересен начин от авторката, за да съгради „скелета“ на романа си, като ги използва от една страна като мистични същества, които се появяват като предзнаменование в стаята на Лили, а от друга страна – разкривайки детайли от живота в кошера, така че да направи съпоставки с живота в розовата къща на сестрите с имена на месеци. Медът, разбира се, е използван в различни ритуали – за успокояване, за боготворене, за помирение.

Давам си сметка, че „The secret life of Bees“ има слабости, които при други обстоятелства (да се разбира – автор и редактор) щяха да са пагубни за романа. Въпреки тези слабости обаче, книгата е приятна, дава много теми за размисъл. В това ревю представих съвсем не всичко, което може да се каже и разкаже за книгата. Останалото оставям да прочетете сами!

Дево̀ра

Празното семейство

Държа с две ръце изданието и разглеждам в детайли корицата – как въжетата на места прекъсват шрифта на заглавието и името на автора, в мислите си давам оценка на избора на пейзаж, на рамката на тази картина, на трилистната (некъсметлийска) детелина в долния край. И на краткото изречение, което може би ще подтикне мнозина да посегнат към тази книга: „От автора на БРУКЛИН“.
От автора на Бруклин…
Дали?

Не знам откъде да подхвана разказа си за „Празното семейство“ на Колъм Тойбин – книга с разкази; книга, която не бих могла да почувствам по-близка на моменти, а в други случаи – по-далечна от всичко, което съм аз. Едно е сигурно – майсторството на Тойбин е налице и тук, както и в „Бруклин„; перото му остава вярно на непринудения стил, с който авторът разказва за най-тежките или силни човешки сътресения, почти без да споменава нищо конкретно. Колъм Тойбин на моменти е болезнено описателен, но макар сцените, които описва, да са способни да шокират, той успява да изкаже най-болезнените теми не с думи, а с атмосферата, в която обгръща читателя.

Макар разказите привидно да не са свързани директно един с друг (освен тези, написани от първо лице), между тях могат да се прокарат множество паралели. За мен най-силно беше усещането за съзряване, за безвъзвратното скъсване на нишката с детската невинност; с ценностите на младия човек; със света такъв, какъвто го помним от избледнелите ни романтични първи спомени. Ако знаехме какво ни чака, щяхме ли да искаме да достигаме тази горчива зрялост? И въпреки това – всички я изпитваме. Всички – някои често, други: по-рядко – се опитваме да се завръщаме „там“, в това неопределено пространство на сигурност, на обич, на грижа. И несъмнено, ако сме живели достатъчно дълго – било то като дни или като преживявания – разбираме, че в един момент вече няма къде да се завърнем.

Макар да има разкази с всевъзможни сюжети и развръзки, „Празното семейство“ е освен сборник с житейски драми и истории, също така е и откровението на хомосексулания мъж, който винаги е в търсене на своя център на равновесие. Тойбин изкарва на светло не само половите сношения между мъже, но и първичния страх, с който те са съпроводени, терзанията, бляновете, болката и насладата. Мисля, че разкривайки до такава степен вътрешния свят и половия живот на своите герои, Колъм Тойбин показва на своите читатели колко познати са тези чувства, независимо от пол или сексуална ориентация. Въпреки това, трябва да призная, за мен някои от моментите дойдоха вповече. Не поради друго, а заради способността на Тойбин да ни вкара в тялото и в мислите на своите герои, да прекрачи границите на неприкосновеното, да използва читателя като свидетел на най-интимното.

За мен „Бруклин“ и „Празното семейство“ не са писани от един човек, макар и двете да са чудесно написани. Колъм Тойбин в „Бруклин“ само загатва авторитарната си сила като автор, а в „Празното семейство“ я изцежда до последната капка. Може би заради това не бих прочела отново тази книга, която едновременно ме очароваше, но на моменти прекрачваше границите, в които трябва да се разпростира художествената литература.
И когато казвам граници, имам предви моите собствени. А когато говоря за прекрачване, нямам превид описанията на секс и оргии, а натрапчивото усещане, че вече нося истинските, напълно реални спомени на други хора в себе си.

Дево̀ра

The Love Goddess’ Cooking School

Не знам какво съм си мислела! Наистина! Поисках си тази книга за Коледа, защото отдавна стои в списъка ми с желани книги в Goodreads. Явно някога назад в миналото, когато четях много романтична кулинарна литература, съм решила, че това заглавие ще е интересно. Не помня каква е причината, но книгата се озова при мен и ако трябва да обобщя прочетеното накратко, ще ви споделя, че досега не бях чела книга, която да е толкова посредствено написана, но с толкова голяма претенция! А сега ще ви разкажа надълго:

Мелиса Сенате е авторката на тази литературна подигравка. Не мога да повярвам, че тази жена е работила като редактор! Не мога да повярвам, че книгата е бестселър! Или мога… Но изводите, които си водя за американската аудитория от четящи, не са най-приятните.

И така: раздразнението ми започна още при разтварянето на предната корица, където ме очакваше първа страница не с информация за изданието и заглавие на книгата, а лист и половина хвалебствени цитати. Това е огромна червена предупредителна светлина – книга, която иска да ви внуши, че е добра, преди изобщо да се е представила, няма на какво друго да разчита, освен на подобна манипулация. Не ги изчетох, продължих нататък.

За мен не е проблем да чета книги в оригинал на английски, но тази книга подложи на изпитание познанията ми за този език. Четях и имах чувството, че думите са разбъркани в някакъв безумен словоред, който ми пречеше да разбирам смисъла им. Буквално се пулех срещу книгата, толкова неестествено се изливат думите в нея. След 20-30 страници започнах да хващам това странно темпо, но ужасяващият стил на авторката ме измъчваше до самия край. Някъде на привършване ми хрумна асоциацията, че книгата сякаш е написана от софтуерен бот – като тези, които отговарят на въпросите ви в чатове на различни институции с предварително зададени отговори. И този бот допускаше дори грешки! Първите пъти, когато ги хващах, подлагах на съмнение собствените си познания по езика, но в един момент вече беше очевидно, че книгата е посредствена не само като авторско съдържание, но и като редакция и корекция.

Знам, че искате да прочетете каква всъщност е историята, но и това не е приятна задача: авторката се опитва да бъде оригинална, като „развива“ паралелно няколко човешки съдби, само за да завърже всичко с розова панделка накрая в най-лигавата щастлива развръзка. Главна героиня е Холи, която наследява къщата и кулинарното училище на баба си. Сенате иска да обогати образа на своята героиня, като я представя като комплицирана, но уверена млада жена. И така, Холи започва новелата като зависима от приятеля си и без особено самочувствие, за да стане по-късно уверена кулинарка и преподавателка в училището на баба си. Колко по-късно мислите? Ами 3-4 седмици по-късно. Да, на хартия човек успява да стане кулинар след 2 седмици самосъжаление и още 2 седмици провали в кухнята. Холи има напрегната връзка с майка си, но дневниците на баба ѝ ѝ помагат да я заздрави. В общи линии никоя от жените в тази книга не се разбира с майка си…

Накратко: Холи прави кулинарен курс, където повече се разказват лични истории, отколкото се готви (нищо общо с реалността на кулинарните курсове), а всеки един от участниците има някакъв проблем в живота, който до края на курса се разрешава с такава лекота, че чак е отблъскващо. Като например Джулиет, която преди няколко месеца е загубила малката си дъщеря. Необходими са само няколко съвета от новите ѝ приятели, за да се съвземе от скръбта си и да потегли на пътешествие из Европа заедно със съпруга си. Разбира се, единствените други участници от противоположен пол в курса към края стават двойка, а самата Холи се влюбва в бащата на своята стажантка, който, между другото, е комичен образ на мъж и не знае какво иска от една жена, освен да бъде майка за дъщеря му. Взаимоотношенията между тях са изградени на уж сближаващи разговори, много извинения и две банални романтични срещи (в лодка с шампанско и в градината на покрива на градския хотел). Това е любовна история, чието развитие е толкова незадоволяващо глада на читателя за нещо вълнуващо и красиво, че е чак обидно. В общи линии страниците са изпълнени с микро драми и помирения, опити за оригинално съдържание, опити за внедряване на важни теми. Бих казала, че е почти нивото на литература за подрастващи, но това ще е такава обида към авторите на качествена литература за млади момичета и момчета, че ще се въздържа.

The Love Goddess’ Cooking School не просто е посредствена като стил, сюжет и език, но дори постоянно се срещат непроверени и недомислени грешки в хронологията и разказа, сякаш авторката е написала набързо всичко и после не е минала да прочете какво е сътворила: така в началото бабата на Холи уж вече е умряла, но в следващата глава умира наново. Или когато Тамара разказва каква среща ще има същата вечер след един от курсовете и каква среща е планирала за следващата вечер (понеже отчаяно си търси мъж), имената и срещите са съвсем други, когато на следващия ден им разказва как е минало. Колко посредствен автор трябва да бъдеш, за да допускаш такива безумни грешки и то многократно? И кой изобщо е издал тази книга!

Виждате, фрустрацията ми е голяма и многословна. Мога да напиша още много неща, които откровено ме възмутиха, но ще спра дотук и ще си пожелая никога повече да нямам сблъсък с толкова слаб автор и ще разпростра желанието си още по-далеч, чак до редакционните бюра на американските ежедневници, които промотират подобни литературни напъни, и тайничко ще си пожелая да настъпи някаква революция, която да смени литературните им отдели с хора с по-високи критерии за художествено съдържание.

Девора

%d блогъра харесват това: