Михаела Илиева с рентгеновите очи


Понякога така става. Наричам го верижна препоръка. Йоанна Елми препоръчала на Ваня Майсторска. От Ваня видяла Цвети Марева, и споделила, за да го видя накрая аз и да си кажа: „Охо, точно от това имах нужда!“. След обиколени няколко книжарници в София – ей там е, някъде по тези рафтове, ми казаха в „Български книжици“ -  успявам да я локализирам на един  рафт малко преди да си хвана самолета за Виена.

Така, с верижна препоръка „Рентгенова снимка на свободата“ на Михаела Илиева се озова в ръцете ми, за да потвърди колко чудесен начин за намиране на нови книги и автори е този подход.

Ако трябва да определя възможно най-пестеливо този кратък сборник с разкази, то бих използвал думите „кондензирано майсторство“. И наистина, няма как иначе да си обясня силния заряд, който носи всеки един от разказите тук, побран в едва 3-4 страници. Михаела Илиева пише много, много овладяно, премерено, без излишни фиксации в стила, без съзнателно полиране на изреченията до свръхблясък. Търся къде е уловката, но не я намирам, това са разкази без очевидни писателски трикове, това е кратка и адски добра литература. Може би завършеците, може би в тях е намигването на Михаела Илиева, която ни е повела по едни пътища в началото, за да свърне рязко преди края и да ни избоде до кръв в трънаците на неочакваните, но наелектризиращи финали. Там вече, целите в драскотини, стъпваме от крак на крак „като нестинар по счупените стъкла“ и преглъщаме трудно. От драматизма на човешките истории, но и от непринудения, също човешки начин на артикулирането им. От съдбовността, от липсите и случайностите, от ударите, които ни повалят и след които се изправяме отново. Историите на хората от периферията, които, макар ситуирани в днешния ден, се родеят по нещо с героите на Йовков и с народните сказания. И свръхестественото го има тук – не буквално, не в сюжета, по-скоро като фон, като една от сламчиците на надеждата, за която се улавяме в моменти на изпитание. Дали в образа на циганката гледачка, врачката или в божията намеса – на Бог или на Буда, свръхестественото по съвсем естествен начин се намества в картината. И пак, колко любопитно наистина, в едва няколко страници!

Смела заявка от един истински писател. Вече съм любопитен да прочета повече.

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

%d блогъра харесват това: