Когато си купувам божури, мисля за градината на хиляда километра от мен, в която преди много години засадих такива. Изключително издръжливи цветя, преживяват липсата на хората и опасната хватка на бурените. През май изправят гръб, разкъсват юмрука на плевелите над тях и едрите, сочни цветове избликват победоносно. За кратко, после градината отново потъва в мълчаливата прегръдка на липсата и подивялата растителност.
Тази година в компанията на божури от магазина разлиствам стихосбирката на Нели Станева. „Билет за никъде другаде“ си взех в София и веднага, още на пейката пред „Книжици“ отворих и зачетох напосоки. Попаднах точно на стиховете, които резонираха с мен и моето собствено завръщане, „Мекици“ и „Трамвай 10“, „Тихи междублокови пространства“. Объркан от шупналите картини на припомненото, на дълбоко врязалите се в паметта гледки, шумове, миризми, седях на пейката и мислено благодарях на Нели за написаното. Да изкажеш по толкова фин начин размисли, за които не е измислен език, е майсторска поезия.
Хипнотично е да наблюдаваш как пристъпва във високата трева на миналото – трудно проходимо е там, тревата е жилава и реже, пълно е с тръни, които се вкопчват и оставят резки по кожата. Как се връща към места, където липсата се е установила трайно, но очертанията, оставени от отминалото присъствие, си стоят, невидимо маркирани.
„желязото на катерушката
настоява да си спомниш много повече,
отколкото събира кройката
на неочакваната ти поява“.
Но в дълбоките води на „Билет за никъде другаде“ не се крие само сянката на ретроспекцията. Тук е и настоящето, сънуваното, пожеланото. Романтиката и естетиката на чувствеността. Експерименти с думите и метафорите, които те подхлъзват, връщаш се едно стъпало назад, за да осмислиш прочетеното. Нели не се опитва да улесни читателя – щом си тръгнал да прелистваш тези страници, трябва да си готов за онова, което се крие в тях. А то изисква съпричастност. Вникване в мета-значението на изреченото. Мелодията на поезията ѝ е маркировката по пътя. По нея се ориентираш, тя те води в триизмерните картини на стиховете, където срещаш образи, състояния, видения, „трикове на светлината“.
„И поезията като всички мрежи
ще ти напомня някаква опасност,
за която имаш все по-малко време“.
Ходенето по режещите камъни на тези стихове, падането, възкресението, цялата тленност и физиология, изпълващи страниците, всъщност е осъзнаване на живота и неговата несиметричност. Неслучайно стихосбирката завършва с наричане и надежда. Докато тях ги има, тържеството на живота продължава да избуява над липсите и дивата растителност. А божурите – да цъфтят през май.
Георги
Библиотеката 