The Love Goddess’ Cooking School

Не знам какво съм си мислела! Наистина! Поисках си тази книга за Коледа, защото отдавна стои в списъка ми с желани книги в Goodreads. Явно някога назад в миналото, когато четях много романтична кулинарна литература, съм решила, че това заглавие ще е интересно. Не помня каква е причината, но книгата се озова при мен и ако трябва да обобщя прочетеното накратко, ще ви споделя, че досега не бях чела книга, която да е толкова посредствено написана, но с толкова голяма претенция! А сега ще ви разкажа надълго:

Мелиса Сенате е авторката на тази литературна подигравка. Не мога да повярвам, че тази жена е работила като редактор! Не мога да повярвам, че книгата е бестселър! Или мога… Но изводите, които си водя за американската аудитория от четящи, не са най-приятните.

И така: раздразнението ми започна още при разтварянето на предната корица, където ме очакваше първа страница не с информация за изданието и заглавие на книгата, а лист и половина хвалебствени цитати. Това е огромна червена предупредителна светлина – книга, която иска да ви внуши, че е добра, преди изобщо да се е представила, няма на какво друго да разчита, освен на подобна манипулация. Не ги изчетох, продължих нататък.

За мен не е проблем да чета книги в оригинал на английски, но тази книга подложи на изпитание познанията ми за този език. Четях и имах чувството, че думите са разбъркани в някакъв безумен словоред, който ми пречеше да разбирам смисъла им. Буквално се пулех срещу книгата, толкова неестествено се изливат думите в нея. След 20-30 страници започнах да хващам това странно темпо, но ужасяващият стил на авторката ме измъчваше до самия край. Някъде на привършване ми хрумна асоциацията, че книгата сякаш е написана от софтуерен бот – като тези, които отговарят на въпросите ви в чатове на различни институции с предварително зададени отговори. И този бот допускаше дори грешки! Първите пъти, когато ги хващах, подлагах на съмнение собствените си познания по езика, но в един момент вече беше очевидно, че книгата е посредствена не само като авторско съдържание, но и като редакция и корекция.

Знам, че искате да прочетете каква всъщност е историята, но и това не е приятна задача: авторката се опитва да бъде оригинална, като „развива“ паралелно няколко човешки съдби, само за да завърже всичко с розова панделка накрая в най-лигавата щастлива развръзка. Главна героиня е Холи, която наследява къщата и кулинарното училище на баба си. Сенате иска да обогати образа на своята героиня, като я представя като комплицирана, но уверена млада жена. И така, Холи започва новелата като зависима от приятеля си и без особено самочувствие, за да стане по-късно уверена кулинарка и преподавателка в училището на баба си. Колко по-късно мислите? Ами 3-4 седмици по-късно. Да, на хартия човек успява да стане кулинар след 2 седмици самосъжаление и още 2 седмици провали в кухнята. Холи има напрегната връзка с майка си, но дневниците на баба ѝ ѝ помагат да я заздрави. В общи линии никоя от жените в тази книга не се разбира с майка си…

Накратко: Холи прави кулинарен курс, където повече се разказват лични истории, отколкото се готви (нищо общо с реалността на кулинарните курсове), а всеки един от участниците има някакъв проблем в живота, който до края на курса се разрешава с такава лекота, че чак е отблъскващо. Като например Джулиет, която преди няколко месеца е загубила малката си дъщеря. Необходими са само няколко съвета от новите ѝ приятели, за да се съвземе от скръбта си и да потегли на пътешествие из Европа заедно със съпруга си. Разбира се, единствените други участници от противоположен пол в курса към края стават двойка, а самата Холи се влюбва в бащата на своята стажантка, който, между другото, е комичен образ на мъж и не знае какво иска от една жена, освен да бъде майка за дъщеря му. Взаимоотношенията между тях са изградени на уж сближаващи разговори, много извинения и две банални романтични срещи (в лодка с шампанско и в градината на покрива на градския хотел). Това е любовна история, чието развитие е толкова незадоволяващо глада на читателя за нещо вълнуващо и красиво, че е чак обидно. В общи линии страниците са изпълнени с микро драми и помирения, опити за оригинално съдържание, опити за внедряване на важни теми. Бих казала, че е почти нивото на литература за подрастващи, но това ще е такава обида към авторите на качествена литература за млади момичета и момчета, че ще се въздържа.

The Love Goddess’ Cooking School не просто е посредствена като стил, сюжет и език, но дори постоянно се срещат непроверени и недомислени грешки в хронологията и разказа, сякаш авторката е написала набързо всичко и после не е минала да прочете какво е сътворила: така в началото бабата на Холи уж вече е умряла, но в следващата глава умира наново. Или когато Тамара разказва каква среща ще има същата вечер след един от курсовете и каква среща е планирала за следващата вечер (понеже отчаяно си търси мъж), имената и срещите са съвсем други, когато на следващия ден им разказва как е минало. Колко посредствен автор трябва да бъдеш, за да допускаш такива безумни грешки и то многократно? И кой изобщо е издал тази книга!

Виждате, фрустрацията ми е голяма и многословна. Мога да напиша още много неща, които откровено ме възмутиха, но ще спра дотук и ще си пожелая никога повече да нямам сблъсък с толкова слаб автор и ще разпростра желанието си още по-далеч, чак до редакционните бюра на американските ежедневници, които промотират подобни литературни напъни, и тайничко ще си пожелая да настъпи някаква революция, която да смени литературните им отдели с хора с по-високи критерии за художествено съдържание.

Девора

„Уесекски истории“ на Томас Харди

С последните часове на 2020-а година с най-малката читателка вкъщи разлистихме и последните страници на книгите, които четяхме. За нея това беше приказката за „Малката русалка“ на Андерсен, а за мен – финалният разказ, включен в сборника „Уесекски истории и други разкази“ на Томас Харди. Книгата бе сред подарените ми за Коледа и изданието с твърди корици на „Изток Запад“ ме накара да посегна първо към него.

Още след прочитането на „Далеч от безумната тълпа“ бях заявила гласно желанието си да прочета още нещо от Харди. Макар тази книга да ми се струва подценена на моменти, също и прекалено тежко критикувана, за мен е една от любимите класики в личната ми библиотека.
Не по същия начин се случиха нещата в разказите, макар сред тях също да имаше фантастично написани истории. Томас Харди е чудесен разказвач, който с малко думи може да обрисува пищни картини на емоционалното състояние на своите герои и обстоятелствата около тях. Единствената причина да не бъда запленена от разказите, а просто да ги оценя високо като художествени произведения, се крие в самата мен – когато нещо ми харесва, имам нужда и от количество, не само от качество. Искам да имам възможността, като читател, да потъна и да потъвам в историята с дни, а не за минути. Но означава ли това, че не мога да усетя силата на разказа?

Съвсе не!
Свирачът на шотландски танци“ в „Други разкази“ ме разтърси с жестоката категоричност на края си, с на пръв поглед окултното представяне на съвсем нерядко срещани случаи в реалния живот. С няколко уж нехайни изречения авторът обрисува толкова тежка житейска ситуация – тежка заради развръзката си, но и заради една болезнена за приемане истина: всички ние сме абсолютно подвластни на емоциите си, на търсенията на душата и в същото време сме глухи пред разума си и не можем да изживеем нещо, което не е закодирано в природата ни. В края на този разказ ще видите една майка, която може да мисли и чувства единствено когато е в плен на мелодията на „свирача“, както и един доведен баща, който не може да преживее загубата на своето доведено дете.

Книгата започва леко и дори спокойно с разказа „Тримата странници„, в който не се случва нищо непредвидимо или особено. Това е сякаш разказ, написан с намигване, като разгрявка. Спираме набързо в „История от 1804 година„, но разсеяното ни внимание отново се оказва привлечено от „Меланхоличният хусар от немския легион„. В този разказ наивните герои с романтични разбирания за чест и свобода ще бъдат жестоко наказани. Харди категорично и ясно отправя послание, че хората, водени единствено от чувствата си, било те породени от любов, дълг или неопитност, няма как да оцелеят в свят на пресметливост и жестоки закони за подчинение.

Като най-свръхестествен може да се определи разказът „Изсъхналата ръка„. Там въображението на автора наистина се е развихрило и то много. Но ако от разказа изтрием с гумичка моментите на магически сюрреализъм и остане само скелета от човешки емоции, то това е една от най-често срещаните истории и в реалния живот, историята на ревността, зависимостта и обречеността в семейните връзки.

В никой друг разказ комичното и трагичното не са така зрелищно преплетени, както в „Съграждани„. Харди е преднамерено предвидим в историята си, а читателят само наблюдава безучастно с лека усмивка, породена от иронията, с която авторът разгръща историята. Малко по-разведряващ е разказът „Натрапници в „Нап“„, който се заиграва с отличителната черта на любовта – непостоянството.

Раздвоеният проповедник“ беше голямо разочарование лично за мен, тъй като краят на разказа е написан толкова тенденциозно, сякаш от ръката на друг човек. Както ще разберете, самият Харди е бил на същото мнение и по-късно признава тази своя грешка.

В „Други разкази“ ще имате възможност да прочетете за съдбата на двама братя и една сестра, които се чувстват застрашени от безобразния си баща („Трагедия на две амбиции„); за обречената любов между две сродни души в „Адвокатска обиколка„; за промените в характера, които могат да разделят един мъж от една жена, а впоследствие – същата жена от друг мъж („Преобразилият се мъж„), както и за невероятната съдба на Баптиста, която може да се окаже най-адаптивната героиня от всички, с които сте се започнали до този момент. Може би заради това авторът я възнаграждава с щастлив край.

Във фантазията на Томас Харди ми допада това, че откривам донякъде отражение на собственото си цинично отношение към живота. Нито един от разказите, колкото и невероятни да звучат историите, за мен не изглежда невъзможен и неправдоподобен. Понякога, да не кажа често, животът се завърта с невероятна гъвкавост, така че да ни покаже не друго, а колко малко е нужно, за да ни ограби завинаги. В увода на книгата, написан от Весела Кацарова, се споменаваше нещо за съвместното съществуване на хумористично и трагично в разказите на Харди. Напълно съм съгласна! Ако приемем, че читателят е висше създание, лишено от емоции и пристрастия, той наистина би могъл да се разсмее на човешките съдби, толкова динамично изпълнени с копнежи и страдания, само за да свършат бързо и трагично, уж случайно, но всъщност грижливо преплетени и обвързани, като в предварително начертана матрица.

Имам подозрения, че тази книга няма да допадне на мъжката аудитория, защото, макар в нея да се говори за хусари, за Наполеон, за свещеници и адвокати от викторианската епоха, както и да присъства типично за силния пол чувство за хумор, преди всичко друго това е книга с разкази, посветени на емоционалността, на свръхестествената обреченост, на гибелните емоции, на съдбовната случайност. Ако сте читател, който държи на щастливите развръзки и смята, че в живота, както и в литературата, трябва да съществува логика, баланс и справедливост, то тогава си направете услуга и потърсете нещо друго за четене. На всички останали желая приятни мигове с героите на Томас Харди и до нови срещи!

Дево̀ра

„Бруклин“ не е това, което изглежда

Изпратих Жоро на разходка с молба да ми донесе нещо от българската книжарница във Виена, защото имам огромна нужда да чета нещо увлекателно на български, а всички мои книги са в детската ми стая на 1000 километра от тук. Не знам дали от страх какво го очаква, ако се върне с книга само за себе си, или поради някаква друга причина, но „Бруклин“ на Колм Тойбин вечерта лежеше на нощното ми шкафче.

Беше ми приятно да прочета тази книга и като че ли в последните години това е най-големият комплимент, който мога да отправя към някое заглавие, защото, макар и кратко, за мен означава много. Затворих последната страница, без да съм изпитала отегчение, без да съм била раздразнена от автора, без да съм била разочарована от героите. С едно малко изключение, книгата ми се стори съвсем достоверно написана и това ме изпълни с доверие и благодарност към нейния автор.

Ейлиш Лейси е млада ирландка, която трудно излиза извън „черупката“ си и приема с огорчение или поне скептицизъм всичко, което разлюлява монотонното й същестуване. На повърхността Ейлиш е завършен конформист – тя се оставя да бъде водена и направлявана от всяка човешка сила, която има досег с живота ѝ. Героинята стои безмълвна, докато други решават съдбата ѝ вместо нея: какво да работи, как да се облича, как да прекарва свободното си време, къде да продължи живота си, за кого да се омъжи… Всеки човек, с когото Ейлиш общува, играе роля на крайъгълен камък, докато тя е топче, което се понася в една или друга посока, в зависимост от това накъде се наклонява повърхността. Ако Ейлиш беше само това, то героинята щеше да е откровено непоносима и дори антипатична.

Под повърхността обаче бушуват бури и емоции. Прави чест на Тойбин начинът, по който елегантно разкрива потулената същност и емоционална стабилност на героинята си. Ейлиш наистина оставя други да ръководят съдбата ѝ, но много добре преценява дали това е нещо, от което може да извлече полза. Макар да се осланя на другите, тя изпитва някакво превъзходство спрямо тях, изучава ги с оценяващ поглед и емоцията не е водещ фактор в нейните решения.
Майсторството на Колм Тойбин според мен се разкрива най-вече в това, че толкова детайлно описва начина, по който си взаимодействат противоречията в една жена. Всички си мислят, че закрилят Ейлиш, че имат силно влияние върху нея, че едва ли не те могат да направляват всяка стъпка, която младото момиче прави. Ако можеха да надзърнат в мислите ѝ, както правим ние, читателите, щяха да разберат, че младостта и жаждата за живот са главните съветници, а хората просто изпълняват своята поддържаща роля.

Книгата е с предвидим сюжет, но в случая Тойбин се е постарал нарочно това да е така: описанието на Роуз и това, че е почти лишена от идентичност, сякаш изпълнява „допълваща“ роля, изпраща ясни послания за това каква ще е нейната съдба; разказът за вечерната забава в началото категорично обещава своята развръзка в края на книгата; временното засичане на житейския път на Ейлиш с този на госпожица Кели ще има своите последствия. Действието е предвидимо до самия край, когато Тойбин решава завърти рязко руля и да накара всички да паднат от местата си. Интересно ми е как всеки от хората, които са прочели книгата, тълкува края, който остава свободен за интерпретации. На мен много ми хареса, но не защото не е захаросан, а защото затвърди характера на главната героиня; не я промени необосновано, са̀мо и са̀мо да се впише в някакъв сюжет.

Друго, което намирам за интригуващо в книгата, са недоизказаните моменти; разказаните случки, които оставят доста материал за размисъл между редовете. В тази книга нищо не е случайно: нито един герой не е създаден и описан, за да запълва пространство. Всеки от тях е важен и всеки успява да предаде своето послание чрез взаимодействието си с главната героиня,дори то да трае само няколко реда – колкото да продадеш няколко чифта найлонови чорапи на две елегантни и самоуверени чернокожи жени в Бруклин.

Не съм гледала филма по книгата, сигурно е хубав, но подозирам, че най-важната сюжетна линия е тази между Ейлиш и мъжете, които се появяват в живота ѝ. Не е случайно това, че ги споменавам чак сега. И тук нищо не е такова, каквото изглежда. Да, има любовни истории и на пръв поглед една млада жена трябва да избере кого обича. Изборът на Ейлиш съвсем не се свежда до това обаче. Не е дори избор между минало и бъдеще; между познато и неизвестно. Ейлиш трябва да направи избор за себе си – за това колко напред иска да стигне в живота; докъде може да се разпростре личностното ѝ развитие, заложбите и потенциалът ѝ. Тази героиня не е лишена от емоции, но има прагматичен ум, който успява да обори доводите на сърцето с тези на разума.

Ще се радвам на вашите коментари за книгата, защото ми се иска да обсъдя още много от нея, така че пишете смело!

Девора

„Манюня“ – носталгично щастие

Не е лесно да се влюбиш с цялата си душа в автор, когато сърцето е притихнало разбито и нито ти се чете, нито ти се пише за книги. Не е лесно, но е съвсем възможно! Открих Нарине Абгарян чрез „Три ябълки паднаха от небето“ в най-трудния етап от живота си и в нейното творчество намерих своя спокоен пристан. Когато това се случи, четях книгите ѝ като терапия. Може би затова съм прочела всичко от нея, но съм писала ревю само за първата ѝ книга, издадена на български. След това последваха още много срещи между двете ни. Днес мислех да ви разкажа за последната, но всъщност ще е споделя чувствата си и за трите.

„Манюня – Юбилеят на Ба и други силни вълнения“ е третата книга от поредицата за палавата пухкава приятелка от детството на Нарине, Манюня. Двете са най-близки приятелки като деца и приключенията на семействата, в които растат, са вдъхновението за тази забавна и носталгична история, разгърната в три книги.

Като казвам „история“, ви подвеждам. Книгите са композиция от много части – всяка глава е отделен спомен за конкретна случка с добре познатите главни герои.

И така, настанила съм се удобно и зачитам. Малко ме е страх, защото единствената книга на Абгарян, която не е на нивото на останалите, е предходната книга за Манюня – там, където пише фантЪстичен роман. Какво ли да очаквам от третата?

За мое огромно щастие тя е пълна с любимите ми бисери от Ба, с непредвидени случки и ситуации, с много поводи за подсмихване или дори гърлен смях. Майсторството на Нарине Абгарян е в това, че тя пише еднакво умело, когато иска да те разсее и когато иска да те разплаче. Нейният талант е всеобхватен – от сюжета, през структурата на разказа, до всяка дума, която е положила върху бялата хартия. За мен тя е автор-композитор: в книгите ѝ няма излишен шум, те са върховна наслада за сетивата.

Сюжетът във всяка история следва сходен модел: някоя от приятелките (или пък някой от бащите) изпада в меко казано неприятна ситуация (като например да си заклещиш главата между решетките на балкона или да затънеш с колата в кал, докато се опитваш да очароваш новата си изгора). Действието е обогатено не само от характерните за гроите чувство за хумор, импулсивност или сарказъм, но и от особеностите на битието в годините на съветското управление в Армения.

Още в предходните книги, но и тук, изненадващо близки за мен се оказват българският и арменският дух от това време. Сигурна съм, че много от вас биха припознали в главните герои много от чертите на собствените си роднини. В образа на Ба аз откривам своята баба, която също беше способна да открие дефицитен продукт, когато в магазина няма нищо, прави зимнина и внимателно разпределя парите за харчене, а също така понякога взима в свои ръце възпитанието на най-младото поколение. Е, при Ба това е доста по-буквално, тъй като тя не се свени да раздава правосъдие чрез вече остарелите вече възпитателни методи.

Има нещо толкова приятно да се върнеш назад във времената, когато човешките отношения бяха толкова по-искрени и лишени от всякакво лустро. Точно това се случва в книгите на Нарине Абгарян – както в диалозите между героите, така и в стила на писане. Може би защото книгите са автобиографични, разказите на Абгарян са толкова автентични, близки, стоплящи, радващи! Задължително четиво за всеки, според мен.

Макар „Манюня“ да разказва приключенията на цяла сурия малки момичета и от време на време – на техните родители, книгите не са детски, нито наивни – напротив! Авторката говори с читателя на езика на възрастния, при това на този възрастен, който има достатъчно стаж зад гърба си, така че да може да оцени скрития между редовете драматизъм или сарказъм.

Разбира се, ако още не сте чели нищо за Манюня, препоръчвам ви задължително да започнете с едноименната книга, след това да продължите с „Юбилеят на Ба и други силни вълнения“, като накрая, при желание, може да отделите време и за „Манюня пише фантЪстичен роман“, но това вече ще е от колекционерска страст, предполагам. 😉

За финал искам да добавя нещо: Удхаус е всепризнат лечител при симптоми за депресия, но ако наистина искате да видите най-дълбоката си мъка като емоция, излята върху страници, които ви стискат за гърлото, и въпреки това да откриете изцеление чрез тези чужди истории, то аз бих ви препоръчала „Да живееш нататък“ и „Хората, които са винаги с мен“. Това са най-ценните дарове, коиот Нарина Абгарян е поднесла на своите читатели!

Девора

Мед, маслини, октопод

Кристофър Бакън определено е създал една извънредно апетитна книга, тъй като при всеки опит да почета поне няколко страници наведнъж, пъргавото пеленаче до мен докопваше някое връхче и настървено го насочваше към устата си. Като оставим настрана личните ми несгоди, „Мед, маслини, октопод“ наистина разказва за вкусовете, преминали през небцето и душата на своя автор, сервирани с щипка хумор и носталгия по гръцките плажове. Типично по американски – книгата е лесно смилаема и когато успях да остана малко на спокойствие, прочетох на един дъх, но е лишена от онази пикантна подправка на по-отворените и експресивни нации, чиито автори могат да те накарат да вкусиш написаното с помощта на перото си. От друга страна, може би не такава е била целта на Бакън. Той наистина поднася своите преживелици, обилно полети с факти и истории, които определено ми харесаха. Да, книгата е „вкусна“, но не ми е сладка. 😉

И така: маслини, хляб, риба, сирене, варива, вино, месо и мед! Тези колони на гръцкия гастрономичен храм, които изнасят цялата му тежест върху гърба си, са представени от автора чрез личната му изследователска дейност. Вместо да стои и да трупа знания на теория, той отривисто се хвърля в практиката, като бере маслини, меси хляб, събира грозде, лови риба и почти присъства на коленето на животни. Неговите приключения хвърлят съвсем лека мъждива светлина върху културата, не само на хранене в Гърция, но през погледа на западния човек. Макар да не е като надутия грък от Лос Анджелис, когото с неприязън е описал в книгата си, Крисотфър просто няма как да надникне по-дълбоко в душевността на хората около него, защото няма сетива, с които да я усети. Ето защо ми беше неоспоримо интересно да прочета всичко написано, но в мен не се породи копнеж по нищо от прочетеното. Е, може би само по свинските пържоли, поднасяни в ресторант на известен мастит с ланци и най-вече по меда от мащерка от остров Китира.

Ако трябва да съм напълно откровена, макар и противоречива, трябва да споделя, че ще запазя книгата в библиотеката си, защото има много неща, късчета информация, към които бих се върнала отново, особено преди пътуване до Гърция. Ето защо я препоръчвам и на вас: надникнете в семейния двор с маслини на Тасос от Тасос, бъдете пристрастни в спора между двете майсторки на хляб, при които Бакън „чиракува“, потопете се с него в търсене на октопод (нещо интересно от книгата: октоподът създава кръгове от остатъците от храната си по морското дъно, поради което е лесно да откриете скривалището му, макар той самият да се прикрива извънредно успешно), ужасете се от откровено нехайното му и лакомо поведение към сирената, пийнeте едно вино с вкусно месо и пресни зеленчуци, а накрая го изпратете до Китира, където ви очаква финална медена изненада!

Девора

%d блогъра харесват това: