Да си призная, не бях чувал за Даниел Пенак доскоро, нито за обвитото в някакъв култ негово есе „Правата на читателя“. Поне докато изд. „Кръг“ не пуснаха новото й издание и не видях какъв възторг предизвика тази новина сред книжните люде. Дори порових малко в интернет и попаднах на публикации с призиви към издатели: „Преведете тази книга!“. „Брех!“, казах си, дай да видим за какво иде реч…
„Правата на читателя“ е симпатично малко книжле с илюстрации от Куентин Блейк (да, същият, който рисува голяма част от книгите на Роалд Дал), в което един пораснал читател, родител и преподавател разсъждава с фин хумор и разказвачески умения върху любовта към четенето. Ако беше писана в днешни дни, книжката вероятно би била под формата на поредица от фейсбук статуси, но понеже не е, със сигурност много цитати от нея красят многократно споделяни в социалните мрежи картинки. Толкова изобилна от чудесно формулирани размисли е тази малка по обем книга.
Тя започва с някои наблюдения над ролята на родителя за формирането на отношение към четенето у детето още от ранна възраст и продължава с размислите на един учител за четенето като задължение. Пенак изтъква пагубната роля на училището, „идиотщината на педагогическите измишльотини, които единствено потискат жаждата за знания“.
Постепенно, разказвайки за любопитния си експеримент да запали цял един клас по книгите като всеки час по литература чете на глас откъси от знакови произведения, авторът се впуска в истински апотеоз на четенето като условие за живот, заявявайки:
„Четенето няма нищо общо с организацията на общественото време, то е, както и любовта, начин на съществуване“.
Именно в тази втора половина, докато разказва за въздействието, което четенето на глас оказва върху първоначално отегчените и недоверчиви ученици, Пенак резюмира най-силните си тези, звучащи като кредо на влюбения в книгите. Цитатите, които си препрочиташ и отбелязваш, се нижат един след друг. Споделям само няколко, за да не губите удоволствието от това да ги откриете сами за себе си:
„Проблемът не е да знам дали имам, или не, време за четене (време, което впрочем никой няма да ми даде), а дали ще си подаря, или не, щастието да бъда читател“
Да си подаря щастието да бъда читател. Замисляли ли сте се над това? Допреди известно време приемах четенето за даденост. Сега, при променени обстоятелства, си давам сметка за думите на Пенак. Да си подариш това щастие е лукс, към който трябва да се гледа именно като на лукс. Защото… нали… все нямаме време…
Та като казах „време“:
„Щом някой заговори за време за черене, значи, че му липсва желание. Защото, строго погледнато, никой никога няма време за четене. Нито малките деца, нито юношите, нито възрастните. Животът непрекъснато пречи на четенето“.
И отсича категорично:
„Времето за четене винаги е откраднато време. (Както впрочем и времето за писане, или времето за любов.)
Откраднато от кого?
Да речем, от задължението да живееш“.
Такива неща ви чакат между кориците на „Правата на читателя“. И разбира се, самите права, които заемат 20-ина странички в края на книжката и са доста забавно поднесени. Макар че задълбава в теми, които не се отнасят до запалените читатели - родителските грешки, телевизията, училището и др., книжката определено е свежо четиво, с което можете да си подарите два часа лукс (ако успеете да убедите околните да признаят „правата ви на читател“).
Георги