Володимир Зеленски – от слуга до президент на народа

От ранните часове на 24 февруари тази година едно име обиколи земното кълбо и се настани в умовете и сърцата на милиони, наред с шока от пълномащабното нахлуване на Русия на украинска територия. В следващите дни и седмици Володимир Зеленски, бивш актьор и бизнесмен и настоящ президент на Украйна, ще се превърне в истинска суперзвезда, а видеоклиповете, които ежедневно споделя в социалните мрежи, ще се разпространяват по всички точки на света, предизвиквайки удивление.

„Биография на Зеленски. От слуга до президент на народа“. Фотография: Г. Грънчаров

Ако до онзи момент личността на Зеленски не е била във фокуса на вниманието ви, то това по всяка вероятност се е променило след инвазията. Със смелото си решение да остане в Киев пред заплахата от нахлуващите руснаци, с няколко крилати фрази („Нямам нужда от такси, трябват ми амуниции!„) и с изключително умелата си комуникация украинският президент бързо печели сърцата не само в страната си, но и по света.

Кой всъщност е Володимир Зеленски? Какво знаем за него? Бивш актьор, придобил популярност със сериала „Слуга на народа“, в който играе ролята на учител, случайно избран за президент. Не е ли това невероятна прищявка на съдбата? Или напротив, е добре обмислена и режисирана кампания, в която Зеленски изиграва ролята на живота си. Наистина ли е герой, борец против олигархията, или е част от безкрайно сложната и заплетена игра на свръхбогатите в Украйна? Френските журналисти Режи Жанте и Стефан Сиоан се опитват да отговорят на тези и много други въпроси в книгата си „Биография на Зеленски. От слуга до президент на народа“.

Аз лично не бях обръщал особено внимание на украинския президент до онзи паметен 24-и февруари. Последвалите събития обаче, както и начинът, по който този човек комуникираше с аудиторията си, ми направиха силно впечатление като човек с опит в публичните комуникации. За първи път се сблъсквах с толкова съвършено обмислена комуникационна стратегия. Всичко в поведението на Зеленски, посланията му, облеклото, жестовете, действията му, беше точно премерено, служеше на определена цел. Изключително силен медиен образ, който бе в състояние да накара Съвета на Европа да го аплодира на крака, а милиони хора по света да споделят клиповете му с въодушевление.

Книгата на Жанте и Сиоан дава необходимия контекст и осветлява в известна степен пътя на Зеленски от безличния съветски град Кривой Рог до световната сцена на най-влиятелните държавни лидери. Ако и вие като мен не сте запознати с подробностите от житейския и професионален път на Зеленски преди войната, ще научите много интересни нюанси – за телевизионния канал „1+1“ и неговото финансиране, за продуцентската компания „Квартал 95“, за невероятния успех на „Слуга на народа“, чийто продуцент, съавтор и главен актьор е самият Володимир Зеленски; за особеностите на украинските зависимости от олигарсите и битките за влияние, интересите им в енергетиката и промишлеността; за смесените чувства, с които е приет Зеленски в началото, въпреки главозамайващия му успех на президентските избори, където печели със 73,22% от гласовете. Написаното от двамата автори потвърди и наблюденията ми за невероятно прецизното владеене на всички комуникационни похвати, което демонстрира Зеленски. Става ясно какъв екип стои зад него, а и бях изненадан да науча, че веднъж озовал се в президентското кресло, той бързо се обгражда с доскорошните си колеги от телевизията и „Квартал 95“, които назначава на ключови публични позиции. Ние в България познаваме сходен пример за политически възход на шоумен и сценаристите около него, който е напът да завърши печално, за разлика от украинския проект.

Самата книга не е типичната биография, липсва ѝ хронологична структура и определена дълбочина, а и с обем от малко над 200 страници не можем да очакваме кой знае какво разгръщане и вникване в детайла. Причината е очевидна – писана е буквално в последните няколко месеца след избухване на пълномащабната война и по всяка вероятност търсеща бърз отговор на рязко възникналата потребност от четива за феномена Зеленски. Същевременно не бих казал, че е повърхностна и писана от дистанция – и двамата автори познават добре Украйна, от години отразяват ситуацията там и притежават необходимите източници и разбиране за сложността на проблемите там. Това личи много ясно от вниманието, което отделят да говорят по-скоро за контекста на Украйна и украинското общество, отколкото да нищят пикантерии от личния живот на президента. Впрочем, като споменах личен живот, за него на практика изобщо не става дума – няма да прочетете нищо за жена му и децата му, мимоходом е споменато, че не завършва образованието си, обрисуван е родният му град, няколко думи за родителите му и… толкова. Режи Жанте и Стефан Сиоан са се постарали да звучат безпристрастно, да показват различни гледни точки, да надникват иззад публичния имидж и да осветяват потенциалните зависимости, включително и цитирайки редица разследващи журналисти. Това, което не могат да скрият обаче е голямото си възхищение към украинския народ и неговата воля и енергия да кове сам съдбата си, особено през последните години. Народ, чийто слуга Володимир Зеленски преминава от телевизионния екран в президентското кресло, за да завладее по-късно сърцата на своите сънародници като една от най-ярките личности на съвремието ни.

Георги

Сергей Лебедев и „Дебютант“ – онтология на смъртта

Още помня онази първа среща с прозата на Сергей Лебедев, с дебютния му роман „Предел на забравата“. Темата дотолкова ме вълнуваше, отговаряйки на отдавнашни мои търсения, че в рамките на един уикенд жадно изчетох романа, увлечен в стила на Лебедев и въпреки твърде пространните му философски разсъждения, на моменти затлачващи повествованието. „Предел на забравата“ попадна сред любимите ми книги, затова когато видях, че на български език излиза още едно заглавие от автора – „Дебютант“, дори не се и замислих.

… И, разбира се, ситуацията се повтори отново. Веднъж подхванал историята, не спрях, докато не изчетох и последната страница – нещо, което се случва все по-рядко във взаимоотношенията ми с книгите.

Сергей Лебедев – „Предел на забравата“ и „Дебютант“, изд. Кръг. Фотография: Георги Грънчаров

„Дебютант“ е най-новата книга на руския писател Сергей Лебедев, излязла от печат през 2020 г. и пряко вдъхновена от отравянето на бившия разузнавач Скрипал в Солсбъри през 2018 г. Появата ѝ на български език именно сега, когато Русия води пълномащабна война в Украйна, добавя допълнителни нюанси в усещането, което предизвиква темата. Защото книгата, за разлика от „Предел на забравата“, е не за миналото, а за настоящето.

Лебедев ни въвежда в един свят, забулен от тайни и класифициран с най-високо ниво на секретност. На един остров в СССР, на територията на бивш манастир, функционира тайна лаборатория за химическо оръжие. Там работи химикът Калитин, който в продължение на дълги години разработва отровни препарати. Венецът в короната на неговите открития е веществото, което нарича „Дебютант“ – изключително силна, но нестабилна субстанция, способна да убие мигновено без да остави следи.

„… Калитин осъзна, че по самата си природа смъртта е мръсна работа и това не е метафора. Смъртта винаги оставя улики, най-многообразни естествени следи, по които би тръгнал умният следовател; така е устроен светът, законите му. И да заобиколиш, да излъжеш тези закони, да направиш така, че смъртта да идва незримо, да прониква под всякакви покрови, без да оставя следа – това е висша власт, възможност пряко да управляваш битието“.

Разпадът на съветската империя тласка Калитин да избере пътя на изгнанието. Избягал на Запад под чужда самоличност, той живее в постоянно подозрение, че може би те ще дойдат за него, че ще го застигне възмездието. И „те“ наистина тръгват по петите му, много години след бягството, когато един случай ги насочва по следите на укриващия се химик. Подполковник Шершньов, ветеран от войните в Кавказ, нагледал се на цялата мръсотия, кръв и тиня, съпътстваща руските „специални операции“, е натоварен с мисията да открие и обезвреди Калитин. Със собственото му произведение. Дебютанта.

Отвъд класическата рамка на трилър с атрактивни съставки като „тайни служби“ и „агентура“, пълнежът на романа е далеч по-дълбок. Лебедев разсъждава върху етимологията на смъртта, върху тъмната страна на науката, придобила очертанията на символа на медицината – змия, обвита около чаша. Служиш ли наистина на науката, ако плодовете на твоя труд са смъртоносни? Или това е възможно само в обвитата в тайнственост йерархичност, затвореност и богоизбраност на тоталитарната държава?

„Но Калитин не съжаляваше за нищо. Онтологията на смъртта, с която се сблъска като изследовател, постави научни въпроси от невероятен мащаб и дълбочина. […] в скритата си същност той се усещаше като архаично същество, пътешестващ през отвъдни светове в търсене на източниците, артефактите на силата.“

Много паралели могат да се направят с „Франкенщайн“ на Мери Шели, по своята същност Дебютанта се родее именно с „новия Прометей“, рожба на експерименти, тестващи границите на възможното и надничащи отвъд.

„Онзи, който би го осъдил, просто не би могъл да знае, че в кръвта му текат същият вятър и същите залези, както и при всеки надарен човек; и Дебютанта е същото произведение на озарението, риска и изкуството като Нике, като таблицата на Менделеев“.

О, миналото също е тук, защото Лебедев е майстор на ретроспекцията – открехва леко вратичка и през нея в помещението нахлува миналото, за да изпълни със съдържание бледите белези, които е оставило върху настоящето. Миналото на съветската държава, одържавеното насилие, пълното обезценяване на човешкия живот, протягат ръце от такива „процепи“ в съдържанието, допринасят за засилване на нюансите в този умело написан роман. За разлика от „Предел на забравата“, тук стилът на Лебедев все пак е по-обран, а историята е поместена в едва триста страници, което я прави доста по-четима и от читатели без обсесии в лагерната проза. Уви, краят ми се стори някак безидеен на фона на плътния сюжет. Всичко свърши някак припряно, несъответстващо с покачващото се постепенно напрежение. За сметка на това имаме послеслов от самия автор към българския читател (впрочем и то с много странен и недовършен финал), дописан буквално преди месец, в контекста на сегашната война в Украйна. От него разбираме повече за реалните личности и случки, превърнали се във вдъхновение за „Дебютант“.

А аз лично нямам търпение да видя на български език друг роман на Лебедев, „Гъсокът Фриц“. Смятам, че в същия контект би било много ценно да достигне до нас.

Георги

„Clair de Lune“ на Жюстин Томс осветява забравени сенки от миналото

Израснал съм в малък град сред една чудно красива котловина, заобиколена от всички страни от склоновете на Балкана, зелени от край до край. Зелени, с изключение на една голяма язва, отхапана от самото тяло на планината. Виждах я от балкона си през всичките тези години, в които живеех там, вижда се и сега – каменна кариера, грозна и непоправима човешка намеса в естествената среда. На тази кариера е бил един от двата женски трудови лагера в комунистическа България, а днес там няма абсолютно нищо, което да напомня за този мрачен епизод от новата ни история. Нито знак, нито паметник, нито надпис – абсолютно мълчание и забрава.

Замислих се за това, докато се опитвах да подредя впечатленията си от току що издадения роман на Жюстин Томс „Clair de Lune“. Роман, чиято емоционална наситеност ме остави в мълчание за дълго време и трябваше да отлежи в главата ми дни наред, преди да съумея да споделя повече за него.

Познавам Жюстин Томс от много години – най-вече в ролята ѝ на един от най-дългогодишните експерти по дигитални медии и комуникации, един от първите и нестихващи ентусиасти на блоговете у нас, а не на последно място и като уважаван университетски преподавател. Жюстин има зад гърба си много книги, но за първи път изпод перото ѝ излиза художествено произведение. „Clair de Lune“ е плод на близо 10 години проучвания, разговори, срещи с хора, посещения на определени места, свързани със сюжета. Резултатът – един много личен роман за страданието, за човешката воля и достойнство, поставени на изпитание под ударите на съдбата. Историята започва още от Първата световна война и гоненията над арменците в Османската империя. Написан от първо лице единствено число през погледа на арменката Тина, романът развива нишката на нейната нелека съдба на изгнаник, чужденец, прогонен от насилие само за да се сблъска с още и още насилие. Тина израства във Франция, където среща българския инженер Александър. Свързва живота си с него и заживява в София, там я заварва Втората световна война. Ярките сцени на ужас от съюзническите бомбардировки и семейната трагедия, разиграла се на този фон, бързо са заменени от новите кошмари на следвоенната действителност. Тази необичайна нишка – арменка, оцеляла от кланетата на турците, за да попадне във водовъртежа на бомбардирана София, а след това и в трудов лагер на комунистическа България, е ключов момент за разбирането на романа и поставянето му в по-широката перспектива за отхвърлянето, за другостта, за жестокия сблъсък между ценности, но и за невидимите и проявими в моменти на изпитание човешки качества като състрадание и загриженост.

Тук е моментът да направя уточнението, че романът е фикция, но е базиран на множество истински истории – някои от тях събирани от различни документални извори, други – от първа ръка, разказани от свидетели, от близки и далечни съвременници на епохата. Арменци, българи, турци, помаци.

Като съпруга на заможен инженер, Тина първоначално е интернирана, а после попада в категорията на „бившите хора“ за новата комунистическа власт. Изпратена е в женски трудов лагер, а преживяванията ѝ там са Голготата, която илюстрира съдбата на хиляди българи по онова време. Но тук е и големият принос на Жюстин – за първи път в българската литература се надига женски глас, който да разкаже за специализирани женски трудови лагери, останали сякаш никога незасегната, потулена, забравена страница при обговарянето на темата за комунистическия терор. Появиха се много книги за Белене, но Белене далеч не е единственият лагер, в който са страдали и умирали хора, смазани от тогавашната власт. В патриархална България до ден днешен сякаш мъченичеството и страданието са в мъжки род. Самата Жюстин премълчава името на лагера, превърнал се в прототип на този от романа. Ако потърсите обаче в интернет, ще останете учудени колко нищожна е информацията по темата. Вместо да се превърнат в място на памет и почит към жертвите на безсмисленото насилие, тези места днес са изличени. Дори кръст няма, който да отбележи какво се е случвало там. Паметта също е изтъняла – свидетелите или ги няма вече, или удобно са забравили. В този смисъл „Clair de Lune“ повдига булото над една дълго потуляна тема, при това от съпричастната и съпреживяваща позиция на жена и майка.

Разбира се, нюансите са много тъмни в целия роман. Хваща за гърлото, както биха казали някои. Няма как да е и иначе при избора на подобен сюжет. Но въпреки черното, въпреки сцените на насилие и страдание, сред тях проблясват онези ценности, които в крайна сметка издържат на изпитанието – стремежът да останеш себе си, да запазиш човешкото, да подадеш ръка, може би да простиш… Да, „Clair de Lune“ е и роман за доброто, дори когато то е подложено на безброй удари. Роман за човека, който остава човек, дори когато е хвърлен сред зверове. И за едно време, което обръща наобратно всички разбирания за добро и лошо, правилно и грешно. Уви, роман по-актуален от всякога именно днес.

Георги

На фокус: Нова българска поезия

При последното ми завръщане в България жадно грабнах няколко стихосбирки и ги прибрах в багажа. Стихосбирките са чудесен „багаж“ – не тежат на летището, но думите им тежат където трябва. Малко текст, много смисъл. Ще ви разкажа за тях…

„Другото време“ на Нели Станева (изд. Жанет 45, 2021 г.) е цикъл от годишни времена, който насочва емоциите от невинността на пролетта, през морското лято и „астматичния дъх на септември“ към зимното слънцестоене. Плътна, образна, чувствена поезия, впечатляващо стройни стихове, наситени с причудливи видения, страсти, на границата между сън и реалност, спомен и кошмар. Поезия, пълна със символи, с обръщения към неназован лирически герой, който мимоходом следваш през сезоните – от пролетното опиянение („Бяхме пълни. Подути от щастие„) до мразовитото разочарование и безнадеждност („И всичко ще пропадне„). Нели Станева пише изключително добре – при това в различни форми. Без да прави компромис със силната символика, изгражда конструкции с рима и ритъм. Най-много ми допаднаха пролетните стихове – има някаква дива природна стихия, закодирана в тях, надига се и бучи енергията на земята (напомня на Бруно Шулц, само че в стихове), но и на древното женско начало. Опияняващо, задъхано и пречистващо.

Много пъти се спирах в мълчание, докато четях „Познах те по сянката“ (изд. АРС, 2021 г) – малък сборник, в който сякаш в оризова хартия Калина Линкова внимателно е повила крехки, изящни поетични късчета. Прелистих го още там, из улиците на София, „между кафето и супата / между подлези и книжарници“ и прочетеното резонира много силно с моите собствени размисли и емоционални състояния, които ме връхлитат обикновено при тези завръщания (в миналото). Сред внимателно подбраните стихове в сборника надничат поетични миниатюри – многоизмерен поглед към заобикалящото ни, уловил невидимото в ежедневното, сенките в „игленика на небето„, вибрациите под повърхността. Редом с миниатюрите, полепнали в жаркото упоение на лятото са размисли и спомени, ретроспекции, завръщания в съкровени моменти, при съкровени хора. Поезия, която цени думите – оглежда ги, претегля ги, отстранява излишното, всичко излишно, докато остане сърцевината, оголеното ядро, побрано в едва няколко реда. Достатъчно леко. Непосилно тежко понякога…

Ножиците като акцент в корицата на „Съвсем друга история“ (изд. Scribens, 2021 г) от Ева Гочева изглежда са съвсем на мястото си, мисля си, докато затварям последната страница. Отрязаното, прекратеното, прекъснатото цяло личи на много места в съзерцателните стихове на тази поетеса. Докато наблюдава и фотографира с думи статични етюди на ежедневието, посяга с ножицата и „реже с хирургическа точност“. Направиха ми силно впечатление тези внезапни редове на неочакван интензитет, резки контрасти в нюансите, които се появяват сред наглед гладката повърхност на текста. Наред звуците от птиците „представя си как напъхва / миниатюрни дула в човчиците“, окосеното изведнъж се превръща в „отрязани крайници„, а жените „усукват стихотворения / в златистия си кичур / като примка около нечия шия„.

Така и пише Ева Гочева – с някаква тайственост, сякаш с едната ръка ти помахва, приканя те да нахлуеш в някой споделен спомен, докато с другата държи ножицата. Примигваш смутено, а в следващия момент повърхността отново е гладка, звярът се е скрил, всичко е тихо:

днес е август и е есен

тази еднодневна смяна на сезоните

е като бележка от автора под линия

която те препраща

към съвсем друга история

Понякога се питам какво ли си мислят хората, вперили поглед в безкрайното море, приседнали уединено на брега, докато на метри от тях други хора тропат с вилици по масите или маршируват по крайбрежните алеи с опесъчени сандали. Може би нещо битово-прозаично, може би нещо за живота, а може би в този момент асимилират видяното и го превръщат в поезия. Сред тези, последните, със сигурност е и Кристина Апостолова, мисля си, докато чета нейната стихосбирка „Калима“ (изд. Scribens, 2021 г). Стихове, родени от пътуващия човек, който е натоварен не просто с багаж, но и с изострени сетива. Поезия, захранена с морска сол и вода, с пейзажи, с песни, с Лондон и Темза, с британската библиотека, с кораби и палуби. Стихове, за създаването на които е нужно да си далеч от познатото, далеч от близките, с отворени обятия за всичко онова, което е там. От своите брегове и палуби Кристина Апостолова хвърля корабни въжета към дома, към съкровено скътаните хора, към „застиналото лято на изпращането„, към белезите и откритите рани на душата. Припознах мои размишления на доста места, поспрях се на други, загледан в празните полета около текста, докато породени от прочетеното картини в съзнанието ми избутваха буквите настрана. Може би чужбина е състояние, което всички усещат със сходни симптоми.

Любопитен факт – има нещо, което свързва и четирите стихосбирки и което изплува като ярък символ, вдъхновение, опора, пристан или просто ореол и при четирите напълно различни една от друга поетеси. Бабите. Във всяка една от стихосбирките присъства баба, обитава някой стих, някоя уловена в думи картина – символ на обич и благодарност, на тъга, на предстоящо или вече осъществено отсъствие, на неразрушима генетична връзка. И знаете ли, може би това е универсалната магическа съставка – всеки стих с баба е невероятно добър!

Четете нова българска поезия, наблюдавайте с отворени сетива света около вас, вглеждайте се в прозаичното, за да откриете необикновеното, и не забравяйте да посещавате често бабите си.

Георги

Следеният човек

Ако трябва да назова една единствена книга, която най-добре описва живота през социализма и същността на тоталитарния режим, без никакво колебание това ще бъде „Следеният човек“ на Веселин Бранев. Странно, нали? Обикновено Георги Марков и неговите „Задочни репортажи за България“ са на върха на езика, есетата му, прилежно събрани в няколко сборника през последните години, също. А „Следеният човек“, издадена през далечната 2007 г. от изд. „Фама“, е с отдавна изчерпан тираж, почти непозната на широката публика.

Самият аз я намерих случайно, продаваше се в интернет. Купих си я преди няколко години, но само я разлистих набързо. Видях множество цитирани документи от архивите и незнайно защо реших, че може би няма да е твърде интересна. Огромна грешка! По-увлекателна книга не бях чел отдавна! Не се откъснах от нея няколко дни, а днес вече я числя към едни от най-ценните томове в личната ми библиотека.

Кой е Веселин Бранев и защо „Следеният човек“ е толкова важна книга? Отраснал в семейството на интелектуалци с баща, известен с левичарските си пристрастия, който при това е лежал в затвора и членува в комунистическата партия от 1918 г., Бранев е от една особена категория хора в зората на комунистическия режим. Завършва Френския колеж в София и твърде рано си поставя за цел никога да не прави компромис със съвестта си и да няма нищо общо с „Единствената партия“, както упорито я нарича в спомените си. Ужасно трудна задача, както се оказва в последствие.

Когато идват на власт комунистите, Бранев е още ученик в гимназията. Въпреки това в спомените му присъстват някои ярки впечатления от живота в България през военновременните години и особено покрай Девети. Един от тези моменти ме впечатли доста силно. Двамата с братовчед му Сашо стоят покрай шосето и наблюдават безспирната колона от преминаващи съветски войски и техника. Наблизо е казармата, а отвън тъкмо спира мерцедесът на българския командир. Шофьорът се суети около колата, очевидно има някакъв проблем. Спира съветски джип и един войник се приближава с намерението да помогне. Навежда се зад автомобила, посочва нещо на шофьора, уж че при ауспуха е проблемът. В това време от джипа мятат едно дебело въже, други войници го връзват за предната броня на мерцедеса и потеглят, дърпайки на буксир трофея, докато стъписаният шофьор гледа невярващо след отдалечаващите се руснаци.

Последвалите години на установяване на комунистическия режим са обрисувани изключително впечатляващо чрез личните истории на Бранев. Преустановяването на всички културни връзки със света, забраняването на чуждестранните колежи, преследването на хора, дръзнали да четат британски или френски вестници и списания, безжалостната разправа с интелектуалния и политически елит на царството са покъртителни, шокиращи страници и силна увертюра към предстоящите премеждия в социалистическа България.

Повратната точка за Бранев настъпва през 1957 г., когато заминава да специализира филмова режисура в Берлин. След един любопитен епизод, излязъл като от шпионски филм, и неуспешен опит за „бягство“ в Западен Берлин, младият Бранев е върнат насилствено в България и тук започва „оперативният интерес“ на вездесъщата Държавна сигурност към неговата личност. Веднъж попаднал в полезрението на службите, Веселин Бранев ще бъде следен в продължение на повече от дванайсет години, а когато през 90-те архивите са отворени, той ще открие в тях досието си с повече от 800 страници. Донесения, заповеди, рапорти, бележки, стотици изписани и напечатани страници, белязали нездравия, налудничав интерес на тайната полиция към обикновен човек. Върху тези документи и спомените, предизвикани от тях, Бранев написва „Следеният човек“, като дава особено изразителна оценка за предназначението на книгата, а именно – „човекът по времето на комунистическия тоталитарен режим и неговото орнаментирано изображение, изработено от майсторите в художествените ателиета на политическата полиция„.

Прочитането на тази книга, признавам, е доста травматично преживяване. Може би следващите поколения дори ще я сметнат за фантастика, антиутопия някаква – толкова шокиращо, толкова нелепо звучи от дистанцията на времето цялата тази огромна машина, работеща за да преследва, подслушва, унижава, потиска всички онези, които по някакъв начин е решила, че представляват заплаха. Мащабите също са невероятни – в годините на зрелия социализъм Държавна сигурност е на всички нива, навсякъде. Показателни за това са няколкото епизода, в които тайната полиция нарежда претърсване в апартамента на Бранев. За „маскировка“ е сътворен сценарий, в който тъщата, съпругата и дъщеря му са извикани от различни институции в точно определен час – справка в Пенсионното, профилактичен преглед в поликлиниката… За повече правдоподобност на преглед в този час са извикани всички деца от няколко поредни блока на улицата – т.е. чиновници, началници на поликлиники и други служби – всички са съучастници на ДС в организирането на това „мероприятие“, за да може няколко агенти под прикритие да преровят апартамента на Бранев в търсене на „кореспонденция с вражески елементи“.

„Всъщност Държавна сигурност е създадена не за да търси виновници, а за да следи какво може да се появи в главите на невинните. Когато демократичният ред е разрушен и невинните не могат да споделят публично какво мислят, само политическата полиция може да събира тази информация. Тя е едновременно око през прозореца, ухо, залепено на стената, и бостанско плашило.Без тази едновременно ужасна и жалка институция тоталитарният комунистически ред е щял да рухне, и то не много бързо, а веднага…“

Изключително любопитни портрети прави Бранев на доносниците и методите, по които ДС вербува попълнения в редиците си. Невероятно потискащо действат страниците, в които припознава един или друг познат, приятел или роднина, който фигурира под агентурен псевдоним в досието му и който собственоръчно е „донасял“ информация от най-битов характер – с кого се е срещал, какво е казал по един или друг повод, с кого води кореспонденция… В един момент доносник се оказва дори човек от най-близкото му обкръжение – братът на жена му.

„Възможно е по стратегически замисъл „бойците на тихия фронт“ да са всъщност ваятели на безвредния, послушен, подчинен, смирен, уплашен човек, от когото се нуждае тоталитарният режим, за да съществува. Те са лъжицата, която трябва непрекъснато да се върти в така наречения в химията „преситен разтвор“, защото спре ли да се движи, твърдата маса пада на дъното и разтворът престава да съществува, тоест – човекът отново ще намери кураж да бъде себе си“.

И макар гръбнакът на „Следеният човек“ да е личната история, илюстрирана от богатото досие в архивите на Държавна сигурност, тя блести и с много други качества. Много ценни са впечатленията от първо лице на Бранев от културния живот в България през онези години. Като сценарист, журналист и кинорежисьор той има възможността да види как функционира културният живот под диктатура – не можеш да си писател, ако не си член на Съюза на българските писатели, но пък ако си послушен, можеш да си осигуриш доста охолно съществуване. В текста ще срещнете много популярни имена и любопитни случки с тях, илюстриращи компромисите, които човек понякога прави в името на личния си успех или комфорт. Ще прочетете и как може да се напише стихотворение по поръчка – по повод изстрелването на нов съветски спътник в космоса. Ще се натъкнете обаче и на друг тип личности, по-редки и незабележими. Онези, несломените. Мнозина от тях живеещи в крайна мизерия или изтърпели тормоз и мъчения в лагери и затвори. Като белокосия генерал, когото Бранев вижда на едно гише във военната служба – чинно чака реда си, а когато младата жена с пагони на младши лейтенант му подвиква иззад стъклото: „В коя част сте служили?“, отговаря кротко и с достойнство: „Госпожице подпоручик, аз не съм служил, аз съм командвал армия!“

„Субектите на властта се сменяха по силата на някакви тяхни кулоарни правила, но управляващият човешки тип, създаден от комунизъм и тарикатлък, оставаше неизменно същият. Друго се променяше – така наречената вяра в комунизма се превръщаше в преданост към висшестоящия. Пази, Боже, да обичаш комунистическото бъдеще на света повече, отколкото началника си! Дори от генералния секретар на Единствената партия не се искаше вяра в комунистическите идеи, а само едно – преданост към висшестоящия в Москва“.

Най-ценното достойнство на книгата, наред с автентичните свидетелства за безумията, на които е способна машината на Държавна сигурност, са пространните размисли на интелектуалец като Веселин Бранев, неговите разсъждения за характера на диктатурата, нюансите, явленията в социалистическото общество, което правят живота в него толкова отблъскващ. Много неща си отбелязах, докато четох. Ако бях подчертавал, вероятно цялата книга щеше да е издраскана.

„Позорно е да се живее в несвобода и аз познавам добре тази участ. Но още по-позорно е да посветиш живота си в защита на тази несвобода като офицер от политическата полиция“.

И едно силно обобщение:

„Доста време ми беше нужно, за да разбера чрез личен опит колко разрушителен е този тоталитарен ред не с враждебността си, а обратно – с опита да приобщи човека към себе си, да го подчини, да го съблазни, да го убеди, че животът няма алтернатива извън него. Комунистическият тоталитаризъм рушеше душата на човека, като заменяше основните нравствени стойности с военновременни“.

Необяснимо, но и показателно е отсъствието на тази книга от пазара и от културния живот у нас днес. Тя заслужава много повече – да бъде непрестанно преиздавана, да влезе в учебниците, да бъде обсъждана, филмирана, обговаряна. Вместо това виждаме прилив на новопоявила се ерзац литература, третираща с апломб Девети септември, лагерите, комунизма. Може би автентичните свидетелства ни плашат. Може би ни отблъскват със своята необорима категоричност? Може би в художествената форма намираме повече комфорт, а измислените имена и герои не смущават съня ни. Каквато и да е причината, липсата на „Следеният човек“ отваря поле за сенките от миналото да изпълзят отново. И притъпява инстинктите ни да се борим срещу приобщаващата посредственост – новата диктатура, доминираща днес в заобикалящия ни свят.

%d блогъра харесват това: