Свечери ли се, срамът напуска разума

Ако сте следили внимателно каталога с издания на „Аквариус“, вероятно сте установили невидимата обща нишка, която свързва различните автори и заглавия в него. От самото издателство са нарекли това явление „акцент върху изключително стойностни, но неизвестни в България произведения на автори, писали в емиграция или приживе непубликувани и новооткрити през последните десетилетия„. Самата идея някой да ти препоръча четиво, което рядко ще видиш по витрините и рафтовете с „хитови“ заглавия на книжарниците и което е „спасено“ от десетилетия забвение, е привлекателна. Създава доверие, ако препоръката се оправдае. В случая с „Аквариус“ доверието ми е на етап, в който няма нужда дори да чета анотацията на новите им книги - вече знам, че ще ми допаднат.

Така посегнах и към „Болката“ на Андре Ришо, едно от последните заглавия в каталога им. Тук формулата е същата - публикуван дванадесет години след края на Първата световна война във Франция, романът предизвиква скандал заради неприемливата по онова време любовна история между вдовица на френски офицер и германски военнопленник. Достатъчна причина за едно литературно жури да отхвърли присъждането на Награда за дебютен роман на Дьо Ришо. Въпреки високата оценка на писатели от ранга на Албер Камю и Жан Кокто, „Болката“ остава в сянка, за да бъде преоткрит половин век след смъртта на автора си.

Зачитайки романа, читателят бързо разбира каква дързост и предизвикателство за следвоенната патетика и митологизирания образ на героична Франция отправя той. Голямата картина на войната не е от значение за Дьо Ришо, светът се смалява до размерите на малко провинциално селце, където Терез Деломбр и синът й Жорже заживяват през лятото на 1914 г, докато съпругът на Терез е привикан като офицер под знамената. Капитан Деломбр е убит още в първите месеци на войната, а вдовицата му насочва цялата си любов към подрастващия си син. Тази задушаваща, болезнена майчина привързаност, желанието за контрол, за покровителство, съчетана с усещането за отиващата си младост, измъчват Терез. Липсата на мъж разпалва у нея страст, която тя е принудена да потиска, да крие под дрехите на траура и благоприличието. Когато в селото настаняват трима германски военнопленници, случайна среща с тях отприщва дълго сдържаната страст.

„Свечери ли се, срамът напуска разума. Тази книга е книга на нощта.“

Романсът с Ото се случва под прикритието на нощта, тайно, крадешком, като нещо толкова желано, но забранено, невъзможно, неприемливо. Терез бързо пропъжда от мислите си усещането, че върши нещо нередно. Водена от физическото си желание, от чисто човешкия нагон, тя се отдава изцяло на новото приключение. То не остава незабелязано от Жорже обаче, чиято чувствителна, стеснителна природа усеща невидимата промяна. „Неистовата любов между тези две същества ги бе свързала с хиляди твърде чувствителни нишки. Маскираният Бог, който влизаше сега в къщата, щеше да ги развърже. Нищо в света не бе оставено на случайността и никой не сее, без да жъне. Бог винаги идва, за да ръководи ужасната игра. Но не богът на откритите сражения, който през последните месеци трябваше да обиколи съвсем други места, а богът на сиромашките кухни, на изоставените жени…“

Андре Дьо Ришо е изградил изключително впечатляващо образите на Терез и Жорже, вникнал е в емоциите, съкровените желания и страстите на две толкова различни натури. С дяволско майсторство е нарисувал силната връзка между тях, а после е въвел и Изкушителя, който ще се намеси, за да разруши тази връзка, да пренареди картите и начертае трагичната развръзка. Да надникне зад прозореца на самотната жена в годините на войната и нейната болка, нейният изпълнен с емоции космос, е дързък и новаторски подход, който провокира дискусии в следвоенното общество. С неприемливата любов между вдовицата на офицер и германски военнопленник табутата, срещу които се изправя романът, стават твърде много. Говорим за 1930 година, в страната победител, където на жертвите се гледа през призмата на героичния, ненарушим ореол и където страданието може да бъде само национално.

Това, което ме порази най-силно обаче, намерих в послеписа, а именно, възрастта на автора. Андре Дьо Ришо пише „Болката“, когато е едва на двадесет и три години. Писателски дебют на тази възраст, събрал в по-малко от двеста страници толкова майсторска, интензивно изтъкана и наситена с оттенъци история, е просто феноменално. От същия послепис разбираме и за вероятните автобиографични елементи в романа, а това прави откритието още по-любопитно.

„Болката“ без съмнение е от онези книги, които поглъщаш бързо, на две хапки, но които продължават да вълнуват дълго след прочитането с концентрираната мощ на писателския талант. И за които клеймото на времето не е от значение, защото в сърцевината им е изначално човешкото. А то, както знаем, не се е променило много от зората на човешкия род.

Георги