Как ми хареса тази книга, как ми хареса…
А, признавам, не бях съвсем сигурен в началото. Прочетох няколко отзива предварително (избягвам да го правя, но…) и в главата ми останаха откъслечни фрази като „Лавър“ е по-добра!“ и „втората част не е толкова добра„. Но започнах „Авиатор“ на Евгений Водолазкин, при това без да съм чел „Лавър“, а тя взе, че тръгна отлично… Изобщо не усетих как я преполових, как дойде тази „втора част“, уж не толкова добра, как по нищо не долових да пада нивото, да губя интерес или да издиша някъде. И ето ме, затворил последната страница, все още подвластен на страхотно разказаната история, с блуждаещ из прочетеното ум, извадил три страници с цитати, изписани в тефтера с тънкописец. Обичам когато става така…
Когато Инокентий Платонов се събужда в болничната стая, в съзнанието му изплуват откъслечни картини, но нищо повече. Не помни много, има висока температура, а единствените хора, които вижда, са доктор Гайгер и сестра Валентина. Станал жертва на безмилостен експеримент през 30-те години, Платонов е замразен в азот и върнат към живота в една друга Русия, в края на 90-те. Предстои му да изгради парче по парче пъзела на собствената си личност, на нелеката си съдба, пратила го от обятията на любимото момиче в следреволюционен Петербург в сталинисткия лагер на Соловки. Предстои му и да се опита да запълни една огромна бездна - светът, който познава, не е същият, хората ги няма, нравите са различни.
Водолазкин старателно избягва всички капани, които подобен сценарий би могъл да заложи пред писател с твърде голямо въображение. Въпреки фантастичния елемент книгата е далеч от измисленото, звучи изключително правдоподобно. Привикването на Платонов към новата реалност е проследено без излишни емоции, без впускане в многобройни примери за „културен шок“. Всъщност бившият лагерник учудващо бързо свиква с Русия от края на 90-те. Дори моментите, които в една филмова версия биха били изпълнени с драматизъм - срещите с единствените двама души, които е познавал и които, вече престарели, все още са живи - Водолазкин не е позволил да завихрят предвидими емоционални бури и да хвърлят оттенъци върху историята. Впечатли ме много силно това. Друг вероятно би направил срещата с Анастасия и Воронин крайъгълен камък на романа, но Водолазкин ги оставя да отминат като кратки епизоди, почти несъстояли се. Невероятната случайност на събирането им отстъпва пред неумолимите закони на природата, старостта, бездната, разделяща ги по необратим начин. Локомотивът на историята профучава, тези срещи не са гари…
„Ето, затичваш се ти по живота със слаба надежда да излетиш и всички те гледат със съжаление, в най-добрия случай - с неразбиране. Но ти излиташ и всички те от високото ти изглеждат като точки. Не защото за миг толкова са се смалили, а защото планът отгоре (лекции по основа на рисунката) ги превръща в точки - стотици извърнати към теб точки - лица. Зяпнали, както ти се струва. А ти летиш в избраната от теб посока и чертаеш в ефира скъпи за теб фигури. Застаналите долу им се възхищават (може би мъничко завиждат), но са безсилни да променят каквото и да било, тъй като в тези сфери всичко зависи само от умението на летящия. От прекрасния в своята самота авиатор“.
В първата част на романа Платонов си води записки, за да възстанови паметта си. Във втората записките се водят от тримата - Платонов, Гайгер и Настя. Което често дава различни погледи върху една и съща ситуация. От това книгата не губи, напротив, интересно е. Също както и находчивият начин, по който авторът маркира нарастващите бели петна, угасването на клетките - първоначално пасажите носят името на един от тримата в скоби, после остават само скобите. Накрая само нови параграфи, но все пак се разбира кой разказва.
„В предишното си жилище понякога се чувствам, сякаш съм на остров - сред море от чужд живот. Клети Робинзон Крузо“.
Водолазкин е сътворил чудесен роман за паметта. А тази година явно именно паметта е лайтмотивът в подбора ми от книги. „Времеубежище“ на Господинов. „Предел на забравата“ на Лебедев. А сега „Авиатор“. В някаква степен бих поставил и трите книги на един рафт, под една черта, макар да са много различни. Мога да издърпам общи нишки и от трите. И ще го правя - винаги, когато ми долипсват.
Не преставам да си мисля за тази премереност на Водолазкин. Щадящ, премерен в думите, в дозировката. Тук са ужасите на лагерите, но някак по шаламовски - не сочат с пръст обвиняващо, а просто свидетелстват. Тук е и образът на палача, на „баналното зло“, но омекотен от старостта, която размива чертите на омразата. Има го и съвремието с цялата палитра от „нови руснаци“, но пак без ексцес, просто щрихиране, достатъчно, за да остане да звънти в ухото. Дори размислите за доброто и злото, за природата на насилието, са лишени от ударна категоричност, облечени са в обикновени фрази.
„Изведнъж си помислих, че сигурно щеше да е добре Маркс да бе рисувал - той и неговите многобройни последователи. Да прерисуват Давид на Микеланджело, да ходят в Пльос да рисуват етюди. По-малко мъка щеше да има на света, мисля. Рисуващият човек е някак по-висок, по-мек от нерисуващия. Цени света във всичките му проявления. Пази го“.
„Всичко е много просто. У всеки човек има гадост. Когато твоята гадост влезе в резонанс с гадостта на другите, започват революции, войни, фашизъм, комунизъм… И този резонанс не е свързан с жизнения стандарт или формата на управление. Тоест може би е свързан, но някак непряко. И което е интересно: доброто откликва в другите души далеч не с такава скорост“.
А краят, краят… Да, мисля, че и за това бях чел преди да започна книгата - за този отворен финал, за липсващия край. Не ме разочарова, макар сигурно да бих предпочел по-класически завършек, изяснен и категоричен. Но отговорът тук пак е някъде между страниците - в разбирането за това какво е историята, дали събитията са, които я оформят, или подробностите, детайлите, шумът от щурците, пеенето на птиците.
Прекрасна среща с Евгений Водолазкин беше този роман. Поставям уверено в акцентите на 2020 година.
Георги
Библиотеката 