Където пеят раците

Получих книгата на Дилия Оуенс като подарък от Жоро, който, разочарован, че не открива в книжарницата нещо за себе си, решил да ми направи изненада със заглавие, което от известно време се споделя в положителна светлина от много хора. „Където пеят раците“ е най-четената книга в Amazon“, което в моите лични класации не означава абсолютно нищо. Взех книгата със себе си на кратко пътешествие и ѝ дадох шанс да ме докосне истински, без да прочета нито един отзив за нея…

Историята наистина е „поетична“, както пише в анотацията на корицата. Кая е малко момиче, което бива изоставено последователно от цялото си семейство. Оставена на произвола на съдбата от близките си, тя се научава да живее чрез законите на природата и опознава света и взаимоотношенията чрез животните и насекомите в мочурището, където се намира овехтялата колиба на родителите ѝ.

Кая винаги се движи по ръба на това коя е. Не е дете, отгледано от животни, защото ясно помни и използва всички познания и умения, които е натрупала от околните, докато е имала семейство, а и е принудена от обстоятелствата все пак да общува и с други хора. Не успява обаче да приеме и ролята на сираче, за което се грижат социалните, защото се срамува и страхува от своята различност. По време на цялото си юношество Кая е разкъсвана от любовта към природния свят, в който единственото ѝ семейство са океанът, пясъкът и живинките в мочурището, и желанието да принадлежи на някого, да има приятели и истинско семейство, да бъде призната от хората в града.

Историята наистина е чудесна, а стилът на авторката – приятен и увличащ. Аз обаче имам проблем с криминалния елемент, който уж завърта всичко около себе си, а в същото време не е достатъчно интригуващ – убийството на Чейс Андрюс. За да не издавам нищо от книгата, ще споделя само, че очаквах нещо по-грандиозно като мотив, като развръзка, но и разбирам защо Дилия Оуенс е решила да поднесе тази сюжетна линия именно по този начин. Както пише още в самото начало: „Тресавището знае всичко за смъртта и не я определя задължително като трагедия, още по-малко като грях.“. Какво се случва, когато най-сложното нещо може да бъде сведено до простите закони на насекомите?

Всички герои на Оуенс изглеждат реални и разнообразяват действието с присъствието си. Книгата наистина ще пробуди емоции в по-чувствителните и тези, за които думата „емпатия“ има приложимо значение. Но „Където пеят раците“ не е шедьовър, има своите слабости, особено в последните страници, когато бавният ритъм бива нарушен и събитията се скупчват наведнъж и ограбват читателя от правото му да съпреживее. Предполагам, че това ускоряване на действието, след като почти 300 страници всичко се е носило бавно и спокойно по течението, е изцяло търсен ефект, но аз не харесвам промяната в ритъма на книгата и подобна тактика я обезценява в очите ми.

След всичко изписано, мога само да добавя, че моето мнение за книгата попада в сивата зона – нито мога да я възхвалявам, нито мога да отрека качествата ѝ. Мога обаче да я препоръчам на всички вас, които търсите нещо различно, красиво и любопитно сред морето от нови заглавия. Ще се радвам да споделите и своето мнение, каквото и да е то!

Девора

Бал в Мулен Руж

Картината „Бал в Мулен Руж“ на граф Анри дьо Тулуз-Лотрек е вдъхновението, което стои зад заглавието на най-новия роман на Радостина А. Ангелова. На нея е изобразена мистериозна млада дама в розово и сякаш цялата картина е създадена, за да предаде единствено присъствието на тази красива жена на едно от най-емблематичните места в Париж. Авторката преплита една реалност с друга, паралена реалност – престоя на Пенчо Славейков в Париж през 1905 г. и красивата любов, съществувала между него и Мара Белчева, за да създаде свой романтичен свят, в който една картина обединява реални хора и измислени герои в роман, посветен на забранената любов.

„Бал в Мулен Руж“ разказва историята на младата студентка Ева, която е наполовина българка, наполовина – французойка. Животът ѝ поема неочакван обрат, когато разбира дълго пазена тайна за своя произход, а един дневник и един портрет ще ѝ помогнат да разгадае повече, отколкото е очаквала, защото в дъното на всяка лъжа и на всяка истина ни чака и прозрение за самите нас.

Нещо, което ме грабна от самото начало в книгата, е стилът на Радостина Ангелова – богат, детайлен, изпълнен с поезия, представена като проза. Харесах полета на въображнието на авторката, както и подробностите, с които този полет е записан на страниците. Определено ми беше интересно да прочета „Бал в Мулен Руж“, макар че в един момент сюжетът губи първоначалната си инерция и става предвидим. Това обаче не се оказа проблем за моя ентусиазъм да дочета романа за отрицателно време. Единственото, което не харесах, бяха писмата на „госпожица Мари“, тъй като те не разкриваха нищо ново, а би трябвало. Каквото имаше да разберем като читатели, разбрахме още от Гастон в самото начало.

Книгата е интересна и заради друга съпоставка, а именно – Франция и България. Макар единствените французи, с които се запознаваме в книгата, да са представени в не много хубава светлина, те, както и българите, са помилвани от перото на Ангелова: „Аз съм такъв, какъвто съм, а ето какво стои зад моите решения и характер.“.

Книгата не е типичното лежерно четиво, защото е написана с богат език, но ще се хареса на всички почитатели на романтиката, забраненото, страстната обич, смелите решения и на тези, които вярват, че нищо на този свят не се случва случайно,… било то и в роман!

Девора

Един ден през декември

В идеалния случай декември означава време за семейството, но и време за себе си, препоръчително прекарано в удобно кресло до пукаща камина, с книга в едната ръка и нещо за пийване или похапване – в другата. В моите представи декември е по-лежерен месец дори от юли или август, защото човек отпуска ума и душата си (след като е приключил с работата и задачите, разбира се) и във въздуха се носят не само снежинки и аромат на джинджифилови курабийки, но и радост, усмивки и много любов. Това е месецът на стоплящите душата романтични комедии и любовни романи. Днес ви представям един такъв, написан от Джоузи Силвър. 

Един ден през декември“ звучи обещаващо за всеки, който носи в себе си романтична душа. Представяте си нещо захаросано, нали? Но сте на грешен път. Историята в книгата не е просто посветена на някой изпълнен със случки декемврийски ден, а на един конкретен ден, който ще бележи следващите години на главната гроиня Лори и те няма задължително да са изпълнени с щастие…

Лори се влюбва от пръв поглед в младеж на сирката на автобуса. За съжаление осъзнаването на това, че е намерила своя Мъж, се случва по-бързо от осъзнаването на факта, че ако не действа на момента, може повече никога да не го види. И така: двамата разменят погледи, изпълнени с почуда от това мигновено откровение, но автобусът, в който пътува Лори, затваря врати и потегля, докато младежът остава на спирката и се изгубва завинаги. Може би…

Минава цяла година, в която Лори не може да забрави тази среща и пресъздава в главата си хиляди ситуации, в които открива своя любим и тяхната приказка започва. Когато най-накрая това се случва, обстоятелствата са немислими и напълно различни от това, което младата жена си е представяла, така че двамата са принудени да споделят живота си, но без да бъдат заедно. 

За едно нещо Лори се оказва права – когато отново среща своето мистериозно момче от спирката, нещо ново се намества в живота ѝ и той започва да се променя и да я изгражда като нова личност. Книгата е за любовта, която понякога ни кара да пораснем и да опознаем себе си по-добре, но не по най-баналния възможен начин. Емоциите на главните герои са описани по човешки, включително и това, че ние, жените, сме склонни да украсяваме реалността много повече и да придаваме много по-дълбоко значение на всеки жест, отколкото мъжете. Силвър описва взаимоотношения, които изглеждат съвсем реалистични и начинът, по който се развива сюжетът, може да бъде историята на всеки един млад човек.

Един ден през декември“ е лека и приятна книга, предсказуема, без да е лишена от своите малки моменти на изненада. Ако беше филм, сигурно щеше да се превърне в коледна класика. Наскоро Рийз Уидърспуун сподели точно този роман с последователите си в нейния литературен клуб, така че нищо чудно творбата на Джоузи Силвър да стигне и до големия екран. Ако не ви се чака, а искате да разберете какъв е пътят, който Лори трябва да извърви, за да открие истинското си Аз, което не е просто това на приятелката, дъщерята или любимата, то тогава вземете книгата и си позволете малко романтика, пък дори и да липсват идеалните условия с камината. 

Девора

Ръката, която меси хляб

Тази книга не трябваше да попада у мен, макар че аз сама си я поисках! Това, което за другите би било интерено и наричат фантастика, за мен е истински ужас. И понеже съм изумена колко много представянето на романа не отговаря на неговата същност, нека започнем именно с това:

Виждате красива корица (кръгъл квасен хляб и поднос с посуда, преливаща от вкус и аромат), поетично заглавие („Песента на хляба“), четете анотацията на гърба („магически хляб“, „наследство от древната им родина“, „обвито в митове“, „хляб с душа“, „вълшебни тайни“, любов и щастие)… Това, което виждате, е най-големият клик бейт в книжен варинт, на който съм попадала някога! И ако вие също си представяте романтична, но не сълзлива история за това как една жена преоткрива себе си с помощта на хляба, изпечен в собствената ѝ пещ, като разменя рецепти и минава през някое и друго изпитание, определено също сте били подведени от тази хартиена нимфа. 

Сега обърнете книгата и не четете нищо, а се вгледайте в долния ляв ъгъл, където се вижда част от една роботизирана ръка. Ето това е зрънцето истина в цялата работа! Защото Лоис Клари се занимава с роботи, пие слъри, изкушава се при всяка финансова оферта и в общи линии прекарва времето си не в свещенодействие на дървения плот, замесвайки хляб, за да попие от неговата енергия, а измисляйки кодове за роботизираната ръка, така че тя да е тази, която замесва тестото с квас, при това със завидна продуктивност. В книгата има щипка мистицизъм, който е удавен в море от научно-фантастични съчинения за кексчета от колонии бактерии, ферми за щурци, продукти с остатъчна радиация, гъби, къпани в розова светлина и какви ли не други дарове от автора, Робин Слоун

В заключение само ще оставя снимка на корицата на чешкото издание на книгата, която е най-представителната от всички, които разгледах. Тя казва всичко и при това казва истината:

п.п. Много хора намират книгата за „очарователна“ и я харесват. Моят проблем с нея е, че не чувам песента на хляба в нея, но пък вие може да се окажете с по-добър слух. 😉

Девора

Когато светът беше невинен

Вече почти 10 години с Жоро пишем за нашите емоции и впечатления от книгите, които четем. За толкова време съм разбрала, че най-трудно се пишат публикациите за книги, които наистина харесваме. Може би е човешка природа – умеем да изтъкваме несъвършенствата и да сочим пропуските на другите. Но когато откриеш себе си в някоя книга, когато мислено сваляш шапка пред автора, какво ти остава да напишеш на белия екран? „Прекрасна книга! Много ми харесва!“ и толкова. Защото речникът ти не е достатъчно богат или защото се притесняваш да не обидиш душата на книгата, като напишеш нескопосано ревю за нея… Ето така е и сега: какво да ви напиша за романа на Йоана ПървулескуКогато светът беше невинен„? Всичко ще е недостатъчно.

lice-kogato-svetat-be-nevinen

Отидох в една от любимите ми книжарници в търсене точно на тази книга, без дори да знам, че съществува. Това се получава, когато имаш намерение да откриеш перла в морето от издания; да намериш книга, която да те накара да се чувстваш добре, без да е сладникава; книга, която да е написана с емоция, която можеш да припознаеш. Прегледах набързо всички редове и изложени книги и когато не открих нито една, която да отговаря на търсенето ми, си тръгнах и на изхода видях „Когато светът беше невинен„. Грабна ме корицата и тук може да се отплеснем в една друга дискусия на тема графичен дизайн и поговорки, но нека обобщя само така: да, понякога можем да си позволим да съдим за съдържанието от корицата.
Знаех, че съм попаднала на нещо различно, но ме беше страх да не носи в себе си прекалено натрапчива меланхолия. Това също беше едно от изискванията ми – реалността ме смазва достатъчно, за да позволя същото да направят с мен и книгите. Прочетох анотацията, разгърнах книгата, прочетох по няколко думи от странциите ѝ и с тържествена стъпка се запътих към касата – мисията ми беше увенчана с успех!

Когато светът беше невинен“ се чете бавно, глава по глава. Има прекалено много за осмисляне, но не само заради това – удоволствие е да я четеш бавно, потънал в историите на къщата, подслонила едно будно, интелигентно и любящо семейство. Героите в романа са истинските роднини на авторката и не е чудно как малката Ана се е превърнала в „есеист, публицист, литературен критик, преводач …, професор по литература и писател“. Макар и често закачана за нейното будно въображение от по-големите, Ана расте в най-благоприятната среда, която да го обогатява и развива. Хората, които момичето среща в своето детство, от тези, които познава много добре, до тези, с които е писано да се срещне за малко, са описани с толкова безрезервна обич, а времето, което променя случките от миналото и им придава друго значение, вместо да помрачи някои от образите, напротив, изгражда представата за тях като още по-мъдри и още по-добри. Мисля, че мога да си позволя да направя едно заключение за Йоана Първулеску и то е, че детето, за което пише в книгата, така и не е пораснало и то по възможно най-благоприятния за жената начин.

Самите истории са прекрасни, написани с чувство за хумор, с едвам доловима носталгия, с примирение към факта, че нищо не можем да променим в съдбата си, но и с намерение да възкресяваме спомените си, докато ние самите сме живи. Всяка глава разказва по една история, която може да започне много отдалече, да премине през какви ли не лъкатушения, докато накрая всичко написано, дори най-незначителното на пръв поглед, не добие общ смисъл. Сентенцията е в последните едно или две изречения, с които авторката затваря главата и дава възможност на четящия да помисли върху написаното, да го преживее наново, припознавайки се и откривайки се. Прекрасна, прекрасна Йоана Първулеску!

Не знам какво повече да ви напиша. Главата ми е изпразнена от конкретни спомени за прочетеното, но сърцето ми е пълно, умът ми е по-богат, душата ми е по-смирена. Когато търсиш, намираш. Така и аз намерих тази книга в момент, в който имах нужда от нея. А вие, дори да нямате чак такива екзистенциални нужди, пак се обърнете към романа, защото е написан прелестно и умело от човек, който заслужава да бъде наричан „писател“!

Девора

Ето и детайли от страницата на издателството, тъй като съм наясно, че ревюто ми е крайно неизчерпателно за тези, които искат да знаят повече за съдържанието на книгата:

Screen Shot 2018-11-10 at 11.43.47.png

%d блогъра харесват това: