Със стихосбирката на Мария Гетова обиколихме заедно няколко софийски и виенски кафенета в опити да открадна миг на спокойствие и концентрация, бягство от ужасно забързаното ежедневие. „Полуразпад“ (изд. Scribens) е тънка като обем и заблуждаваща с този свой финес. Мислиш си, че докато си изпиеш кафето, неусетно ще си пробягал по страниците, но погледът се задържа, връща се отново на места, мислите се спират, тръгват в странични коридори, отворени ненадейно от някой стих. Понякога прочетеното резонира и започваш да „дописваш“ стиха върху отгърнатата страница на собствения си живот. Тогава изпиваш кафето припряно и си принуден да се предадеш отново на задачите за деня, за да не изпаднеш в меланхолия. Юни е и меланхолията би трябвало да е отстъпила на заден план, прогонена от дългите дни и набралото сила слънце. В стиховете на Мария обаче я има, наред с други, по-ведри явления, като все още непокътнатото любопитство. Поглеждам на задната корица – авторката е едва в първата половина на 20-те си години, разбира се, че ще е тук любопитството, желанието да скочи като будисткия монах, за който пише; вярата, че „чудото е възможно“. Харесва ми да разпознавам фибрите на младостта в тези стихове.
Мария Гетова е изключително наблюдателна. Превежда на поетичен език случайни наблюдения („Толкова тъжни жени“), собствени кръжащи в спирала размисли („Период на полуразпад“), спомени, места и хора („Невски“, „Време“). Разбира се, любовта. Но ако говори за любов, обикновено меланхолията изпълзява от ъгълчето си и се настанява удобно – доминира неслучилото се, мимолетното, изгубеното.
нашият край дойде по-бързо
и от чашата чай
на масата
„Твоето момиче“ например е прекрасен стих с много, много силен финал, затварящ вратата пред неизказаното. „Чаша чай“ също.
Не съм сигурен как точно е подредила стиховете си, в каква последователност, но имам усещането, че с прелистването на страниците наблюдавам и някакво израстване, затвърждаване на поетичния глас. Там сякаш са концентрирани най-силните ѝ неща, там е и „Детство“, където намирам потвърждение на подозренията си:
„станах гигант
сред къщите и сенките
преместя ли крак
ще стъпча
цялото си детство“
Това утвърждаване ще продължи, убеден съм. Тепърва ще четем още от Мария, това е едва началото. Ще наблюдавам с любопитство.
Не без преувеличение мога да твърдя, че музиката на Nick Cave & The Bad Seeds заема крайъгълна роля в живота ми през последните няколко години. Спътник на моментите, в които душата се отправя в търсене на нещо отвъд видимото, нещо от паралелния свят, който съществува покрай нас. Фигурата на Ник Кейв, протегнал ръце към публиката по време на концерт, притежава почти религиозен заряд. Не по-малко мощно излъчване има другата библейска фигура, неотлъчно до него на сцената – Уорън Елис, изпаднал в транс, свирейки на цигулката си, притворил очи, изпънал крак напред, ритайки въздуха пред себе си. Двама мъже, чието творчество и музикална колаборация са единствени по рода си.
В края на миналата година прочетох „Faith, Hope and Carnage“ на Ник Кейв – книга, бързо превърнала се в една от най-ценните в библиотеката ми. Още докато четях бях решен, че следващата несъмнено трябва да бъде издадената година по-рано „Nina Simone’s Gum“ от Уорън Елис. Бях чел ревюта, провокиран от странното заглавие. В главата ми се блъскаха много въпроси – това наистина ли е книга за дъвката на Нина Симон? Как можеш да напишеш книга за дъвка? Не е ли това просто повод, начало на разговор, който поема в биографична посока?
Малко след книгата на Ник Кейв успях да се сдобия с „Nina Simone’s Gum“. Твърди корици, солидно издание, страници от дебела хартия, много снимки. И ето че надникването в мислите и спомените на Уорън Елис бе вече възможно.
През 1999 г. Нина Симон е в Лондон, предстои ѝ последно участие във Великобритания, тя е акцентът по време на фестивала Meltdown, организиран през онази година, впрочем, от самия Ник Кейв. Уорън Елис е в публиката. Един от хилядите зрители, омагьосани от неземния талант и присъствие на великата Нина Симон. Малко преди да започне изпълнението си, тя оставя дъвката си върху пианото. След края на концерта, в пристъп на неясен импулс Уорън се качва на сцената, грабва дъвката и я увива в кърпата, с която изпълнителката е забърсала лицето си малко преди това. След това в бекстейджа пъха кърпата в една найлонова торба на Tower Records и в този вид дъвката става скъпоценно притежание на Уорън, което той пази през следващите над 20 години. До момента, в който идва ред светът да узнае за нея, за нейната история, за смисъла на този импулсивен акт.
„Нещата, които колекционираме, са неща от значение за нас, преди всичко за нас. Извън вашата орбита и хората, свързани с вас, те нямат стойност. Те са особени неща. Нещата, които са скъпи за нас са действително просто скъпи за нас“. (превод мой)
Годината е 2019, Ник Кейв подготвя своята изложба Stranger Than Kindness в Кралската библиотека на Дания в Копенхаген. В небрежен чат с Уорън той се интересува дали музикантът няма нещо, с което да допринесе за изложбата. И тогава, наред с първата си цигулка, Уорън се сеща за дъвката на Нина Симон.
Лавината от събития, които това отприщва, са удивителни и, както ще видите, надлежно описани в книгата. Дъвката заживява собствен живот. От нея са направени отливки, от отливките бижута. Дъвката, съхранила един ярък миг от сценичното участие на голямата Нина Симон, става експонат от изложбата, но и нещо много повече – символ на историите, които обогатяват душевната ни вселена.
Една красива мисъл не ме напуска – голямата история на дъвката е изцяло конкретизирана от хората. От тяхнта съпричастност. Тя е вътре в тях, извираща от най-чистото място. Въображението. Божественото. Човешкото сърце. Всичко и нищо.
Нашата връзка с нещата. Историите, които ни припомнят; местата и времената, в които ни изпращат. Пътуване във времето. Връзка. Споделени истории. Имам няколко подобни времеви капсули скрити из вкъщи.
Наистина ли книгата е единствено за дъвката на Нина Симон, вероятно ще попитате. И да, и не. Разбира се, докато разказва за своята връзка с предметите, най-често напълно ирационална или суеверна, Уорън връща лентата към места и събития, които са го формирали като личност и творец, отворили са вратите към определено познание или просто представляват нишка, която свети в спомените му. Но също така е факт, че дъвката е не просто главно действащо лице, тя се превръща в разказвач.
Богато илюстрирана със снимки от личния архив на музиканта, но и множество фотографии от различните етапи на обработката на дъвката и подготовката за изложбата, книгата е интересен хибрид между визуално и текст и отваря вратата за друг важен участник в четенето – въображението.
Непосилната лекота на битието (по Кундера) може да варира в широки граници, в зависимост от битието. Понякога, за да го направим по-малко непосилно, измисляме истории, украсяваме го с метафизични характеристики, да е по-привлекателно, заглаждаме малко неговата ежедневна обикновеност.
Замислих се над това, докато четях сборника с разкази „Дървета за прегръщане“ на Цветелина Александрова. Ежедневното там е дотолкова реалистично, дотолкова познато, че виждаш пред очите си пълзящия към Люлин зелен трамвай и миниатюрните етюди от градския живот, разпънат по правата линия на обичайния маршрут между дома и офиса. И точно когато картината на ежедневното наедрее във визьора ти, изневиделица изскача метафизичното, прокарва един ярък шев през платното и зашива за него съвсем друга материя – блестяща, лъскава, налудничава, пъстра. Това важи впрочем както на микро ниво, така и като структура на целия сборник – в началото доминира реалистичното, домът и градският транспорт са необходимият „приземен“ декор, в тези до болка познати пространства се осъществява искрата, която подпалва магическото. Пътуваш си в трамвая, чакаш на спирката, или се събуждаш в „домашния си офис“ и с чаша димящо кафе започваш работния ден, когато рутината мигом отстъпва място на свръхествественото. Контрольорката се оказва крадла и самозвана атентаторка, трамваят препуска през мъглите с Рапунцел вместо ватманка, а лежащият на пътното платно кон сякаш е излязъл от току-що сънувания сън.
Не просто мизансценът, но и потокът на мисълта тече с подобни резки подскоци – виждаш как кръжи около малките детайли на обичайните размисли, като сеизмограф регистрира мъничките вибрации, и в следващия момент вече препуска отвъд пределите на реалното в дръзки прояви на магическото. Към финала на сборника магическото вече доминира, картината е променена, реалността е сън, привидение, или някаква междинна станция, невидима за непосветените.
В този смисъл „Дървета за прегръщане“ е необичаен сборник, изненадващ и интересен. Деловото обещание за позната разходка сред още по-познатите градски декори трябва да се приеме с едно на ум – навсякъде дебне нещо повече, една добавена, измагьосана „реалност“, която привлича със смелостта си. Цветелина Александрова е дала свобода на въображението си, превръщайки го в тайната съставка, която да отведе обичайните житейски ситуации на съвсем друго ниво.
„Някога някъде в някоя паралелна реалност напускаш неравноделния си живот. В купе на влак си, първа класа, с меки червени седалки, съвсем сама, с раничка до теб. На път към себе си, ще кажеш, за да се оправдаеш. Човек винаги изпитва нужда да се оправдае. Но всъщност пътят е против мене си, срещу течението, обратно на часовниковата стрелка. Никой не знае, че бягаш от всичко, което си ― от спокойната работа, от удобния дом, от този, с когото в добро и зло, докато смъртта ви раздели, от децата си, от всичко, което те прави Аз“.
В историите на Цветелина Александрова винаги се намира кой да ти подаде билет за паралелна реалност. И усещането е, сякаш точно за тези моменти си струва преминаването през всичко останало.
От ранните часове на 24 февруари тази година едно име обиколи земното кълбо и се настани в умовете и сърцата на милиони, наред с шока от пълномащабното нахлуване на Русия на украинска територия. В следващите дни и седмици Володимир Зеленски, бивш актьор и бизнесмен и настоящ президент на Украйна, ще се превърне в истинска суперзвезда, а видеоклиповете, които ежедневно споделя в социалните мрежи, ще се разпространяват по всички точки на света, предизвиквайки удивление.
„Биография на Зеленски. От слуга до президент на народа“. Фотография: Г. Грънчаров
Ако до онзи момент личността на Зеленски не е била във фокуса на вниманието ви, то това по всяка вероятност се е променило след инвазията. Със смелото си решение да остане в Киев пред заплахата от нахлуващите руснаци, с няколко крилати фрази („Нямам нужда от такси, трябват ми амуниции!„) и с изключително умелата си комуникация украинският президент бързо печели сърцата не само в страната си, но и по света.
Кой всъщност е Володимир Зеленски? Какво знаем за него? Бивш актьор, придобил популярност със сериала „Слуга на народа“, в който играе ролята на учител, случайно избран за президент. Не е ли това невероятна прищявка на съдбата? Или напротив, е добре обмислена и режисирана кампания, в която Зеленски изиграва ролята на живота си. Наистина ли е герой, борец против олигархията, или е част от безкрайно сложната и заплетена игра на свръхбогатите в Украйна? Френските журналисти Режи Жанте и Стефан Сиоан се опитват да отговорят на тези и много други въпроси в книгата си „Биография на Зеленски. От слуга до президент на народа“.
Аз лично не бях обръщал особено внимание на украинския президент до онзи паметен 24-и февруари. Последвалите събития обаче, както и начинът, по който този човек комуникираше с аудиторията си, ми направиха силно впечатление като човек с опит в публичните комуникации. За първи път се сблъсквах с толкова съвършено обмислена комуникационна стратегия. Всичко в поведението на Зеленски, посланията му, облеклото, жестовете, действията му, беше точно премерено, служеше на определена цел. Изключително силен медиен образ, който бе в състояние да накара Съвета на Европа да го аплодира на крака, а милиони хора по света да споделят клиповете му с въодушевление.
Книгата на Жанте и Сиоан дава необходимия контекст и осветлява в известна степен пътя на Зеленски от безличния съветски град Кривой Рог до световната сцена на най-влиятелните държавни лидери. Ако и вие като мен не сте запознати с подробностите от житейския и професионален път на Зеленски преди войната, ще научите много интересни нюанси – за телевизионния канал „1+1“ и неговото финансиране, за продуцентската компания „Квартал 95“, за невероятния успех на „Слуга на народа“, чийто продуцент, съавтор и главен актьор е самият Володимир Зеленски; за особеностите на украинските зависимости от олигарсите и битките за влияние, интересите им в енергетиката и промишлеността; за смесените чувства, с които е приет Зеленски в началото, въпреки главозамайващия му успех на президентските избори, където печели със 73,22% от гласовете. Написаното от двамата автори потвърди и наблюденията ми за невероятно прецизното владеене на всички комуникационни похвати, което демонстрира Зеленски. Става ясно какъв екип стои зад него, а и бях изненадан да науча, че веднъж озовал се в президентското кресло, той бързо се обгражда с доскорошните си колеги от телевизията и „Квартал 95“, които назначава на ключови публични позиции. Ние в България познаваме сходен пример за политически възход на шоумен и сценаристите около него, който е напът да завърши печално, за разлика от украинския проект.
Самата книга не е типичната биография, липсва ѝ хронологична структура и определена дълбочина, а и с обем от малко над 200 страници не можем да очакваме кой знае какво разгръщане и вникване в детайла. Причината е очевидна – писана е буквално в последните няколко месеца след избухване на пълномащабната война и по всяка вероятност търсеща бърз отговор на рязко възникналата потребност от четива за феномена Зеленски. Същевременно не бих казал, че е повърхностна и писана от дистанция – и двамата автори познават добре Украйна, от години отразяват ситуацията там и притежават необходимите източници и разбиране за сложността на проблемите там. Това личи много ясно от вниманието, което отделят да говорят по-скоро за контекста на Украйна и украинското общество, отколкото да нищят пикантерии от личния живот на президента. Впрочем, като споменах личен живот, за него на практика изобщо не става дума – няма да прочетете нищо за жена му и децата му, мимоходом е споменато, че не завършва образованието си, обрисуван е родният му град, няколко думи за родителите му и… толкова. Режи Жанте и Стефан Сиоан са се постарали да звучат безпристрастно, да показват различни гледни точки, да надникват иззад публичния имидж и да осветяват потенциалните зависимости, включително и цитирайки редица разследващи журналисти. Това, което не могат да скрият обаче е голямото си възхищение към украинския народ и неговата воля и енергия да кове сам съдбата си, особено през последните години. Народ, чийто слуга Володимир Зеленски преминава от телевизионния екран в президентското кресло, за да завладее по-късно сърцата на своите сънародници като една от най-ярките личности на съвремието ни.
Още помня онази първа среща с прозата на Сергей Лебедев, с дебютния му роман „Предел на забравата“. Темата дотолкова ме вълнуваше, отговаряйки на отдавнашни мои търсения, че в рамките на един уикенд жадно изчетох романа, увлечен в стила на Лебедев и въпреки твърде пространните му философски разсъждения, на моменти затлачващи повествованието. „Предел на забравата“ попадна сред любимите ми книги, затова когато видях, че на български език излиза още едно заглавие от автора – „Дебютант“, дори не се и замислих.
… И, разбира се, ситуацията се повтори отново. Веднъж подхванал историята, не спрях, докато не изчетох и последната страница – нещо, което се случва все по-рядко във взаимоотношенията ми с книгите.
Сергей Лебедев – „Предел на забравата“ и „Дебютант“, изд. Кръг. Фотография: Георги Грънчаров
„Дебютант“ е най-новата книга на руския писател Сергей Лебедев, излязла от печат през 2020 г. и пряко вдъхновена от отравянето на бившия разузнавач Скрипал в Солсбъри през 2018 г. Появата ѝ на български език именно сега, когато Русия води пълномащабна война в Украйна, добавя допълнителни нюанси в усещането, което предизвиква темата. Защото книгата, за разлика от „Предел на забравата“, е не за миналото, а за настоящето.
Лебедев ни въвежда в един свят, забулен от тайни и класифициран с най-високо ниво на секретност. На един остров в СССР, на територията на бивш манастир, функционира тайна лаборатория за химическо оръжие. Там работи химикът Калитин, който в продължение на дълги години разработва отровни препарати. Венецът в короната на неговите открития е веществото, което нарича „Дебютант“ – изключително силна, но нестабилна субстанция, способна да убие мигновено без да остави следи.
„… Калитин осъзна, че по самата си природа смъртта е мръсна работа и това не е метафора. Смъртта винаги оставя улики, най-многообразни естествени следи, по които би тръгнал умният следовател; така е устроен светът, законите му. И да заобиколиш, да излъжеш тези закони, да направиш така, че смъртта да идва незримо, да прониква под всякакви покрови, без да оставя следа – това е висша власт, възможност пряко да управляваш битието“.
Разпадът на съветската империя тласка Калитин да избере пътя на изгнанието. Избягал на Запад под чужда самоличност, той живее в постоянно подозрение, че може би те ще дойдат за него, че ще го застигне възмездието. И „те“ наистина тръгват по петите му, много години след бягството, когато един случай ги насочва по следите на укриващия се химик. Подполковник Шершньов, ветеран от войните в Кавказ, нагледал се на цялата мръсотия, кръв и тиня, съпътстваща руските „специални операции“, е натоварен с мисията да открие и обезвреди Калитин. Със собственото му произведение. Дебютанта.
Отвъд класическата рамка на трилър с атрактивни съставки като „тайни служби“ и „агентура“, пълнежът на романа е далеч по-дълбок. Лебедев разсъждава върху етимологията на смъртта, върху тъмната страна на науката, придобила очертанията на символа на медицината – змия, обвита около чаша. Служиш ли наистина на науката, ако плодовете на твоя труд са смъртоносни? Или това е възможно само в обвитата в тайнственост йерархичност, затвореност и богоизбраност на тоталитарната държава?
„Но Калитин не съжаляваше за нищо. Онтологията на смъртта, с която се сблъска като изследовател, постави научни въпроси от невероятен мащаб и дълбочина. […] в скритата си същност той се усещаше като архаично същество, пътешестващ през отвъдни светове в търсене на източниците, артефактите на силата.“
Много паралели могат да се направят с „Франкенщайн“ на Мери Шели, по своята същност Дебютанта се родее именно с „новия Прометей“, рожба на експерименти, тестващи границите на възможното и надничащи отвъд.
„Онзи, който би го осъдил, просто не би могъл да знае, че в кръвта му текат същият вятър и същите залези, както и при всеки надарен човек; и Дебютанта е същото произведение на озарението, риска и изкуството като Нике, като таблицата на Менделеев“.
О, миналото също е тук, защото Лебедев е майстор на ретроспекцията – открехва леко вратичка и през нея в помещението нахлува миналото, за да изпълни със съдържание бледите белези, които е оставило върху настоящето. Миналото на съветската държава, одържавеното насилие, пълното обезценяване на човешкия живот, протягат ръце от такива „процепи“ в съдържанието, допринасят за засилване на нюансите в този умело написан роман. За разлика от „Предел на забравата“, тук стилът на Лебедев все пак е по-обран, а историята е поместена в едва триста страници, което я прави доста по-четима и от читатели без обсесии в лагерната проза. Уви, краят ми се стори някак безидеен на фона на плътния сюжет. Всичко свърши някак припряно, несъответстващо с покачващото се постепенно напрежение. За сметка на това имаме послеслов от самия автор към българския читател (впрочем и то с много странен и недовършен финал), дописан буквално преди месец, в контекста на сегашната война в Украйна. От него разбираме повече за реалните личности и случки, превърнали се във вдъхновение за „Дебютант“.
А аз лично нямам търпение да видя на български език друг роман на Лебедев, „Гъсокът Фриц“. Смятам, че в същия контект би било много ценно да достигне до нас.
Библиотеката 