Имам един доста простичък начин да преценя дали една книга ми е харесала – ако се дразня на всички фактори, възпрепятстващи ме от четене, и я оставям едва ли не насила, когато трябва да свърша нещо друго, значи няма съмнение, книгата си я бива. Точно това се случи с „Дом за начинаещи“ на Емануил Видински, която прелистих преди няколко дни с идеята „да я започна малко по малко“. Е, така я започнах, че трудно се мотивирах да правя каквото и да било друго, докато не стигнах до последната страница. А после ме налегна тъга, тъй като неочаквано се бях привързал към героите на тази история, хлътнал навътре във времевата капсула на 90-те.
Именно там ни телепортира Емануил Видински с втория си роман „Дом за начинаещи“. Началото на 90-те, католически детски дом някъде в Германия. Юношата Емануил (книгата е силно автобиографична) е изпратен там от баща си, който е в страната по научна работа. С все още слаби познания по немски, младежът ще трябва да се приучи на един живот, различен от всичко, което е познавал до момента. Динамиката на дома е специфична, обитателите му – всеки със своите странности и особености, ще изиграе своя роля в израстването и адаптирането на Емануил към тази нова реалност. Заедно или поотделно, на юношите им предстои да отворят много врати – на предизвикателства, разочарования, съперничество, влюбвания, опасности, конфликти, изкачвайки стълбата на порастването.
Първото нещо, което ме впечатли в романа, несъмнено е опростеният му, лесен за възприемане език. Всички мнения, които бях чел до момента, поставяха фокус именно върху „четивността“ на книгата, и това наистина е факт. Аз-формата и автобиографичният изказ размиват границите между автор и протагонист, до един момент се питах дали всичко описано се е случило наистина, но бързо престанах и се оставих на историята да ме понесе на крилата си. Усетих и „подхлъзването“ – мислиш си, че си попаднал в някакъв мемоар, в който художественото стои на заден план, но в действителност, какъвто и да е процентът достоверност в тази история, авторът умело е построил върху нея художествено произведение с пълнокръвни герои.
Второто „подхлъзване“ беше самата структура на романа. Първоначало ми се стори леко объркващо – моментите не са хронологично подредени, постоянно има връщане или избързване с година или две, прескачане и препратки от една към друга история, тайнствено загатване на нещо и привидното му изоставяне да виси в пространството. Tочно тази фрагментирана структура обаче допринесе за увличането ми и постепенното „заживяване“ с героите на дома, а отделните парченца от пъзела се наредиха, за да вдигнат завесата над пълната картина. Отново художествен похват, който преформатира мемоарната основа и я трансформира в роман.
„Дом за начинаещи“ несъмнено е част от новата вълна художествени произведения, чиято централна тема е носталгията по все по-отдалечаващите се във времето 90-те години. Тема, която силно вълнува и вероятно ще вълнува и занапред поколението, от което съм част. Емануил Видински дава много интересна и различна перспектива, поставяйки своя герой в чужда среда, където динамиките са много по-разнообразни, отколкото в затворения микрокосмос на 90-те в който и да било български град. При това го прави по увлекателен начин, изваждайки от дълбините на паметта събития, детайли и емоции, които обживяват полароидните спомени. Тук са музиката на 90-те (интересен микс от класически и алтернативен рок от върховите му моменти), Световното по футбол, но и моменти на социално напрежение като схватките, причинени от неонацистки банди в Германия през онези години. Всичко това, но подправено от религиозния привкус на католическия дом, е декор на универсалните чувства и емоции, през които преминават подрастващите, и неминуемо ще предизвика носталгични нотки у всеки четящ.
Това е и едно от големите достойнства на романа – превръща се в своеобразна машина на времето, отключва собствения прочит на нашите лични истории, на собственото ни детство или юношество, белязано от същите маркери – конфликти, съперничество, открития, любов. Елегантен, емпатичен роман (родеещ се по своята емпатия с „Вино от глухарчета“ на Бредбъри и „Да убиеш присмехулник“ на Харпър Ли), в който погледът към миналото и неговите „обитатели“ е омекнал от дистанцията на времето, опрощаващ, смиряващ. Своеобразен опит за осмисляне на изминатия път чрез вглеждане в началната му точка, когато еуфорията от детството и любопитството на юношеството си дават една последна среща пред вратите на зрелостта.
Георги
Библиотеката 