Рядко се случва излизането на сборник с разкази (истории) да е предшестван от толкова много очакване. Още с анонса му от изд. ICU се формира кръг от потенциални читатели, който нарасна главоломно през следващите месеци. Да, правилно прочетохте, месеци - в които гледахме корицата, четохме откъси, следяхме обявяването на един или друг от авторите вътре. До такава степен „заживяхме“ с фейсбук присъствието на този сборник, че изглеждаше някак неестествено все още да го няма по книжарниците. Е, появи се, както беше обявен - с официална премиера на знаковата дата 10-и ноември, отбелязала началото на 90-те и новата глава в съдбините на България. Глава, която си бяха поставили за задача да си припомнят една пъстра селекция от 26 автора, чиито свидетелства, емоции и спомени са тук, в сборника „Истории от 90-те“.
Съставителката и двигател на изд. ICU Невена Дишлиева-Кръстева е събрала разнообразна компания от „оцелели“ през онези (превръщащи се в иконични) 90-те. Мнозина от тях са хора на словото - не непременно писатели, има и журналисти, фотографи, културни дейци, музиканти, софийски бохеми. Това разнообразие се засилва от пъстротата на историите им, от избрания подход, емоционален заряд и поглед към „епохата“ (ха, странно, можем ли да използваме „епоха“ за 90-те?). И все пак има нишки, които свързват историите и говорят за силните оттенъци на онова време. „Истории от 90-те“ са загуби, илюзии, напразни надежди, мизерия, наивност. Но и свобода, младост, вяра, светлина и любов.
Сборникът започва с разказ на Еми Барух, който така високо вдига летвата, че неволно се връщаш и го прочиташ още веднъж, просто за да се докоснеш отново до силата на тази кратка, но наситена интелектуална изповед. Челен сблъсък с наследството на 90-те и усещане за отдавна произнесена присъда. Същевременно човечност, притаена зад стъписването от миналото:
„Понякога си мисля, че 90-те години дефектираха заради неспособността ни да съхраним и пренесем мълчанието наред с крясъка. Оркестрираме разнообразието от човешки крясъци. А има въпроси, чиито отговори са именно в мълчанието на отминалото“.
Нататък следват други истории, но и други минорни тонове. Загуби, изгубени бащи и баби, изгубени приятели… Историята, разказана от Велина Минкова, разтърсва дълбоко със спомена за приятеля й от гимназиалните години Андрей Башев. Сигурен съм, че мнозина ще открият в този образ някой познат, припламнал с енергията си и оставил следа в миналото им.
Напускания, заминавания, изпращания. Някои - завинаги. „Любов и омерзение“. „…90-те не бяха секси като 60-те, както някой беше писал навремето в Тайм. Бяха по-сиви, опърпани, бедни, зле облечени, неподготвени. Подготвени бяха онези, които щяха да използват нашата неподготвеност и да се укрепят в онова, което мислехме, че си е отишло завинаги и отведнъж“, пише Георги Господинов.
Интересно е да крачиш между личните саморазкрития на пишещите, техните предпазливи, като през стъкло понякога, разчопляния на травмите от преживяното. И да проследиш как тези лични руини стърчат болезнено в контекста на големите обществени сътресения, белязали 90-те. Тук са мутрите и политиците на безконечния преход; тук са пирамидите, казармата, наркотиците, инфлацията… Някои от авторите са разказали отделни истории - онези, които най-бързо изплуват, когато напрегнеш съзнанието си да си припомни нещо отпреди 20+ години. Други са дали повече контекст, вписали са се сами себе си в контекста на знаковите явления. Трети са нагазили в детайли, рукнали от потока на спомена; в имена и топоними, значещи нещо за тях, но може би не толкова познати на средния читател без допълнителни бележки. Приятна изненада се оказаха трите фоторазказа на Евгени Димитров, особено този за Мавзолея, в който популярният фотограф с малко, но така добре подбрани думи, деконструира мита за Вожда по елегантно непочтителен начин.
В сборника са историите и на три млади дами, които са били в детските си години през 90-те и това е повлияло силно на емоционалния заряд в историите им. Защото детството, това е комфортът на незнанието, защитеността, обгрижването от любящото семейство. И както ще видите - на чашите на точки, въшките, подаръците от чужбина.
„Истории от 90-те“ е по-малко от 300 страници, но би могъл да бъде и безкрайно много. Дори и тази селекция от 26 разностилни и разностраннни разказа обаче е достатъчна, за да отключи вратички в хранилището на паметта и да провокира читателя да рови, да рови и да открива там свои собствени спомени. Аз например вече дни наред блуждая в опит да си изясня за себе си с кои най-ярки картини свързвам 90-те. Предполагам, че същото правят много други от читателите на книгата. И така я дописваме. Всеки за себе си.
Георги
Библиотеката 