Малка Словения… Гледаш я, като излязла от приказка. Има си всичко - зелени равнини, планини, алпийски езера, море, при това на територия, пет пъти по-малка от малка България. Безкрайната идиличност, която струи от пейзажите й, крие зад себе си едва забележимата сянка на трудно минало и мрак, особено гъст в годините на Втората световна война. Конфликтен възел, превърнал се в извор на вдъхновение за Драго Янчар, чийто роман „Тази нощ я видях“ често изниква в паметта ми и поражда желание да прочета още нещо подобно.
Особено интересно звучат историите от периферията на голямата война. За сблъсъка между големите световни сили се е изписало и изчело твърде много. Но схрусканите между зъбците им малки периферни държави също крият свои тайни, също кътат някъде захабени превръзки от незараснали рани. Към тях именно посяга Драго Янчар и в друг свой роман, „И любовта също“. Книга, появила се на български език преди година, но някак останала незабелязана за по-широка читателска аудитория. Както, впрочем, „Тази нощ я видях“, тя също редовно се открива в кошовете с намалени книги и сърцето ме боли от това явление, защото ширпотребата прелива от осветените витрини на книжарниците, а добрият вкус често обитава най-долните рафтове.
Но да се върна на романа…
В разгара на войната противоборството между враждуващите страни се е изострило особено силно. Партизанските части в словенските гори стават все по-активни. Немците отвръщат с ожесточеност. Затворите са пълни, разстрелите на заложници са чести. Една млада жена ще потърси в лицето на някогашен познат помощ за арестувания си любим. Лудек, който преди години я е извадил от снега, докато карали ски в планината, вече е Лудвиг, оберщурмбанфюрер от СС. У него е останало твърде малко от кавалерството, проявено някога. Хората са други, имената им са други, улиците също са с променени имена. Войната е оставила отпечатък върху всичко, вселила е страх в душите, подозрение, отприщила е жестокост. Смъртта наднича от всеки ъгъл, много по-лесно е да изпратиш някого на разстрел, отколкото да разследваш дали наистина е виновен за нещо. Тине, приятелят на Соня, все пак се измъква от хватката на СС и се връща при партизаните. Там законите са също толкова жестоки, смъртта е още по-нелепа, страхът се просмуква през дрехите. В една страна, разкъсана на парчета от новоизмислени граници, враждуващите страни са толкова много. Толкова е лесно да си на погрешното място в погрешния момент… Толкова е лесно просто да изчезнеш в тези последни кървави месеци на войната…
Драго Янчар не е от писателите, които залагат на силен драматизъм и стисват читателя за гърлото с емоционален текст. Неговата сила е в баналността на случката, в късмета (или липсата му), в прозаичните мотиви, тласкащи героя да дръпне спусъка или да побегне. С ясното съзнание, че демонът броди между хората, а войната само дава горивото, което го разгаря, той ни показва многото проявления на човешкото в момент на изпитание. На бесовете, на личната ненавист, на маниите, прикрити зад героизъм. Показва ни на какво е способен човек, когато държи оръжие, а светът около него тътне в грохот. И какво остава от него, ако успее да премине през този тътнеж. Не незасегнат, защото такъв вариант няма, а жив. Просто жив. Оцелява ли човешкото в него, оцелява ли любовта?
Така унасящо се чете тази книга, така поглъща… Почеркът, вече познат от „Тази нощ я видях“ личи много ясно и тук. Словенските гори са същите и в тях се дебнат от всички страни днешни и утрешни врагове. Тук има нещо и от „Хана“ на Алена Морнщайнова, нещо за страданието, което в крайна сметка превръща човека в празна обвивка. Има и нещо за баналността на малките съучастници от „Продавачът на вестници и цигари“ на Роберт Зееталер. Книгата няма „гранде“ финал, както и краят на войната сам по себе си не носи край на насилието, нито удовлетворение, нито пък връща безследно изчезналите и убитите. И любовта също… Финалът оставя празноти, също както и войната.
Георги Грънчаров
Библиотеката 