Следеният човек


Ако трябва да назова една единствена книга, която най-добре описва живота през социализма и същността на тоталитарния режим, без никакво колебание това ще бъде „Следеният човек“ на Веселин Бранев. Странно, нали? Обикновено Георги Марков и неговите „Задочни репортажи за България“ са на върха на езика, есетата му, прилежно събрани в няколко сборника през последните години, също. А „Следеният човек“, издадена през далечната 2007 г. от изд. „Фама“, е с отдавна изчерпан тираж, почти непозната на широката публика.

Самият аз я намерих случайно, продаваше се в интернет. Купих си я преди няколко години, но само я разлистих набързо. Видях множество цитирани документи от архивите и незнайно защо реших, че може би няма да е твърде интересна. Огромна грешка! По-увлекателна книга не бях чел отдавна! Не се откъснах от нея няколко дни, а днес вече я числя към едни от най-ценните томове в личната ми библиотека.

Кой е Веселин Бранев и защо „Следеният човек“ е толкова важна книга? Отраснал в семейството на интелектуалци с баща, известен с левичарските си пристрастия, който при това е лежал в затвора и членува в комунистическата партия от 1918 г., Бранев е от една особена категория хора в зората на комунистическия режим. Завършва Френския колеж в София и твърде рано си поставя за цел никога да не прави компромис със съвестта си и да няма нищо общо с „Единствената партия“, както упорито я нарича в спомените си. Ужасно трудна задача, както се оказва в последствие.

Когато идват на власт комунистите, Бранев е още ученик в гимназията. Въпреки това в спомените му присъстват някои ярки впечатления от живота в България през военновременните години и особено покрай Девети. Един от тези моменти ме впечатли доста силно. Двамата с братовчед му Сашо стоят покрай шосето и наблюдават безспирната колона от преминаващи съветски войски и техника. Наблизо е казармата, а отвън тъкмо спира мерцедесът на българския командир. Шофьорът се суети около колата, очевидно има някакъв проблем. Спира съветски джип и един войник се приближава с намерението да помогне. Навежда се зад автомобила, посочва нещо на шофьора, уж че при ауспуха е проблемът. В това време от джипа мятат едно дебело въже, други войници го връзват за предната броня на мерцедеса и потеглят, дърпайки на буксир трофея, докато стъписаният шофьор гледа невярващо след отдалечаващите се руснаци.

Последвалите години на установяване на комунистическия режим са обрисувани изключително впечатляващо чрез личните истории на Бранев. Преустановяването на всички културни връзки със света, забраняването на чуждестранните колежи, преследването на хора, дръзнали да четат британски или френски вестници и списания, безжалостната разправа с интелектуалния и политически елит на царството са покъртителни, шокиращи страници и силна увертюра към предстоящите премеждия в социалистическа България.

Повратната точка за Бранев настъпва през 1957 г., когато заминава да специализира филмова режисура в Берлин. След един любопитен епизод, излязъл като от шпионски филм, и неуспешен опит за „бягство“ в Западен Берлин, младият Бранев е върнат насилствено в България и тук започва „оперативният интерес“ на вездесъщата Държавна сигурност към неговата личност. Веднъж попаднал в полезрението на службите, Веселин Бранев ще бъде следен в продължение на повече от дванайсет години, а когато през 90-те архивите са отворени, той ще открие в тях досието си с повече от 800 страници. Донесения, заповеди, рапорти, бележки, стотици изписани и напечатани страници, белязали нездравия, налудничав интерес на тайната полиция към обикновен човек. Върху тези документи и спомените, предизвикани от тях, Бранев написва „Следеният човек“, като дава особено изразителна оценка за предназначението на книгата, а именно – „човекът по времето на комунистическия тоталитарен режим и неговото орнаментирано изображение, изработено от майсторите в художествените ателиета на политическата полиция„.

Прочитането на тази книга, признавам, е доста травматично преживяване. Може би следващите поколения дори ще я сметнат за фантастика, антиутопия някаква – толкова шокиращо, толкова нелепо звучи от дистанцията на времето цялата тази огромна машина, работеща за да преследва, подслушва, унижава, потиска всички онези, които по някакъв начин е решила, че представляват заплаха. Мащабите също са невероятни – в годините на зрелия социализъм Държавна сигурност е на всички нива, навсякъде. Показателни за това са няколкото епизода, в които тайната полиция нарежда претърсване в апартамента на Бранев. За „маскировка“ е сътворен сценарий, в който тъщата, съпругата и дъщеря му са извикани от различни институции в точно определен час – справка в Пенсионното, профилактичен преглед в поликлиниката… За повече правдоподобност на преглед в този час са извикани всички деца от няколко поредни блока на улицата – т.е. чиновници, началници на поликлиники и други служби – всички са съучастници на ДС в организирането на това „мероприятие“, за да може няколко агенти под прикритие да преровят апартамента на Бранев в търсене на „кореспонденция с вражески елементи“.

„Всъщност Държавна сигурност е създадена не за да търси виновници, а за да следи какво може да се появи в главите на невинните. Когато демократичният ред е разрушен и невинните не могат да споделят публично какво мислят, само политическата полиция може да събира тази информация. Тя е едновременно око през прозореца, ухо, залепено на стената, и бостанско плашило.Без тази едновременно ужасна и жалка институция тоталитарният комунистически ред е щял да рухне, и то не много бързо, а веднага…“

Изключително любопитни портрети прави Бранев на доносниците и методите, по които ДС вербува попълнения в редиците си. Невероятно потискащо действат страниците, в които припознава един или друг познат, приятел или роднина, който фигурира под агентурен псевдоним в досието му и който собственоръчно е „донасял“ информация от най-битов характер – с кого се е срещал, какво е казал по един или друг повод, с кого води кореспонденция… В един момент доносник се оказва дори човек от най-близкото му обкръжение – братът на жена му.

„Възможно е по стратегически замисъл „бойците на тихия фронт“ да са всъщност ваятели на безвредния, послушен, подчинен, смирен, уплашен човек, от когото се нуждае тоталитарният режим, за да съществува. Те са лъжицата, която трябва непрекъснато да се върти в така наречения в химията „преситен разтвор“, защото спре ли да се движи, твърдата маса пада на дъното и разтворът престава да съществува, тоест – човекът отново ще намери кураж да бъде себе си“.

И макар гръбнакът на „Следеният човек“ да е личната история, илюстрирана от богатото досие в архивите на Държавна сигурност, тя блести и с много други качества. Много ценни са впечатленията от първо лице на Бранев от културния живот в България през онези години. Като сценарист, журналист и кинорежисьор той има възможността да види как функционира културният живот под диктатура – не можеш да си писател, ако не си член на Съюза на българските писатели, но пък ако си послушен, можеш да си осигуриш доста охолно съществуване. В текста ще срещнете много популярни имена и любопитни случки с тях, илюстриращи компромисите, които човек понякога прави в името на личния си успех или комфорт. Ще прочетете и как може да се напише стихотворение по поръчка – по повод изстрелването на нов съветски спътник в космоса. Ще се натъкнете обаче и на друг тип личности, по-редки и незабележими. Онези, несломените. Мнозина от тях живеещи в крайна мизерия или изтърпели тормоз и мъчения в лагери и затвори. Като белокосия генерал, когото Бранев вижда на едно гише във военната служба – чинно чака реда си, а когато младата жена с пагони на младши лейтенант му подвиква иззад стъклото: „В коя част сте служили?“, отговаря кротко и с достойнство: „Госпожице подпоручик, аз не съм служил, аз съм командвал армия!“

„Субектите на властта се сменяха по силата на някакви тяхни кулоарни правила, но управляващият човешки тип, създаден от комунизъм и тарикатлък, оставаше неизменно същият. Друго се променяше – така наречената вяра в комунизма се превръщаше в преданост към висшестоящия. Пази, Боже, да обичаш комунистическото бъдеще на света повече, отколкото началника си! Дори от генералния секретар на Единствената партия не се искаше вяра в комунистическите идеи, а само едно – преданост към висшестоящия в Москва“.

Най-ценното достойнство на книгата, наред с автентичните свидетелства за безумията, на които е способна машината на Държавна сигурност, са пространните размисли на интелектуалец като Веселин Бранев, неговите разсъждения за характера на диктатурата, нюансите, явленията в социалистическото общество, което правят живота в него толкова отблъскващ. Много неща си отбелязах, докато четох. Ако бях подчертавал, вероятно цялата книга щеше да е издраскана.

„Позорно е да се живее в несвобода и аз познавам добре тази участ. Но още по-позорно е да посветиш живота си в защита на тази несвобода като офицер от политическата полиция“.

И едно силно обобщение:

„Доста време ми беше нужно, за да разбера чрез личен опит колко разрушителен е този тоталитарен ред не с враждебността си, а обратно – с опита да приобщи човека към себе си, да го подчини, да го съблазни, да го убеди, че животът няма алтернатива извън него. Комунистическият тоталитаризъм рушеше душата на човека, като заменяше основните нравствени стойности с военновременни“.

Необяснимо, но и показателно е отсъствието на тази книга от пазара и от културния живот у нас днес. Тя заслужава много повече – да бъде непрестанно преиздавана, да влезе в учебниците, да бъде обсъждана, филмирана, обговаряна. Вместо това виждаме прилив на новопоявила се ерзац литература, третираща с апломб Девети септември, лагерите, комунизма. Може би автентичните свидетелства ни плашат. Може би ни отблъскват със своята необорима категоричност? Може би в художествената форма намираме повече комфорт, а измислените имена и герои не смущават съня ни. Каквато и да е причината, липсата на „Следеният човек“ отваря поле за сенките от миналото да изпълзят отново. И притъпява инстинктите ни да се борим срещу приобщаващата посредственост – новата диктатура, доминираща днес в заобикалящия ни свят.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d блогъра харесват това: