Със стихосбирката на Мария Гетова обиколихме заедно няколко софийски и виенски кафенета в опити да открадна миг на спокойствие и концентрация, бягство от ужасно забързаното ежедневие. „Полуразпад“ (изд. Scribens) е тънка като обем и заблуждаваща с този свой финес. Мислиш си, че докато си изпиеш кафето, неусетно ще си пробягал по страниците, но погледът се задържа, връща се отново на места, мислите се спират, тръгват в странични коридори, отворени ненадейно от някой стих. Понякога прочетеното резонира и започваш да „дописваш“ стиха върху отгърнатата страница на собствения си живот. Тогава изпиваш кафето припряно и си принуден да се предадеш отново на задачите за деня, за да не изпаднеш в меланхолия. Юни е и меланхолията би трябвало да е отстъпила на заден план, прогонена от дългите дни и набралото сила слънце. В стиховете на Мария обаче я има, наред с други, по-ведри явления, като все още непокътнатото любопитство. Поглеждам на задната корица – авторката е едва в първата половина на 20-те си години, разбира се, че ще е тук любопитството, желанието да скочи като будисткия монах, за който пише; вярата, че „чудото е възможно“. Харесва ми да разпознавам фибрите на младостта в тези стихове.
Мария Гетова е изключително наблюдателна. Превежда на поетичен език случайни наблюдения („Толкова тъжни жени“), собствени кръжащи в спирала размисли („Период на полуразпад“), спомени, места и хора („Невски“, „Време“). Разбира се, любовта. Но ако говори за любов, обикновено меланхолията изпълзява от ъгълчето си и се настанява удобно – доминира неслучилото се, мимолетното, изгубеното.
нашият край дойде по-бързо
и от чашата чай
на масата
„Твоето момиче“ например е прекрасен стих с много, много силен финал, затварящ вратата пред неизказаното. „Чаша чай“ също.
Не съм сигурен как точно е подредила стиховете си, в каква последователност, но имам усещането, че с прелистването на страниците наблюдавам и някакво израстване, затвърждаване на поетичния глас. Там сякаш са концентрирани най-силните ѝ неща, там е и „Детство“, където намирам потвърждение на подозренията си:
„станах гигант
сред къщите и сенките
преместя ли крак
ще стъпча
цялото си детство“
Това утвърждаване ще продължи, убеден съм. Тепърва ще четем още от Мария, това е едва началото. Ще наблюдавам с любопитство.
Георги
Библиотеката 