За читателите, изкушени от историята, името на Антъни Бийвър съвсем не е непознато въпреки доскорошната му липса из българските книжарници. Един от най-ерудираните британски историци, чийто бестселър „Сталинград“ се появи и у нас миналата есен с логото на изд. „Изток-Запад“ близо 20 години след излизането си, отново е тук с друго знаково заглавие. „Падането на Берлин 1945“ е епичен поглед върху заключителните (кървави) сцени от колапса на Третия райх, империята, която (по думите на създателя си) би трябвало да просъществува „хиляда години“.
Прочетох „Сталинград“ преди много години (и дори ви разказах за нея във възторжено ревю) и още тогава ме впечатли мащабния изследователски подход на Бийвър. За да сглоби цялостна картина на сражението, белязало повратния момент в цялата война, той събира парче по парче факти, спомени на участници и съвременници от всички страни, различни исторически източници и ги претворява в жив, напрегнат текст, който държи читателя на нокти през цялото време, правейки го едва ли не очевидец на събитията.
Също толкова обстоятелствен и с умения на голям разказвач е и в „Падането на Берлин“. Още с първите няколко страници Бийвър ни хвърля на сцената, където предстои да се разиграе финалната голяма битка от тази изтощителна война. Коледа в Берлин през 1944 г. - безрадостна, тягостна атмосфера и град, чиито жители вече са се простили с илюзиите и очакват Червената армия с фаталистични предчувствия. Руснаците са на брега на Висла и се прегрупират в подготовка за голямата зимна офанзива, в която предстои за първи път да стъпят на вражеска територия и да подгонят остатъците от могъщия някога Вермахт по пътя към столицата на Райха. Кратката пауза, която настъпва, е затишие пред унищожителна буря и бележи началото на някои от най-трагичните и смъртоносни събития в историята на Стария континент. За броени седмици Източна Прусия и Силезия ще бъдат пометени от настъпващите червеноармейци, а населението им - подложено на ужасяващ терор от ожесточените войници. Победният марш на руснаците ще отприщи и най-голямото от векове преселение на човешки маси в Европа, а милиони хора ще загубят домовете си завинаги, бягайки от прииждащата лавина.
Бийвър описва с изумителна детайлност всички събития - както военните действия и ходовете на върхушката, така и последиците за цивилното население. Много бързо страниците се изпълват с хронология на масова смърт, унищожение и човешко страдание в мащаби, които съвременният човек е трудно да си представи. Позовавайки се на огромен обем от източници, разсекретени архиви и спомени на очевидци, авторът рисува апокалиптичните картини, белязали пътя на отстъплението за разбитите германци и безмилостното отмъщение, което руснаците отприщват в настъплението си. За първи път сериозно историческо изследване дава толкова подробни сведения за едно от най-шокиращите престъпления на Втората световна война - масовите изнасилвания на жени и млади момичета от съветските войници през целия им път до Берлин. Счита се, че около 2 милиона жени са станали жертва на изнасилване от „освободителите“ на Европа, като само в Берлин те са между 95 000 и 130 000. Около 10 000 от берлинчанките са починали вследствие от тях, най-вече поради самоубийство. Шокът от тази травма превръща темата в табу десетилетия наред. Изнасилванията не са единственото, което идва на Запад с Червената армия. Руснаците буквално опустошават Източна Прусия, плячкосвайки цялото имущество на населението. Германците от тази област имат нелеката съдба да са първите „врагове“, които ще изпитат гнева на победителите и съдбата им е печална. Не са редки случаите, в които съветски войници разстрелват бежански колони или минават през тях с веригите на танковете си.
В интерес на истината, очевиден е стремежът на Бийвър към обективност и позоваване единствено на факти и преки наблюдения на очевидци, участници, както и на разсекретени доклади. Прави впечатление, че когато описва в детайли шокиращите изстъпления на съветските войски, историкът винаги поставя на везната и примери за великодушно (макар и доста по-епизодично) поведение от отделни войници, а и не пропуска да припомни за престъпленията на германците на окупираните съветски територии. Въпреки това мащабът на трагедията, сполетяла Европа при настъплението на руснаците, е изключителен.
Паралелно с наближаването на края, ожесточението и отчаянието в германските редици се засилва. Бийвър проследява безумните действия на генералитета и високопоставените нацисти, последните брътвежи на Хитлер и огромното, безсмислено насилие, което се развихря в предсмъртните конвулсии на Райха. Много подробно е описано хвърлянето в огъня на последните резерви - отрядите на Фолксщурм, предимно възрастни и деца, които се хвърлят срещу танковете с панцерфаусти в отчаян опит да забавят настъплението на противника. Многобройните убийства на военни и цивилни, обвинени в пораженчество или дезертьорство, отказът от евакуация на населението и съпротивата до последния момент също са едни от мрачните проявления на фанатизма, причинили неимоверни жертви.
Едно от ценните достойнства на книгата е умелата комбинация на подобни „микроистории“ и глобален поглед над голямата картина. В този глобален поглед например виждаме причините за голямото бързане на Сталин на всяка цена да завладее Берлин - той се страхува, че Съюзниците могат да стигнат там преди него и да му отнемат този символичен трофей. За Сталин, както знаем, символите са от огромно значение. А цената на това бързане се измерва в десетки хиляди жертви.
Мрачната развръзка на тягостната агония идва със смъртта на Хитлер в бункера под Райхсканцеларията. Тук Бийвър е толкова подробен в детайлите, подкрепен от множеството свидетелства на последните спътници на фюрера, че читателят лесно може да усети атмосферата, завладяла бункера в този момент.
„Падането на Берлин“ завършва в руините на някогашната горда столица, където триумфиращите победители подлагат оцелялото население на още и още унижения и терор. Равносметката е ужасяваща, а мащабът на трагедията е такъв, че човек наистина трудно може да си представи тежестта на тези цифри и факти. Единственото, което ни остава, е да се благодарим, че живеем във времена на мир, и да помним уроците от миналото. А Берлин през 1945 г. е пример за ненаучени уроци с трайни и трагични последствия.
За онези от вас, които са се насочили към книгата, бих препроъчал да обърнат също внимание и на два знакови филма - „(Der Untergang) Падането на Третия райх“ (2004) с великия Бруно Ганц в ролята на Хитлер, и „Anonyma - Eine Frau in Berlin / Една жена в Берлин“ (2008), където темата за изнасилванията от съветските войници за пръв път вижда екран. Самият Бийвър пише предговора към едноименната книга.
В „Падането на Берлин“ Бийвър много често цитира Василий Гросман, по това време военен кореспондент в Червената армия. Ако не сте чели нещо на Гросман, горещо препоръчвам да поправите тази грешка. Междувременно с трепет очакваме и друга знакова книга на големия британски историк на български език, отново с логото на „Изток-Запад“.
Публикувано от Георги
Библиотеката 
Много обстоен коментар на книгата. Това е гледище(не задължително вярно), на враг на Русия. Може би е полезно да прочетете и друго мнение.
„Если бы мне пришлось выступать в Бундестаге, как мальчику Коле, то я, пожалуй сказал такие слова:
- Уважаемые депутаты. Сегодня я увидел чудо. И это чудо называется Германия. Я шел к вам и смотрел на красивые берлинские улицы, на людей, на замечательные памятники архитектуры, и теперь я стою тут, и смотрю на вас. И я понимаю, что всё это чудо. Что вы все родились на свет и живете в Германии.
Почему я так думаю? Потому что учитывая то, что ваши солдаты сделали у нас, на оккупированных территориях, бойцы Красной Армии имели полное моральное право уничтожить весь немецкий народ. Оставить на месте Германии выжженное поле, руины и только параграфы учебников напоминали бы о том, что была когда-то такая страна.
Вы вероятно не помните всех подробностей оккупации, но это и не нужно. Я просто напомню вам о том, что солдаты Вермахта и СС делали с советскими детьми. Их расстреливали. Часто на глазах у родителей. Или наоборот, сначала стреляли в папу с мамой, а потом в детей. Ваши солдаты насиловали детей. Детей сжигали заживо. Отправляли в концлагеря. Где у них забирали кровь, чтобы делать сыворотку для ваших солдат. Детей морили голодом. Детей жрали насмерть ваши овчарки. Детей использовали в качестве мишеней. Детей зверски пытали просто для развлечения.
Или вот вам два примера. Офицеру вермахта мешал спать младенец, он взял его за ногу и разбил его голову об угол печки. Ваши летчики на станции Лычково разбомбили эшелон, на котором пытались вывезти детей в тыл, и потом ваши асы гонялись за перепуганными малышами, расстреливая их в голом поле. Было убито две тысячи детей. Только за одно то, что вы делали с детьми, повторюсь, Красная Армия могла уничтожить Германию полностью с ее жителями. Имела полное моральное право. Но не сделала. Жалею ли я об этом? Конечно нет.
Я преклоняюсь перед стальной волей моих предков, которые нашли в себе какие-то невероятные силы, чтобы не стать такими же скотами, какими были солдаты Вермахта. На пряжках немецких солдат писалось «С нами Бог». Но они были порождением ада и несли ад на нашу землю. Солдаты Красной Армии были комсомольцами и коммунистами, но советские люди оказались куда большими христианами , чем жители просвещенной религиозной Европы. И не стали мстить. Смогли понять, что адом ад не победить.
Вам не стоит просить у нас прощения, ведь лично вы ни в чем не виноваты. Вы не можете отвечать за своих дедов и прадедов. И потом, прощает только Господь. Но я скажу честно – для меня немцы навсегда чужой, чуждый народ. Это не потому что лично вы плохие. Это во мне кричит боль сожженных Вермахтом детей. И вам придется принять, что как минимум еще моё поколение - для которого память о войне это награды деда, его шрамы, его фронтовые друзья - будет воспринимать вас так. Что будет потом, я не знаю. Возможно, после нас придут манкурты которые все забудут. И мы многое для этого сделали, мы много что просрали сами, но я надеюсь, что еще не все потеряно для России.
Нам конечно нужно сотрудничать . Русским и немцам. Нужно вместе решать проблемы. Бороться с ИГИЛ и строить газопроводы. Но вам придется принять один факт: мы никогда не будем каяться за нашу Великую эту войну. И тем более за Победу. И тем более перед вами. Во всяком случае, повторюсь, моё поколение. Потому что мы тогда спасли не только себя. Мы спасли вас от вас самих. И я даже не знаю, что важнее.“
Не разбирам руски, г-не. А мисленето в категорията на „враг“ / „наш“ принадлежи на друга една епоха.