На фокус: Нова българска поезия

При последното ми завръщане в България жадно грабнах няколко стихосбирки и ги прибрах в багажа. Стихосбирките са чудесен „багаж“ – не тежат на летището, но думите им тежат където трябва. Малко текст, много смисъл. Ще ви разкажа за тях…

„Другото време“ на Нели Станева (изд. Жанет 45, 2021 г.) е цикъл от годишни времена, който насочва емоциите от невинността на пролетта, през морското лято и „астматичния дъх на септември“ към зимното слънцестоене. Плътна, образна, чувствена поезия, впечатляващо стройни стихове, наситени с причудливи видения, страсти, на границата между сън и реалност, спомен и кошмар. Поезия, пълна със символи, с обръщения към неназован лирически герой, който мимоходом следваш през сезоните – от пролетното опиянение („Бяхме пълни. Подути от щастие„) до мразовитото разочарование и безнадеждност („И всичко ще пропадне„). Нели Станева пише изключително добре – при това в различни форми. Без да прави компромис със силната символика, изгражда конструкции с рима и ритъм. Най-много ми допаднаха пролетните стихове – има някаква дива природна стихия, закодирана в тях, надига се и бучи енергията на земята (напомня на Бруно Шулц, само че в стихове), но и на древното женско начало. Опияняващо, задъхано и пречистващо.

Много пъти се спирах в мълчание, докато четях „Познах те по сянката“ (изд. АРС, 2021 г) – малък сборник, в който сякаш в оризова хартия Калина Линкова внимателно е повила крехки, изящни поетични късчета. Прелистих го още там, из улиците на София, „между кафето и супата / между подлези и книжарници“ и прочетеното резонира много силно с моите собствени размисли и емоционални състояния, които ме връхлитат обикновено при тези завръщания (в миналото). Сред внимателно подбраните стихове в сборника надничат поетични миниатюри – многоизмерен поглед към заобикалящото ни, уловил невидимото в ежедневното, сенките в „игленика на небето„, вибрациите под повърхността. Редом с миниатюрите, полепнали в жаркото упоение на лятото са размисли и спомени, ретроспекции, завръщания в съкровени моменти, при съкровени хора. Поезия, която цени думите – оглежда ги, претегля ги, отстранява излишното, всичко излишно, докато остане сърцевината, оголеното ядро, побрано в едва няколко реда. Достатъчно леко. Непосилно тежко понякога…

Ножиците като акцент в корицата на „Съвсем друга история“ (изд. Scribens, 2021 г) от Ева Гочева изглежда са съвсем на мястото си, мисля си, докато затварям последната страница. Отрязаното, прекратеното, прекъснатото цяло личи на много места в съзерцателните стихове на тази поетеса. Докато наблюдава и фотографира с думи статични етюди на ежедневието, посяга с ножицата и „реже с хирургическа точност“. Направиха ми силно впечатление тези внезапни редове на неочакван интензитет, резки контрасти в нюансите, които се появяват сред наглед гладката повърхност на текста. Наред звуците от птиците „представя си как напъхва / миниатюрни дула в човчиците“, окосеното изведнъж се превръща в „отрязани крайници„, а жените „усукват стихотворения / в златистия си кичур / като примка около нечия шия„.

Така и пише Ева Гочева – с някаква тайственост, сякаш с едната ръка ти помахва, приканя те да нахлуеш в някой споделен спомен, докато с другата държи ножицата. Примигваш смутено, а в следващия момент повърхността отново е гладка, звярът се е скрил, всичко е тихо:

Понякога се питам какво ли си мислят хората, вперили поглед в безкрайното море, приседнали уединено на брега, докато на метри от тях други хора тропат с вилици по масите или маршируват по крайбрежните алеи с опесъчени сандали. Може би нещо битово-прозаично, може би нещо за живота, а може би в този момент асимилират видяното и го превръщат в поезия. Сред тези, последните, със сигурност е и Кристина Апостолова, мисля си, докато чета нейната стихосбирка „Калима“ (изд. Scribens, 2021 г). Стихове, родени от пътуващия човек, който е натоварен не просто с багаж, но и с изострени сетива. Поезия, захранена с морска сол и вода, с пейзажи, с песни, с Лондон и Темза, с британската библиотека, с кораби и палуби. Стихове, за създаването на които е нужно да си далеч от познатото, далеч от близките, с отворени обятия за всичко онова, което е там. От своите брегове и палуби Кристина Апостолова хвърля корабни въжета към дома, към съкровено скътаните хора, към „застиналото лято на изпращането„, към белезите и откритите рани на душата. Припознах мои размишления на доста места, поспрях се на други, загледан в празните полета около текста, докато породени от прочетеното картини в съзнанието ми избутваха буквите настрана. Може би чужбина е състояние, което всички усещат със сходни симптоми.

Любопитен факт – има нещо, което свързва и четирите стихосбирки и което изплува като ярък символ, вдъхновение, опора, пристан или просто ореол и при четирите напълно различни една от друга поетеси. Бабите. Във всяка една от стихосбирките присъства баба, обитава някой стих, някоя уловена в думи картина – символ на обич и благодарност, на тъга, на предстоящо или вече осъществено отсъствие, на неразрушима генетична връзка. И знаете ли, може би това е универсалната магическа съставка – всеки стих с баба е невероятно добър!

Четете нова българска поезия, наблюдавайте с отворени сетива света около вас, вглеждайте се в прозаичното, за да откриете необикновеното, и не забравяйте да посещавате често бабите си.

Георги