Две стихосбирки ми правиха компания в най-протяжните августовски дни на отминалото лято. Докато сенките стават все по-дълги, а водите на Дунава облизват с равномерен плясък каменните брегове на Donauinsel, бъдещето си е взело почивка, а настоящето е притихнало в отказ да продължи напред. Разтварям „Летни хитове“ на Петя Хайнрих. От страниците срещам разбиране.
„и докато бъдещето се отваря
звучат онези летни хитове,
които всеки август не разбираме как
никога няма да забравим“
Човекът, който пътува – с куфарите, чантите, слънцезащитния спрей, по магистралата и по несигурните завои на спомените си – е обединяващата фигура в стихосбирката. Човекът със своите размисли, тук-там прекъсвани от нещо друго, за да бъдат продължени няколко стиха по-натам… Петя Хайнрих и нейните метафори, коя от коя по-плътни и умело изплетени.
На места погледът ми се задържа, връща се отново и отново – някои стихове са така многопластови, че ми трябва време да си изясня картината. Упражнение, което ми харесва все повече и повече след всяка страница. Метатекстовете на Петя Хайнрих, онова, което е премълчала, но което успяваш да разчетеш по оставените маркери, понякога е още по-интересно от написаното („Всеки път не помня как се отваря предният капак“ се нарежда сред любимите ми нейни стихове точно по тази причина).
Това бавно обследване на лятото от най-различни ъгли, любопитното вглеждане в нещо по пътеката, дребен детайл (уж), може би именно то е най-присъщата черта на августовската безтегловност. Веднъж отминала, можем да се връщаме утешително към нея със стиховете на Петя Хайнрих:
В същината си лятото
както истинската музика след последния тон
трае вечно
Без непременно да задава друг тон и без да прекъсва задочните дискусии с други поети от други времена, „Рейнски песни“ продължава с обясненията в любов към случайностите и маркерите от ежедневието, около които Петя Хайнрих навива вълма от поезия. Пътуващият човек тук се разхожда покрай Рейн, съзерцава сребърните ѝ води, говори си с Рилке по-често, наблюдава „ставите на светлината“ (пак по Рилке). Отбива се и по улиците на своето минало и те звучат така – Шипка, Оборище, Цар Освободител. Цикълът „Софийска карантия“, посветен на „хората и улиците в карето около Докторската градина“ бързо се настанява в сърцето ми. Поезия, която разкодира банални спомени (по, хм, Петя Хайнрих).
Ако имах право на едно желание, то
би било: да държим височината
винаги над горните клони, над нещата
над последната шишарка
там, където слънцето остава
и след видимия залез
защото светлината си търси дом
в свещ, лампион или малко стихотворение
като поздрав, уж без значение, стъкълце
и приглади най-после тези черни пера!
време е за горски веселби, лятото трае
колкото си поиска
Не знам какво ще правя сега, когато свърши лятото и двете стихосбирки са прочетени. Може би ще повярвам на Петя Хайнрих, че лятото трае колкото си поиска, и ще удължа безтегловността на споделените с хубавата поезия моменти. Едно е сигурно – към тези стихове ще се връщам отново и отново – като бял бивол по Оборище.
Георги
Библиотеката 