Библиотеката

Харесах Бил Брайсън още на първата ни среща, която се състоя между страниците на „У дома“ преди точно 8 години. За мен Брайсън е увлекателен автор с подчертано чувство за хумор и несравнимо умение да поднася трудно смислаеми факти от науката и историята по един интригуващ и разбираем начин. „Кратка история на почти всико“ е от книгите, които смятам за задължителни в съвременната библиотека, макар че не вярвам да прекара особено много време там. Ето защо:

Ако мога да извадя един извод от всичко прочетено на тези 502 страници, той е, че учените във всички сфери полагат неимоверни усилия, за да разберат и потвърдят неща, които обаче почиват на чисти хипотези, след което да ги обърнат в цифри и понятия, които разбираме, но след време ще бъдат оспорени, може би дори отречени.

Кратката история на Земята като част от заобикалящата ни Вселена и като дом на земния живот в цялото му разнообразие е това, което ще увлече читателя от самото начало. Представете си повествованието като хибрид между лежерния и разбираем език, на който говорят псевдо-научните клипчета в YouTube, посветени на космоса, земното движение и вулканите (например), но с научно проверени доказателства и факти, биографии и истории, както и достатъчно „храна“ за вашите собствени размисли. Условно деля книгата на две части:
По-интересната за мен, която разказва за произхода на Вселената, атома, молекулите, планета Земя, нейното устройство и (предполагаема) история от зараждането до наши дни. Кратък обзор на динозаврите хвърля моста към по-обстойно разгледаната, но далеч не толкова вълнуваща част, посветена на лишеите, фосилите и… човешкия вид. В общи линии предпочитам да чета за кората на Земята, за ядрото, химията, геологията, подвижните плочи и разултатът от тяхното движение, отколкото за биологичните видове и теориите за еволюцията.

Книгата е абсолютно прекрасен начин да се запознаете с тези важни факти и процеси, които са почти магически наредени така, че днес да можем да съществуваме. В същото време Брайсън обяснява и споделя и за теориите по пътя на познанието, които са били опровергани, и създава усещането, че колкото повече неща разбираме и научаваме, толкова повече не можем да им се доверим (не мога да преценя дали е преднамерено).
В общи линии науката е съвсем в зората да разбере каквото и да било, като накрая изводът е нещо от рода на „може да е било така, но кой знае“ и също „много е вероятно да се случи така или пък така, но в крайна сметка може да ни изненада и да се случи по съвсем различен начин„. Обобщено, книгата е събрала (почти) всичко, което си мислим, че знаем за света около нас, прилежно категоризирано в хаос от невъобразими числа, заплетени имена с латински корени и безкрайно наивен опит да поместим всичко в границите, които човешкият разум може да асимилира.

Ето защо твърдя, че книгата скоро със сигурност ще представлява един остарял преглед на повечето от информацията, която съдържа. Учените от различни области живеят в непрекъсна надпревара и в нея понякога важни неща оставят незабелязани, понякога забравени, а най-често - опровергани. Докато не ги докажат наново или не се окаже нещо съвсем различно.

Въпреки това, желанието на Брайсън да разбере повече за своята родна планета и да посвети и нас в това познание е създало чудесна, интересна, интригуваща и прелюбопитна книга, която ще ви запознае с… ами, почти всичко! Горещо я препоръчвам, но ви съветвам да се въоръжите и с известно търпение, тъй като понякога авторът навлиза в „дълбоките води“ на подробностите, но никога толкова дълбоко, че да загубите интерес!

Девора

----

Девора е един от създателите на блога за книги „Библиотеката“. Още от нейните ревюта може да прочетете тук.

----

Сигурна съм, че ако сте родител, който обича да чете съвременна литература за това как да възпитава детето си (или просто да оцелее в тежките времена, когато отрочето ви тества лимитите си), вече сте попаднали на книгата на проф. д-р Томас Бойс „Детето орхидея или глухарче„. Основата, върху която професорът изгражда научните си изследвания и впоследствие - пише насотящата книга - е лична семейна травма. Как, пита се авторът, две деца, родени от едни и същи родители, възпитавани и отглеждани еднакво, в крайна сметка стават толкова различни възрастни и защо се получава така, че единият просперира в живота, а другият вехне като цвете без светлина.

Отговорът е доста ясен и до него се стига бързо - всяко дете носи уникална чувствителност и приема света по различен начин дори спрямо членовете на собственото си семейство. Според Бойс децата могат условно да се подредят в спектър, като крайностите са детето орхидея (хипер чувствително към заобикалящата го среда) и детето глухарче (абсолютно апатично към това, което става около него). Едното може да процъфтява или да увехне завинаги, единствено заради обстоятелства, които го заобикалят, докато другото може да направи същото, но наобратно - въпреки това, което се случва около него.

По отношение на собственото ми дете тази книга не допринесе с нещо повече от това да ме успокои, че си имам работа не с нежна орхидея, а с малко глухарче, което все пак не е лишено от чувствителност. Това, с което ми беше най-полезна, бе с възможността да преоткрия себе си и да оценя собственото си поведение като такова, присъщо за най-изнежената орхидея - не най-хубавото, което може да откриете за себе си. Неща, които са ви били ясни и преди, но не в такива детайли, се разкриват пред вас и ви карат да преоцените определени моменти от собствената си история или най-малкото да разберете защо са били толкова пагубни за вас. Авторът е написал книга за децата, но според мен тя ще е много по-полезна за техните родители и то по отношение на самите тях.

Подходих към книгата с очаквания да разлистя нещо като наръчник, защото основната теза, която се защитава на всички страници, става ясна бързо и моят въпрос е: и сега какво?
За съжаление съдържанието почти изцяло повтаря едно и също, но с малко по-различни думи. 288 страници обясняват разлики, които могат да бъдат обобщени и предадени в научен или публицистичен труд от няколко страници. Това е, според мен, най-разочароващото в книгата. В същото време обаче авторът ни превежда през всички години на научни изследвания, които доказват първоначалната му теза и я разширяват. Книгата не е лишена нито от любопитни примери, които я правят по-интересна, нито от скучни диаграми, които определено я правят по-досадна. За съжаление Томас Бойс няма литературните качества на Бил Брайсън, така че да поднася научната информация по смилаем от обикновения читател начин, но добрата новина е, че не му се налага да го прави често.

Основната ми забележка към „Детето Орхидея или Глухарче“ е подзаглавието: „Как да помогнем на свръхчувствителните деца да разгърнат пълния си потенциял“. Това „как“ се разисква с конкретни идеи чак към края на книгата и то за съвсем кратък момент, но по-страшното е, че това „как“ изисква от вас да създадете извънредно щадяща, положителна и насърчаваща среда, което не винаги може да е по силите ви. А какво става, когато вашата емоционалност не е на нивото на вашето дете, или обратното?

Има един въпрос, по който с Томас Бойс мислим съвсем еднакво, и това е нуждата да осигурим подкрепяща среда за проблемните деца. Откакто се помня, а сигурно и откакто се помнят и нашите родители, баби и дядовци, на децата, които залитат в грешна посока, не само не се помага, но и биват сочени с пръст. Няма да забравя един случай от годините в началното училище, когато учителка сложи едно от „лошите“ деца на стол пред класа и накара всяко дете да мине и да му удари по един шамар, защото отново се беше провинил. В тази случка има много проблеми и е нанесла толкова много вреда не само на унизеното дете, но и на всички участници. Днес подобно нещо ни се струва невъзможно да се случи, но само заради рестрикциите и различните социални норми, в които живеем. Не е достатъчно обаче само да не правим нещо. Проблемните деца трябва да бъдат изслушвани, подкрепяни и насърчавани да бъдат по-добър вариант на себе си. Хиляди са примерите, в които подобна смяна на отношението е довела до прекрасни резултати. Повтарям го на себе си, но искам да го споделя и с вас: когато някой направи нещо, което не харесвате или се държи по начин, който не одобрявате, кажете или покажете, че има и друг начин; дайте пример, защото много често, особено ако става въпрос за деца, те просто не знаят и няма от кого да разберат, че нещата могат да се случват и по друг начин.

Мога да продължа още много в този дух, но ще сложа край на ревюто за книгата на Томас Бойс тук. Ако обаче искате да продължим темата, ще се радвам да прочета вашите коментари под публикацията или може да дискутираме заедно в страницата на Библиотеката във Facebook.

Девора

 

Привърженик съм на разбирането, че колкото по-малко знаеш за кумирите си, толкова по-добре. Не ми е интересно да надничам зад кулисите и не ми е любопитно да знам повече за любимите си писатели, артисти и изпълнители.  Стига ми фактът, че са създали нещо, което обичам. В случая с „Джейн Остин у дома“ на Луси Уорсли подходих едва ли не с историческо любопитство, тъй като харесвам романите на Остин най-вече заради романтичната нотка на отминалите времена и чак след това - заради любовните сюжети. Когато започнах книгата, знанията ми за личния живот на Остин се свеждаха до минимума от това кога е живяла и че не е била омъжена. След като прочетох книгата на Уорсли, разбрах много за времената, в които е живяла класическата английска авторка, но личността на Джейн Остин си остана енигма.

Не мога да дам еднозначна оценка на „Джейн Остин у дома„, защото не мога да отрека както качествата, така и недостатъците. Авторката със сигурност се е постарала да набави достоверна и изчерпателна информация по всички въпроси, които са засягали не само семейство Остин, но и техните връстници и сънародници, като в началото на книгата подробностите са толкова гъсто „населени“ на страниците, че читателят може да загуби връзката.

Основният, непростим (за мен) недостатък на книгата е свободата, с която Луси Уорсли дава оценка, и то много пъти в труда си, по отношение на личния живот на Джейн Остин с такава категоричност и дори цинизъм. Един автор, дори да има подобно мнение, не може да си позволи изказване от рода: „добре, че не е имала деца, иначе какво щяхме да четем ние?“. Джейн Остин е била горда с литературните си произведения и съвсем естествено за всеки автор, независимо дали такъв с или без деца, е чувствала собствения си труд и героите си като нещо, което трябва да закриля и което обича безкрайно. Уорсли знае това, но няма никакъв начин да знае как се е чувствала Джейн Остин наистина по отношение на липсата на съпруг и деца.

Книгата „Джейн Остин у дома“ разглежда живота на цялата фамилия Остин в най-детайлни подробности, открити и проверени от авторката. Както намекнах, Уорсли е доста субективна в поднасянето си на информация. През цялото време се усеща едно подигравателно отношение към „героите“ от живота на Джейн, които по един или друг начин не са изиграли докрай положителна роля. Като например нейните племеннички - според Луси Уорсли те стават жлъчни, повърхностни и едва ли не озлобени, след като минават години от кончината на леля им. Тези изводи биографът прави само заради по-критичните изказвания, които имат по отношение на известната си леля. Уорсли омаловажава и дори изцяло пренебрегва факта, че човек може да промени отношнието си към детските спомени, не защото е станал жлъчен и заядлив, а защото е натрупал житейски опит, който е отворил очите му за неща, които са му убягвали преди.

Луси Уорсли обожава Джейн Остин такава, каквато живее в нейните представи, и ревностно защитава този обичан образ от всички, като осмива едните, а другите манипулира чрез начина, по който пише. Нещата обаче не са толкова драматични, колкото ги обрисувам и аз в момента. Нека бъда обективна и да споделя, че книгата ще обогати познанията ви в много отношения. Чете се сравнително бързо и леко, макар да прелива от ненужни подробности. Най-увлекателна е възможността да надникнем в порядките и обществените норми на времето, в което е живяла Джейн Остин, а разликите с нашето съвремие са наистина големи.

На два пъти Уорсли провежда своя малка вендета срещу Шарлот Бронте, което за мен преля чашата на търпението към АВТОРКАТА, не към книгата. В духа на това, че жените трабва да се подкрепят, а не да се настройват една срещу друга, ще кажа само, че място в моето читателско сърце има и за Остин, и за Бронте, но за повече от Луси Уорсли - не.

Девора

„Харесвам я! И е висока, колко яко!“. Това бяха първите ми впечатления за първата дама на държава, отдалечена на 9 000 км от моята собствена. През 2009 г. бях в ранните двайсет и политиката не ме интересуваше особено. За сметка на това винаги съм се интересувала от високи жени, тъй като аз самата съм такава. По това време изобщо не подозирах, че 10 години по-късно моят съпруг ще ми подари автобиографията на Мишел Обама и прочитайки я, ще открия още много прилики, за които не съм и подозирала.

„Becoming“ от Мишел Обама е книга, която не оставя читателя безразличен. Усещането е сякаш водиш дълбок, интересен, емоционален и ползотворен разговор с интелигентен човек. Тази книга ме разплака, накара ме да размишлявам, но най-вече - накара ме да осъзная, че мога да бъда и да правя повече. Не очакавах, че ще бъде толкова значима за мен по толкова много начини. Истината е, че вътре има много теми за размисъл, много истории, които могат да намерят отглас във всеки един от нас, така че всеки да открие себе си между страниците.

Книгата е разделена на три части: Becoming Me (посветена на ранния живот на Мишел, на нейното семейство и приятели), Becoming Us (посветена на изграждането на семейството с Барак и паралелните кариери на двойката) и Becoming More (открехване на вратата към това какво се случва в Белия дом и постиженията на Мишел като първа дама). Стилът на авторката (авторите) е деликатен, но с чувство за хумор; информативен, но ненатрапчив; личен, честен и скромен, но в същото време - пламенен. Докато четях, често прехвърлях страниците в средата на книгата, където са поместени фотографии, или си пусках видео на интервюта в YouTube, които се споменаваха в книгата. Понякога се зачитах в коментарите под тези клипове и си мислех, че толкова много хора ще купят тази книга, но колко от тях ще я прочетат от корица до корица и по-важното: колко от тях ще разберат посланието на Мишел?

В книгата има много наболели теми, за които не мога да изкажа мнение. Никога не бих могла да разбера напълно проблемите на малцинствата в Щатите. Аз третирам всеки човек като отделна личност. Съдя за него по постъпките му, а не според цвета на кожата или сексуалната му ориентация. На база на това мога да го харесам, или не.

Беше ми обаче интересно, че и аз, както Мишел в ранните училищно години, имам спомени как се прибирам към вкъщи, стискайки връзката с ключове между пръстите си, така че да мога да я използвам за самозащита, ако се наложи. Почувствах се съкрушена, докато четях за болестта и смъртта на баща ѝ, което ме накара да изживея наново загубата на моя собствен баща. Шегувах се с мъжа си, който, както Барак Обама, също е левичар и обича да чете книги прекалено много. Докато гледах интервю с Мишел, не открих причина за смеха на водещия, когато тя разказваше за брат си, който е имал фикс идея за това как да евакуира семейството си при извънредни ситуации. Знам какво е да се страхуваш за семейството си, да очакваш най-лошото и да искаш да имаш контрол над ситуацията.

Мишел Обама е бившата първа дама на САЩ. Не сме на една възраст, не сме с един и същи цвят на кожата, не идваме от една и съща култура, житейският ни опит е тотално несъпоставим, но това не са най-големите разлики между нас двете. Жената Мишел постоянно се пита: „Достатъчно добра ли съм?“ и прави всичко по силите си да докаже, че е! Аз, от друга страна, дори не съм стигала до въпроса, а винаги съм подхождала с убеждението, че не, не съм. Пропуснала съм толкова много възможности и трябваше да прочета книга за живота на друг човек, за да го осъзная.

Благодарна съм на екипа, който стои зад „Becoming“. Благодарна съм на Мишел Обама за нейната история. Книгата сега е в нашата библиотеката и малки хартиени котенца надничат от страниците, за да ми показват къде са параграфите, които искам да препрочитам отново. Като например на страница 46, където става въпрос за креативността на майка ѝ, или страница 201, която също е посветена на майчинството.

Най-трудните части от книгата, които са посветени на семейства, загубили близките си, ще останат завинаги запечатани в паметта ми и няма нужда от нещо, което да ме подсеща за тях. Аз ги помня.

 

Девора

„Персийски писма“ е моето запознанство с Монтескьо и се превърна в любов от първа страница! Романът на френския писател, аристократ, юрист и социолог зае челно място сред любимите ми книги и е четиво, което горещо мога да препоръчам на всеки, за когото имам добро мнение.

„Персийски писма“ е написан под формата на кореспонденция между главните герои - Узбек и Рика - и различни техни познати. Двамата приятели са персийци, които посещават Западна Европа: единият, за да избяга от зложелателите на родното си място, а другият - за да трупа впечатления и познания. Техният сблъсък с европейската действителност е описан плавно и всеобхватно, с чувство за сарказъм, но в последствие - и самокритичност. Докато Узбек не успява да намери своето място в новия си живот, редовните и не винаги пълни с добри вести писма от харема му в Персия пробуждат в него завист, деспотизъм и желание за мъст. Кореспонденцията на Рика е на пръв поглед много по-лежерна, изпълнена предимно с положителни емоции и любопитни наблюдения.

За мен „Персийски писма“ е философска книга, поднесена по най-четивния и увлекателен начин. Тежки и сериозни теми като религия, политика и култура са разгледани толкова фино и интригуващо, че читателят получава удовлетворение и наслада от всяка страница. Още от самото начало ме изненада именно това - как всеки разтвор ми носи някакво познание! Определено смятам, че този роман е богатство! Световна класика в най-изящната ѝ форма!

Девора