Според анотацията на книгата, посягайки към творението на Фаусто Брици, ви очакват 119 страници хумор и забава или иначе казано - час и нещо с приятно и остроумно четиво. Както може би се досещате от заглавието на книгата - „Ожених се за веганка“ - това е автобиографична творба, която разказва за съвместния живот на автора с жена, която строго съблюдава принципите на веганския режим. Не мога да коментирам книгата, без да проличи личното ми отношение по повод отказа от всякакви продукти от животински произход. Ще кажа, че ако светът се управляваше от Клаудия Дзанела, нямаше да има много поводи за смях…
Разбира се, не съм нито веган, нито дори вегетарианец. Това обаче не ме прави чужда на тази култура на хранене и дори да не я практикувам, уважавам в нея това, което според моите разбирания звучи достатъчно правдоподобно. Определено вярвам в целебната сила на храната, както и в гладния режим. Смятам, че който не изпитва нужда да яде месо, не трябва да бъде насилван или тормозен на тази тема. Разбирам и онези хора, които поради здравословни причини избягват животинска храна и глутен, мога дори да приема и избора на суровоядците, стига да не минават в прекалено дълъг разяснителен режим. Абсолютно съм съгласна с острите реакции по отношение на замърсяването на околната среда в следствие на произвеждането на червено месо и намирам за хубаво увеличаването на вегетарианските последователи, макар че едва ли някога бих се вляла от добра воля в техните редици.
Проблемът при много вегани, в това число и съпругата на главния герой/автор, е, че се държат агресивно и настъпателно. В един свят, сътворен по правилата на веганите, всички ще сме столетници, че и отгоре, които няма да имат никакви здравословни проблеми (уж), но ще са лишени от почти цялата си семейна история, която се гради около трапезата. В този свят освен месо, няма сирене, кашкавал, млечни продукти. Няма романтични вечери на чаша вино с подбрани сирена. Няма хрупкав бял хляб или вкусни десерти. Няма сметана. Няма кисело мляко. Няма мед. Няма яйца и няма тирамису. Няма култура и традиция, които да се градят върху храната. За сметка на това има една непрекъсната тревожност за това дали аспержите са био производство. Приятните разговори за национални кухни и пътешествия са изместени от уроци по ботаника, биология и химия. В този свят прегрешението е строго наказано с принудително изкупление. Поне това виждам в книгата на Брици. В опита му да превърне маниакалността на жена си в шеговита закачка, хиперболизирайки случки и украсявайки ги с остроумия, той рисува една героиня с болни амбиции и сектантски профил. Няма смях, само стъписване…
Тази красива и обсебена жена не е най-неприятният образ в книгата. Самият автор рисува себе си като безхарактерно мекотело, но не по начина, по който си мисли. Разбира се, както би се очаквало, макар да спазва строгия режим, наложен от жена му, като редува прясно изцедените сокове с леко мрънкане, той не пропуска да се пошегува със себе си, разказвайки как е нарушавал установените правила при първа възможност. Ето така едни 200 грама пармиджано за малко да не го вкарат в болница. Не, не поради странични ефекти. Просто, защото жена му е решила така. Би трябвало да ви е смешно, но единственото, което си мислите от началото на книгата, е как този човек се трансформира за отрицателно време в преварено броколи, лишен от мнение и характер. В книгата няма противопоставяне, няма обмяна на мнения, няма напасване, няма допълване. Обрисуван е един вегански диктат, който, ако трябва да съм честна, прави лоша услуга на това модно течение като цяло.
Последното, което искам да кажа, си е лично мое мнение. За мен всяка крайност - било то религиозна или кулинарна - е абсолютно сигурен признак за ниска интелигентност. Всяко ревностно отричане или сляпо възхваляване според мен е признак на бедна култура и ленив ум, а агресивността в опита си да се наложиш на всяка цена е запазена територия на този, който не успява да спечели с доводи. Ние, всичкоядните, може да се шегуваме с веганите, че са сектанти, но в някои случаи съвсем не сме далеч от истината. Фаусто Брици завършва книгата си в стил „гуруто на XXI век“, като пророкува: „Да бъдеш или да останеш веган, не е лесно, особено в Италия, но е неизбежно. Светът върви в тази посока и нашата епоха ще я помнят като тази, в която всичко е започнало. Зората на веганството. Ще спестим милиарди евро от здравеопазване (…), ще живеем по-дълго и по-добре…„.
Очаквам следващото заглавие на автора да е „Моята веган борба“…
///
Девора
Библиотеката 
Мда, всички ще оцелеем, само ако пасем. Има нещо много апокалиптично във всички пирони за ковчега ми, описвани от всякакви -ядци и неядци, инструктори по живот и психолози, които смятат, че трябва да имам sense of agency (тук наистина ме разбиха 🙂 в живота си. Но пък защо ли се чудя, когато плодовете на обикновеното земеделие, каквото някога имаше тук, се водят „органични“? Благодаря за рецензията.
Всъщност вярно е точно обратното - че никой от нас няма да оцелее, независимо дали пасе или ръфа мръвка. Един ден всички ще се споминем и ще се превърнем в храна за червеите. Или в екологично замърсяване, ако изберем кремация 😉 Нали знаете: животът е нелечимо венерическо заболяване - предава се по полов път и винаги завършва със смърт 🙂 А маниакалното веганство е просто един от начините човек да избяга от осъзнаването на екзистенциалния абсурд. Един вид - да, и ние ще умрем някой ден, ама ще живеем по-дълго от другите. И това осмисля живота им… За тяхно съжаление, пропускат една подробност - че значение има не само продължителността на живота, а и качеството му. Като в оня виц за столетника, който събрал децата си, внуците си, пра-внуците си и пра-пра-внуците си и започнал да ги поучава:
- Деца мои, аз през целия си живот месо не съм хапнал. Цигара не съм запалил. Алкохол не съм близнал. За наркотици не съм и помислял. Не ям нищо, което съдържа бяла захар. Лягам си със залеза на слънцето и ставам по първи петли. И ето - утре ще празнувам стотния си рожден ден!
Слушали го потомците му и по едно време едно от внучетата попитало замислено:
- Дядо, а как ще празнуваш?
За добро или за лошо, истината е, че всичко приятно е или незаконно, или аморално, или от него се пълнее 😉 Което не значи, че един вегетарианец не може да се наслаждава на вкусна храна. Аз лично отдавна съм успял да убедя всичките си приятели и познати, че книгата „Вкусна и здравословна храна“ не се състои от две части - „Вкусна храна“ и „Здравословна храна“ 🙂 Когато забъркам нещо за хапване и поканя приятели, никой не отказва. А съм лакто-вегетарианец (не ям месо, риба и яйца) вече 35-та година. Но днешните вегани с тяхното вманиачаване се държат действително като сектанти. Или безмозъчно следват поредния еднодневен Fb гуру, проповядващ „правилния“ начин на живот. За да чувстват, че са „фйешън“… Като оня тинейджър, който завил на баща си:
- Тате, от утре ставам веган!
- И защо реши така, моето момче?
- Ами искам да съм нещо модерно, ама ме е страх да стана гей.
Не мога да не оценя по достойнство и алюзията в последното изречение от рецензията Ви, Девора. Все пак хер Шикългрубер освен гениален художник и непоправим идеалист и романтик е бил и заклет вегетарианец… Би ми било интересно да прочета Ваша рецензия на „Моята борба“. Мен тази книга ме порази с две неща. Първо - с безкрайното човеколюбие на автора, което той разпростира дори и върху „хуманиоидите“. Дълбоко в сърцето си той е вярвал, че може да ги превъзпита, като просто ги застави да заработват хляба си с честен труд, като всички останали хора. Заради което ги настанява в трудови лагери, чийто девиз е: „Трудът ще ви направи свободни!“. И второ - с актуалността си. Четейки я днес ми е трудно да повярвам, че е написана преди близо век. Ами че там е описана днешната реалност - целият финансов сектор (банки, застрахователни компании), всички медии, цялата фармацевтика и всички фабрики, заводи и корпорации принадлежат на „богоизбраните“. А обикновеният човек тича цял живот като хамстер във въртележка, за да заработи някой лев при едните и да го изхарчи при другите.