Местата на памет, свързани с живота и смъртта на големите български поети и писатели са многобройни, особено в столицата. Повечето са добре обозначени, някои са активно действащи музеи, други просто са отбелязани с паметна плоча. Има едно място обаче, което е почти непознато, макар да е в сърцето на столичния град. Гарнизонното стрелбище на София, където намира смъртта си поетът Никола Вапцаров, е скрито от погледите сред гъста растителност в парка зад хотел „Хилтън“, далеч от популярните маршрути на туристите. Ниска, едноетажна сграда с почти никакви обозначения. Именно там се помещава функционираща Музейна експозиция за политическо и национално помирение към Музея на София.
Насочвам се натам в горещия следобед на 23 юли. На същия ден през 1942 г. в 11.45 ч. състав на Софийския военен съд прочита смъртната присъда на поета. Малко след 21 ч. тя е изпълнена там, на Гарнизонното стрелбище, от взвод полицейски стражари. В годините на социализма на тази дата се отбелязва паметта на разстреляните 55-ма дейци на съпротивителното движение. Политически активисти продължават тази практика и до днес. Предвидливо пропускам тази официална част. В ранния следобед от партийците вече няма и следа, останали са само няколко венци и китки цветя. Трудно успявам да се ориентирам къде точно е входът. Липсват указателни табели, а голяма част от сградата е учебно-тренировъчен център на охранителна фирма. Насочват ме към входа. Отвън седят мъж и жена с вид на музейни работници. С жив интерес и любезност ме посрещат и ме въвеждат в експозицията.
Преддверието е лишено от излишна орнаментика - показани са снимки на Вапцаров с негов цитат, няколко думи за жертвите на политическото насилие в България, морена от Витоша на входа на самия коридор. Прекрачвам прага и попадам направо в коридора, където са изпълнявани присъдите. Голи тухлени стени, запазени в автентичния им вид, са осветени в приглушена светлина, създаваща особено усещане. В дъното на коридора е единственият експонат в иначе напълно празното помещение - продупчената от куршуми метална релса, на която се предполага, че са привързвани осъдените за изпълнение на присъдите.
Вапцаров е арестуван на 4 март 1942 г. в дома си на ул. „Ангел Кънчев“ в София. Отведен е в ареста на Гарнизонното стрелбище, където следват мъчения, признания и процес. На 23 юли Софийският военен съд обявява смъртна присъда за Вапцаров и още петима обвинени по реда на ЗЗД – за сътрудничество и помагателство на терористична група, финансирана от чужда държава във време на война, и за организиране на дейност, целяща насилствена промяна на установения държавен ред в Царство България.
В 14 ч., докато текат последните часове от живота му, в мрачната килия поетът дописва последното си стихотворение.
Борбата е безмилостно жестока.
Борбата както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и…
толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!
Разстрел, и след разстрела – червеи.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!
Последните думи на поета, толкова простички, искрени, толкова силни. И релсата в мрачния тунел, където намира смъртта си човекът с вярата в утрешния ден. Обстановката, макар и крайно минималистична, оказва силно въздействие. Някак особено е да си на място, видяло толкова много смърт. 55 души са убити на това стрелбище. Сред тях е и ген. Владимир Заимов, осъден за шпионаж в полза на СССР на 1 юни 1942 г.
На излизане се спирам до скулптурната композиция „Протест“ на Любомир Далчев, изобразяваща скърбящи майки. Бронзовата статуя е открадната през 90-те години, но по-късно възстановена от екип реставратори. Разменяме по няколко думи с уредниците. Разказват, че посетителите се броят на пръсти. Музеят не е популярен, липсва достатъчно информация. На тръгване любезно ми подаряват брошура за мемориалния комплекс. Издадена е през 2006 г.
В тишина и забрава, прекъсвана само за час в разгара на лятото от партийна делегация, Гарнизонното стрелбище продължава да пази спомена за последните мигове от живота на големия поет и хуманист Никола Вапцаров. Пази го без да дава оценка, без да сочи с пръст и да издава присъди. С благородната и уви, ефимерна идея за „национално помирение“. Не знам доколко тази идея въобще намира почва както сред посетителите, така и сред обществеността днес. Някои наричат Вапцаров „терорист“, за други е партийно-идеологически тотем. Иска ми се да вярвам, че с времето ще вземат превес онези, за които Вапцаров е поет с голямо сърце, с безспорен талант и с невероятна вяра в доброто и в утрешния ден. Човек, заплатил с живота си своя избор да не стои безучастен, когато светът гори в убийствена война. И оставил ни в наследство някои от най-съкровените стихове, на които е способен един талант. Поет, който написа:
„Тежи ми, Родино,
кошмарно жестоко тежи
димящата кръв
и аз ще те питам -
всичко това
за теб ли бе нужно,
кажи?“
Вижте още: