„Бруклин“ не е това, което изглежда

Изпратих Жоро на разходка с молба да ми донесе нещо от българската книжарница във Виена, защото имам огромна нужда да чета нещо увлекателно на български, а всички мои книги са в детската ми стая на 1000 километра от тук. Не знам дали от страх какво го очаква, ако се върне с книга само за себе си, или поради някаква друга причина, но „Бруклин“ на Колм Тойбин вечерта лежеше на нощното ми шкафче.

Беше ми приятно да прочета тази книга и като че ли в последните години това е най-големият комплимент, който мога да отправя към някое заглавие, защото, макар и кратко, за мен означава много. Затворих последната страница, без да съм изпитала отегчение, без да съм била раздразнена от автора, без да съм била разочарована от героите. С едно малко изключение, книгата ми се стори съвсем достоверно написана и това ме изпълни с доверие и благодарност към нейния автор.

Ейлиш Лейси е млада ирландка, която трудно излиза извън „черупката“ си и приема с огорчение или поне скептицизъм всичко, което разлюлява монотонното й същестуване. На повърхността Ейлиш е завършен конформист – тя се оставя да бъде водена и направлявана от всяка човешка сила, която има досег с живота ѝ. Героинята стои безмълвна, докато други решават съдбата ѝ вместо нея: какво да работи, как да се облича, как да прекарва свободното си време, къде да продължи живота си, за кого да се омъжи… Всеки човек, с когото Ейлиш общува, играе роля на крайъгълен камък, докато тя е топче, което се понася в една или друга посока, в зависимост от това накъде се наклонява повърхността. Ако Ейлиш беше само това, то героинята щеше да е откровено непоносима и дори антипатична.

Под повърхността обаче бушуват бури и емоции. Прави чест на Тойбин начинът, по който елегантно разкрива потулената същност и емоционална стабилност на героинята си. Ейлиш наистина оставя други да ръководят съдбата ѝ, но много добре преценява дали това е нещо, от което може да извлече полза. Макар да се осланя на другите, тя изпитва някакво превъзходство спрямо тях, изучава ги с оценяващ поглед и емоцията не е водещ фактор в нейните решения.
Майсторството на Колм Тойбин според мен се разкрива най-вече в това, че толкова детайлно описва начина, по който си взаимодействат противоречията в една жена. Всички си мислят, че закрилят Ейлиш, че имат силно влияние върху нея, че едва ли не те могат да направляват всяка стъпка, която младото момиче прави. Ако можеха да надзърнат в мислите ѝ, както правим ние, читателите, щяха да разберат, че младостта и жаждата за живот са главните съветници, а хората просто изпълняват своята поддържаща роля.

Книгата е с предвидим сюжет, но в случая Тойбин се е постарал нарочно това да е така: описанието на Роуз и това, че е почти лишена от идентичност, сякаш изпълнява „допълваща“ роля, изпраща ясни послания за това каква ще е нейната съдба; разказът за вечерната забава в началото категорично обещава своята развръзка в края на книгата; временното засичане на житейския път на Ейлиш с този на госпожица Кели ще има своите последствия. Действието е предвидимо до самия край, когато Тойбин решава завърти рязко руля и да накара всички да паднат от местата си. Интересно ми е как всеки от хората, които са прочели книгата, тълкува края, който остава свободен за интерпретации. На мен много ми хареса, но не защото не е захаросан, а защото затвърди характера на главната героиня; не я промени необосновано, са̀мо и са̀мо да се впише в някакъв сюжет.

Друго, което намирам за интригуващо в книгата, са недоизказаните моменти; разказаните случки, които оставят доста материал за размисъл между редовете. В тази книга нищо не е случайно: нито един герой не е създаден и описан, за да запълва пространство. Всеки от тях е важен и всеки успява да предаде своето послание чрез взаимодействието си с главната героиня,дори то да трае само няколко реда – колкото да продадеш няколко чифта найлонови чорапи на две елегантни и самоуверени чернокожи жени в Бруклин.

Не съм гледала филма по книгата, сигурно е хубав, но подозирам, че най-важната сюжетна линия е тази между Ейлиш и мъжете, които се появяват в живота ѝ. Не е случайно това, че ги споменавам чак сега. И тук нищо не е такова, каквото изглежда. Да, има любовни истории и на пръв поглед една млада жена трябва да избере кого обича. Изборът на Ейлиш съвсем не се свежда до това обаче. Не е дори избор между минало и бъдеще; между познато и неизвестно. Ейлиш трябва да направи избор за себе си – за това колко напред иска да стигне в живота; докъде може да се разпростре личностното ѝ развитие, заложбите и потенциалът ѝ. Тази героиня не е лишена от емоции, но има прагматичен ум, който успява да обори доводите на сърцето с тези на разума.

Ще се радвам на вашите коментари за книгата, защото ми се иска да обсъдя още много от нея, така че пишете смело!

Девора

„Манюня“ – носталгично щастие

Не е лесно да се влюбиш с цялата си душа в автор, когато сърцето е притихнало разбито и нито ти се чете, нито ти се пише за книги. Не е лесно, но е съвсем възможно! Открих Нарине Абгарян чрез „Три ябълки паднаха от небето“ в най-трудния етап от живота си и в нейното творчество намерих своя спокоен пристан. Когато това се случи, четях книгите ѝ като терапия. Може би затова съм прочела всичко от нея, но съм писала ревю само за първата ѝ книга, издадена на български. След това последваха още много срещи между двете ни. Днес мислех да ви разкажа за последната, но всъщност ще е споделя чувствата си и за трите.

„Манюня – Юбилеят на Ба и други силни вълнения“ е третата книга от поредицата за палавата пухкава приятелка от детството на Нарине, Манюня. Двете са най-близки приятелки като деца и приключенията на семействата, в които растат, са вдъхновението за тази забавна и носталгична история, разгърната в три книги.

Като казвам „история“, ви подвеждам. Книгите са композиция от много части – всяка глава е отделен спомен за конкретна случка с добре познатите главни герои.

И така, настанила съм се удобно и зачитам. Малко ме е страх, защото единствената книга на Абгарян, която не е на нивото на останалите, е предходната книга за Манюня – там, където пише фантЪстичен роман. Какво ли да очаквам от третата?

За мое огромно щастие тя е пълна с любимите ми бисери от Ба, с непредвидени случки и ситуации, с много поводи за подсмихване или дори гърлен смях. Майсторството на Нарине Абгарян е в това, че тя пише еднакво умело, когато иска да те разсее и когато иска да те разплаче. Нейният талант е всеобхватен – от сюжета, през структурата на разказа, до всяка дума, която е положила върху бялата хартия. За мен тя е автор-композитор: в книгите ѝ няма излишен шум, те са върховна наслада за сетивата.

Сюжетът във всяка история следва сходен модел: някоя от приятелките (или пък някой от бащите) изпада в меко казано неприятна ситуация (като например да си заклещиш главата между решетките на балкона или да затънеш с колата в кал, докато се опитваш да очароваш новата си изгора). Действието е обогатено не само от характерните за гроите чувство за хумор, импулсивност или сарказъм, но и от особеностите на битието в годините на съветското управление в Армения.

Още в предходните книги, но и тук, изненадващо близки за мен се оказват българският и арменският дух от това време. Сигурна съм, че много от вас биха припознали в главните герои много от чертите на собствените си роднини. В образа на Ба аз откривам своята баба, която също беше способна да открие дефицитен продукт, когато в магазина няма нищо, прави зимнина и внимателно разпределя парите за харчене, а също така понякога взима в свои ръце възпитанието на най-младото поколение. Е, при Ба това е доста по-буквално, тъй като тя не се свени да раздава правосъдие чрез вече остарелите вече възпитателни методи.

Има нещо толкова приятно да се върнеш назад във времената, когато човешките отношения бяха толкова по-искрени и лишени от всякакво лустро. Точно това се случва в книгите на Нарине Абгарян – както в диалозите между героите, така и в стила на писане. Може би защото книгите са автобиографични, разказите на Абгарян са толкова автентични, близки, стоплящи, радващи! Задължително четиво за всеки, според мен.

Макар „Манюня“ да разказва приключенията на цяла сурия малки момичета и от време на време – на техните родители, книгите не са детски, нито наивни – напротив! Авторката говори с читателя на езика на възрастния, при това на този възрастен, който има достатъчно стаж зад гърба си, така че да може да оцени скрития между редовете драматизъм или сарказъм.

Разбира се, ако още не сте чели нищо за Манюня, препоръчвам ви задължително да започнете с едноименната книга, след това да продължите с „Юбилеят на Ба и други силни вълнения“, като накрая, при желание, може да отделите време и за „Манюня пише фантЪстичен роман“, но това вече ще е от колекционерска страст, предполагам. 😉

За финал искам да добавя нещо: Удхаус е всепризнат лечител при симптоми за депресия, но ако наистина искате да видите най-дълбоката си мъка като емоция, излята върху страници, които ви стискат за гърлото, и въпреки това да откриете изцеление чрез тези чужди истории, то аз бих ви препоръчала „Да живееш нататък“ и „Хората, които са винаги с мен“. Това са най-ценните дарове, коиот Нарина Абгарян е поднесла на своите читатели!

Девора

Мед, маслини, октопод

Кристофър Бакън определено е създал една извънредно апетитна книга, тъй като при всеки опит да почета поне няколко страници наведнъж, пъргавото пеленаче до мен докопваше някое връхче и настървено го насочваше към устата си. Като оставим настрана личните ми несгоди, „Мед, маслини, октопод“ наистина разказва за вкусовете, преминали през небцето и душата на своя автор, сервирани с щипка хумор и носталгия по гръцките плажове. Типично по американски – книгата е лесно смилаема и когато успях да остана малко на спокойствие, прочетох на един дъх, но е лишена от онази пикантна подправка на по-отворените и експресивни нации, чиито автори могат да те накарат да вкусиш написаното с помощта на перото си. От друга страна, може би не такава е била целта на Бакън. Той наистина поднася своите преживелици, обилно полети с факти и истории, които определено ми харесаха. Да, книгата е „вкусна“, но не ми е сладка. 😉

И така: маслини, хляб, риба, сирене, варива, вино, месо и мед! Тези колони на гръцкия гастрономичен храм, които изнасят цялата му тежест върху гърба си, са представени от автора чрез личната му изследователска дейност. Вместо да стои и да трупа знания на теория, той отривисто се хвърля в практиката, като бере маслини, меси хляб, събира грозде, лови риба и почти присъства на коленето на животни. Неговите приключения хвърлят съвсем лека мъждива светлина върху културата, не само на хранене в Гърция, но през погледа на западния човек. Макар да не е като надутия грък от Лос Анджелис, когото с неприязън е описал в книгата си, Крисотфър просто няма как да надникне по-дълбоко в душевността на хората около него, защото няма сетива, с които да я усети. Ето защо ми беше неоспоримо интересно да прочета всичко написано, но в мен не се породи копнеж по нищо от прочетеното. Е, може би само по свинските пържоли, поднасяни в ресторант на известен мастит с ланци и най-вече по меда от мащерка от остров Китира.

Ако трябва да съм напълно откровена, макар и противоречива, трябва да споделя, че ще запазя книгата в библиотеката си, защото има много неща, късчета информация, към които бих се върнала отново, особено преди пътуване до Гърция. Ето защо я препоръчвам и на вас: надникнете в семейния двор с маслини на Тасос от Тасос, бъдете пристрастни в спора между двете майсторки на хляб, при които Бакън „чиракува“, потопете се с него в търсене на октопод (нещо интересно от книгата: октоподът създава кръгове от остатъците от храната си по морското дъно, поради което е лесно да откриете скривалището му, макар той самият да се прикрива извънредно успешно), ужасете се от откровено нехайното му и лакомо поведение към сирената, пийнeте едно вино с вкусно месо и пресни зеленчуци, а накрая го изпратете до Китира, където ви очаква финална медена изненада!

Девора

„Руж“ – сблъсък между реалност и измислица

Когато разбрах за романа ”Руж” на Ричард Кършенбаум, проявих любопитство, тъй като се вълнувам от история на грима, а художествените произведения, макар и лишени от достоверност, също “звучат” примамливо и интригуващо. От раз книгата преобърна очакванията ми за това какво предстои да прочета. Всъщност наложи ми се бързо да ги забравя и да се нагодя към стила на Кършенбаум, който е циничен, но информативен. Нека разгледаме “Руж” в детайли:

Книгата разказва измислената история на две легендарни дами в козметиката, които живеят в непримиримо съперничество една с друга. Жозефин Херц и Констанс Гардинър са пробивни жени от средата на XX век, които успяват да наложат козметичните си линии и постигат успех с цената на всичко. За двете не съществува нищо друго, освен собственото им себеутвърждаване и разгромяването на конкуренцията. Авторът се докосва набързо до „невинните“ години, когато и двете са страдали от лишения, но са водени от стремежа да бъдат независими и успели. По-обстойно е разгледан периодът на разцвет и конкуренция, в който има детайлно описание по създаването и въвеждането на продуктите в техните линии за красота.
Животът на двете е разказан паралелно и за допълнителен драматизъм – почти огледално: на практика са двете страни на един и същи медал. Кариерите им се развиват по сходен начин, идеите им се появяват в синхрон, периодите на възход и падение също се редуват, а смъртта ги сполетява през кратък интервал.

Хелена Рубинщайн и Елизабет Арден са реалните личности, които служат като вдъхновение на автора, според самия него. След като се запознах с историята на Анни Малоун и Сара Уокър, виждам доста паралели и с тяхната връзка, основана на конкуернция. Кършенбаум е добре запознат с историята на продуктите за красота, но е решил да се фокусира върху усъвършенстването на спиралата за очи, като представя това нововъведение като основата, върху която се изгражда неприязънта между двете съпернички – ситната и сексапилна еврейка Жозефин и русата красавица Констанс. Първоначално двете използват различна стратегия за налагането на името и продуктите си, но след първия сблъсък започват да „играят“ по едни и същи правила – тези на надпреварата.

Любопитно, но объркващо е това, че авторът преплита реални съдби и биографии, като въвлича и други образи и си взима назаем по нещо от всеки и го “присажда” на някой друг. Така например той използва образа на Сара Уокър, като копира основни елементи от нейната биография, но я представя като сексапилна мулатка с бисексуална ориентация. В книгата Сара първо успява да пробие на козметичния пазар, след което забременява и ражда дъщеря, за която наема целодневна бавачка. В реалния живот Сара ражда на 14 години от първия си съпруг, а всичко, което постига в кариерата си, се случва на по-късен етап. Кършенбаум не само представя недостоверно реална личност в книгата си, но повторно използва фрагменти от биографията ѝ при изграждането на централните образи.

За мен е важно да подчертая, че книгата трябва да се чете с ясното съзнание, че е художествена измислица, макар авторът да поставя основите на сюжета върху реални събития и личности.

И понеже спиралата за очи е също главен герой в „Руж„, искам да ви представя кратка “справка” за това кои са основните действащи лица, когато става въпрос за развитието на продукта спирала за очи през изминалия век:

Хиацинт Марс Риммел е френски “нос”, който, заедно със съпругата и сина си, основава луксозни салони за красота в Лондон. Там се представят иновации в бялата козметика и парфюмерията (в книгата собственик на луксозни салони за красота, в които се предлага ексклузивно бяла козметика и парфюми, е Жозефин).

Юджийн Риммел е създател на Superfin – първата нетоксична спирала за очи.

Т. Л. Уилиямс работи горе-долу по същото време, но от другата страна на Океана, в Ню Йорк. Това е създателят на козметичния гигант Мейбълин. Вдъхновен от сестра си, той създава Lash-Brow-Ine и Maybell Laboratories (в книгата Констанс и брат ѝ също работят в екип, макар да е на по-късен етап).

Визираният в книгата гримьор в холивудските студии най-вероятно е вдъхновен от гримьора Макс Фактор (познато име и до днес).

Хелена Рубинщайн представя Mascara-Matic (в книгата името на спиралата е Lashmatic) през 1958 г. Революционното в случая е опаковката и четката на спиралата. Опаковката не е зелено-розова, вдъхновено от бельото на любовницата на Констанс в книгата, а златна. Също така съперничеството за патента не е с жена, а с Франк Л. Енгел.

Ако искате да прочетете още подробности за историята на грима, които са исторически достоверни, препоръчвам ви да обърнете внимание на това ревю (“Face Paint”, Lisa Eldridge).

Разказах ви толкова подробно тези неща, защото основната ми забележка към книгата е, че не е нито изцяло исторически достоверна, нито абсолютна художествена измислица. Това, честно казано, ме вбесява.

Самият автор казва, че просто е искал да напише “сочно четиво за плажа”, в което да има и малко тежест. Поради това, в книгата се срещат и социални теми като расизъм, класова принадлежност, сексуална ориентация… Кършенбаум изследва по-сериозно само темата за хомосексуалността в средата на XX, но ако откривам някакво достойнство в книгата, то е именно тези нишки за проследяване и размисъл, които авторът пуска на места. Друг е въпросът дали тези идеи са негови, или на редактора на книгата.

Заключението ми за “Руж” е, че е чудесна идея, която е попаднала в неправилните ръце. Ричард Кършенбаум няма перото, за да пресъздаде една епична вражда между жени. Образите са стереотипни, сякаш само наблюдавани отстрани, през стъкло, без да можем да се докоснем до тях. Опитите му да придаде дълбочина са неуспешни, даже обидни (за мен, като жена, макар и не милионерка). Там, където можеше да превърне книгата в истинско откровение, той прави скок напред в сюжета. Цинизмът му и опитът за оригиналничене направо съсипват края на книгата.

Нещо, което не липсва на Кършенбаум, е увереност. Поради тази причина “Руж” стигна до моята, а ще стигне и до вашата библиотека. Книгата не е непременно лоша, но е създадена не с въображение, а чрез маркетингова стратегия. Това е книга, написана предумишлено, грижливо структурирана като продукт за масова употреба. Получавате точно това, което обещава авторът: едно сочно четиво, не съвсем лишено от сериозни теми и увлекателен сюжет.
Приятно четене! 😉

Девора

Кратка история на почти всичко

Харесах Бил Брайсън още на първата ни среща, която се състоя между страниците на „У дома“ преди точно 8 години. За мен Брайсън е увлекателен автор с подчертано чувство за хумор и несравнимо умение да поднася трудно смислаеми факти от науката и историята по един интригуващ и разбираем начин. „Кратка история на почти всико“ е от книгите, които смятам за задължителни в съвременната библиотека, макар че не вярвам да прекара особено много време там. Ето защо:

Ако мога да извадя един извод от всичко прочетено на тези 502 страници, той е, че учените във всички сфери полагат неимоверни усилия, за да разберат и потвърдят неща, които обаче почиват на чисти хипотези, след което да ги обърнат в цифри и понятия, които разбираме, но след време ще бъдат оспорени, може би дори отречени.

Кратката история на Земята като част от заобикалящата ни Вселена и като дом на земния живот в цялото му разнообразие е това, което ще увлече читателя от самото начало. Представете си повествованието като хибрид между лежерния и разбираем език, на който говорят псевдо-научните клипчета в YouTube, посветени на космоса, земното движение и вулканите (например), но с научно проверени доказателства и факти, биографии и истории, както и достатъчно „храна“ за вашите собствени размисли. Условно деля книгата на две части:
По-интересната за мен, която разказва за произхода на Вселената, атома, молекулите, планета Земя, нейното устройство и (предполагаема) история от зараждането до наши дни. Кратък обзор на динозаврите хвърля моста към по-обстойно разгледаната, но далеч не толкова вълнуваща част, посветена на лишеите, фосилите и… човешкия вид. В общи линии предпочитам да чета за кората на Земята, за ядрото, химията, геологията, подвижните плочи и разултатът от тяхното движение, отколкото за биологичните видове и теориите за еволюцията.

Книгата е абсолютно прекрасен начин да се запознаете с тези важни факти и процеси, които са почти магически наредени така, че днес да можем да съществуваме. В същото време Брайсън обяснява и споделя и за теориите по пътя на познанието, които са били опровергани, и създава усещането, че колкото повече неща разбираме и научаваме, толкова повече не можем да им се доверим (не мога да преценя дали е преднамерено).
В общи линии науката е съвсем в зората да разбере каквото и да било, като накрая изводът е нещо от рода на „може да е било така, но кой знае“ и също „много е вероятно да се случи така или пък така, но в крайна сметка може да ни изненада и да се случи по съвсем различен начин„. Обобщено, книгата е събрала (почти) всичко, което си мислим, че знаем за света около нас, прилежно категоризирано в хаос от невъобразими числа, заплетени имена с латински корени и безкрайно наивен опит да поместим всичко в границите, които човешкият разум може да асимилира.

Ето защо твърдя, че книгата скоро със сигурност ще представлява един остарял преглед на повечето от информацията, която съдържа. Учените от различни области живеят в непрекъсна надпревара и в нея понякога важни неща оставят незабелязани, понякога забравени, а най-често – опровергани. Докато не ги докажат наново или не се окаже нещо съвсем различно.

Въпреки това, желанието на Брайсън да разбере повече за своята родна планета и да посвети и нас в това познание е създало чудесна, интересна, интригуваща и прелюбопитна книга, която ще ви запознае с… ами, почти всичко! Горещо я препоръчвам, но ви съветвам да се въоръжите и с известно търпение, тъй като понякога авторът навлиза в „дълбоките води“ на подробностите, но никога толкова дълбоко, че да загубите интерес!

Девора

–––-

Девора е един от създателите на блога за книги „Библиотеката“. Още от нейните ревюта може да прочетете тук.

–––-

%d блогъра харесват това: