Гайто Газданов | Пътища в нощта

Когато търся свое „времеубежище“ в литературата (по Георги Господинов), с най-голямо удоволствие обичам да се „приютявам“ в 20-те и 30-те години на ХХ век, онова гранично време между двете войни, в което облекчението от края на едната се преплита с несъзнателното предчувствие за следващата. Разбира се, много е важно кой държи ръката ти в това „времеубежище“ и най-добре това да е някой майстор като Йозеф Рот или Ремарк. Или пък издаваният за първи път на български език от изд. „Аквариус“ руски писател емигрант Гайто Газданов. Първата ми среща с него бе с „Призракът на Александър Волф“ – обещание за голямо откритие. А сега затварям последната страница на „Пътища в нощта“ – откритието е тук в пълния си блясък.

Париж от 30-те години… Но не бляскавият и изпълнен с глъч дневен Париж, а този на нощните потайности, с разблудните му обитатели, живеещи двойнствен живот – проститутки, сутеньори, келнери, пропаднали пияници и най-вече емигранти, избягали от съсипаната Русия след Гражданската война и принудени да заменят някогашния си висок обществен статус за каквато и да е професия в столицата на Европа.

Наблюдава ги един шофьор на такси, също емигрант. Неназованият герой на Газданов, в чийто образ вероятно автобиографичните елементи са твърде много. Страничен наблюдател, който е част от този нощен свят заради професията си, но който е винаги някак дистанциран – както в интелектуално отношение, така и като притежател на различни ценности. Това съзнателно отстраняване му позволява да наблюдава почти с научен интерес, а най-вече от някакво вродено любопитство, тези герои на мрака. Да ги преценява, да предвижда съдбата им, да им симпатизира или да ги ненавижда.

„… може би този зловещ и жалък Париж, кръстосан от безброй нощни пътища, беше продължение на моето почти постоянно полунесвястно състояние, където по странен и непонятен начин бяха включени действително живи и съществуващи ъсчета, заобиколени от мъртвата архитектура в тъмнината, от музика, заглъхваща в дивото и непрозрачно пространство, и от онези човешки маски, чиято измамност и призрачност вероятно беше очевидна за всички освен за мен“.

Как пише само този Газданов! С невероятна лекота повежда читателя през локалите и парижките бордеи, където историите на застаряващи проститутки и алкохолизирани интелектуалци се пишат от тъмната, по-малко видима страна на френската столица. И без които образът на Париж не би бил пълен, нито правдоподобен. Да, именно в онзи Париж от 30-те години е възможно някогашни красавици от висшето общество да живеят в пълна забрава и нищета, а шофьори на таксита да водят ожесточени спорове за декабристи, съвременна английска литература и Тевтонския орден, защото в родината си са били професори и преподаватели. Сякаш в един общ кюп, дамгосани да населяват тъмната страна, са повечето герои на тази книга. И емпатията, с която Газданов им вдъхва живот, макар зад образа на привидно дистанциран наблюдател, ги приравнява в тяхната безпътност.

За малкия си обем книгата събира в себе си много важни теми и много философски разсъждения, често идващи неочаквано от устата на един или друг герой. При това не й липсва автентичност – всичко, написано от Газданов, звучи истински, като преживяно от човек, чийто светоглед е формиран другаде, в една безпощадно заличена епоха, но с изострени сетива и интелект за тайните на човешката природа и психика.

Само мога да се надявам скоро да видим на български език още от този изумителен автор.

Георги

Скрап от Зоната

Сигурно много от вас са виждали онези апокалиптични снимки от зоната около Чернобил с подредените в редица военни камиони и хеликоптери, оставени на произвола на природата след действията по ликвидирането на последствията от аварията. Безмълвни паметници на трагедията, обезлюдила десетки километри територия и отровила за столетия напред земята край Припят. Виждали сте и призрачното виенско колело, останките от увеселителния парк, който така и никога не е официално открит. Страховитите снимки създават усещане, сякаш времето е спряло, човекът си е тръгнал завинаги от довчерашните си обитания и само природата е останала да се разпорежда с наследството му.

Е, в действителност не е точно така. В Зоната кипи живот, който далеч не се изчерпва с изпълнилите довчерашните градски пространства диви животни. Нито с туристите, превърнали се в сериозен източник на доходи за местните „туроператори“ и вървящи по утъпканите пътеки с дозиметри в ръка. Нито дори със „сталкерите“, сред които е и роденият през 1988 г., две години след аварията Маркиян Камиш, за когото ще стане дума в този текст. Една особена порода хора броди из територията на Зоната и езикът, на който говорят, ценностите, които споделят, мечтите, които имат, се изчерпват с прословутия бог Метал.

„Чернобилски сталкер: Скрап от Зоната“ на украинеца Маркиян Камиш (изд. „Парадокс“) е постапокалиптичен разказ за обитателите на тези обезлюдени земи. Не бива да се подвеждате по интуицията си, която ще търси разтърсващата драма на хората, принудени за часове да изоставят домовете си и да не се завърнат повече в тях. Камиш не е Светлана Алексиевич, книгата му няма нищо общо нито с „Чернобилска молитва“, нито с награждавания сериал на HBO. Няма и претенция за това, както подсказва рисуваната корица и употребата на „сталкер“ – тази дума, тръгнала от едноименния филм на Тарковски и изпълнила се с автентично съдържание след аварията в атомната централа.

Твърде дълго време е минало от трагедията. Емоциите са утихнали, страхът е избледнял, ужасът е превъзмогнат. Местните жители ги няма, ликвидаторите също, а в изранения от цялата тази човешка свръхнамеса пейзаж са се настанили като лешояди мародери, препитаващи се от нелегална търговия със скрап. Човекът е затворил кръга на развитието, разбил е атома и от земеделец отново е станал събирач. На старо желязо. На всичко, което може да се нареже, изстърже, откърти от останките и предаде в пунктовете за метал. Без значение колко радиация отчитат по него дозиметрите. Героите на тази книга са социалното дъно, за което малко хора извън околностите на Зоната си дават сметка. Алкохолизирани бродяги, живеещи от контрабанда и способни да нарежат цял завод или пък БТР на военните; безскрупулни прекупвачи на метал; похабени жени без бъдеще, но с тъмно минало… Всички те имат сходна мечта – да предадат за скрап целия метал на света, че и самото ядро на Земята, ако може.

„Май продължават да нарязват спиртния завод и вече мъкнат първите парчета за днешния ден към склоновете на неговата златна планина. Алик се надяваше, че за Гриша и Петя все пак съществува поне нещо свято. Когато плячкосаха изоставената църква, той все още можеше да го разбере, но когато започнаха да режат спиртния завод, махна с ръка и окончателно загуби надежда за тези нещастници“.

Някои биха казали, че цялото това преследване на скрап изглежда твърде преекспонирано, за да е автентично. И щях да се съглася, ако не бях свидетел на методичното унищожаване на бившия завод за автобуси „Чавдар“ – месеци и години наред по утъпкан маршрут хора с каруци превозваха всичко метално, което успяваха да отмъкнат от завода. Толкова интензивно, че в прегорялото от слънцето поле ясно се беше очертала линията на маршрута им.

Доста отрезвяваща, приземяваща и лишена от всякакъв цвят и надежда е тази книга. Нито героите, нито сюжетът предлагат кой знае каква дълбочина, но затова пък всичко се случва сред хипнотизиращите декори на Зоната, за които Камиш притежава завидни познания от първа ръка. Усещането тук е много сходно с „Депеш Мод“ на друг украинец, Сергий Жадан – същата постсъветска мътилка и сюрреализъм, сякаш единственото, което остава след краха на Империята е една огромна Зона от руини, обитавана от призрачни създания.

Георги

Елица Мавродинова и Венета Гълъбова рисуват уробороси

В обкръжението ми от четящи хора съвременната поезия се радва на завиден интерес. Може би бутиков, но все пак интерес. Издават се стихосбирки на доказани през последните години автори, но и на много млади такива. Иска ми се да вярвам, че се и четат, поне в достатъчно широк кръг, за да останат отпечатани в съзнанието на повече читатели поне част от имената от кориците. Не бих казал за себе си, че съм човек на поезията. Сравнително рядко се докосвам до нея, имам своите ограничения във възприятията и следи от наслоявания на скептицизъм. На пръсти се броят съвременните поети и поетеси, които са успявали да ме развълнуват из основи, не всички те са издавани, а сред тях има и един самотно извисяващ се връх, колкото и банално да звучи това. Този връх се нарича Елица Мавродинова. Поетеса, чието име досега не намирах в книжарниците, нито в повечето интернет кътчета, където обикновено „гнездят“ популярните майстори на перото. Това винаги ми се е струвало крайно нечестно. Дотолкова, че от време на време я „подръчквах“ в чата: Хайде, какво става, къде си?.

Наскоро ми отговори. Тук съм, каза. Съм.

Отдавна не бях чувал толкова добра новина. Елица не е от авторите, на които можеш да разчиташ регулярно да пълнят „фийда“ ти с нещо ново („Пиша, само когато много се налага“, казва тя). Не се води от ничии очаквания, едва ли се ласкае от похвалите. Понякога идва, оставя изневиделица някое стихотворение и ефектът от него просто отеква. Друг път, случвало ми се е, започвам да чета нещо, без дори да съм видял автора – някой някъде го е споделил – и то е толкова добро, че вече знам чие име ще видя накрая. Затова беше въпрос на време (добре де, на до-о-о-ста време!) това име да заеме мястото си там, където принадлежи – в книжарниците, по рафтовете на хората, които обичат да докоснат, да притежават, да изваждат и препрочитат отново и отново. Защото в сърцата то отдавна си е извоювало своето място и Елица има своите верни почитатели.

„СЪМ“ идва през април под нестандартна форма – кутия с 29 карти, всяка от които носи стихотворение и картина. 29 стихотворения, написани от Елица Мавродинова през последните 10 години, илюстрирани с 29 картини на илюстраторката и художничка Венета Гълъбова. Когато разбрах за тази „колаборация“, радостта ми се удвои – Венета Гълъбова е онази талантлива дама, която стои зад проекта Darvo Inspiration – изключителни, сгряващи сърцето авторски илюстрации. Нейни принтове красят вече няколко години нощното ми шкафче (първо бяха двама влюбени мечоци, после между тях се появи малко мече, като и в живота…).

Имах привилегията да се докосна виртуално до тази колекция още преди да излезе на хартия и чувството от този досег е невероятно, почти триизмерно. Сякаш са се разпръснали за миг всички тези облаци, небето се е облещило – безкрайно, едновременно тъмно и изпълнено с безброй светлини. Струва ти се, че е небе, а после разбираш, че сякаш в земята гледаш, в черната й бездна. И там, между двете, под облещените звезди, но стъпила здраво на земята, гледаща към земята, копаеща и ровеща земята, Елица разказва истории, споделя късчета от душата си.

Историите са различни, писани по различно време, но спойката помежду им е ясно различима. Единство на противоположностите, размиване на границите, повтаряемост, повтаряемост… Кръговрат. („Не чувстваш ли, че всичко е било / и пак ще бъде всичко?“, „Търсейки в себе си / други намирам“). „Уроборос“ е името на първото стихотворение, но уробороси изникват пред очите през цялото време, докато се отместват от стиховете към картините и обратно. Уробороси, онези древни символи на безкрайността, змия, захапала опашката си.

„Въртим се след себе си. В кръг. Но така или иначе,

май няма къде, при кого и защо да се случим.

Нали е живот? Ще боли, ще боли и ще мине.

Ей така ще ни мине животът. Като на кучета.“

Горчиво започва, с горчиви размисли тази колекция. Но има толкова повече нататък. Толкова плътен, трептящ и многолик е светът на Елица. Населяват го богове и митични създания; корабокрушенци, ловци и зверове. Там времето понякога върви наопаки, мракът е гъст като последно сладко, а между бога и човека, между Рая и Ада има копнеж за равенство. Четеш и вярваш, четеш и виждаш, поглъщаш картините – Атлас „живее в някакво селце / под възлестия крак на планината„, но държи, държи небето. Виждаш Тезей, който „не чака и не вярва в нищо / освен във враговете„…

„И всичко се кове

след себе си от себе си наново“.

При някои от стихотворенията просто застиваш и си представяш онова, което го е вдъхновило. Досещаш се за повода. И си благодарен, че някой вижда с такива очи, някой пише с такива думи, някой е способен на такива разсъждения. Или пък съзираш посвещението и си казваш: нима човек може да изрази любовта така? С абсолютно изкуство, издигнало се над конкретиката, над бита, лично, но и толкова универсално?

Стиховете на Елица Мавродинова са истинско сливане с божественото и с природата. Разговор с Бога, но и опит на човека да докосне божественото, да го намери около себе си. Връщане към корените и към земята. Почвата, семето – тези символи се повтарят на много места. Земята е „най-черната“, „най-тайната“, ровенето в нея е катарзисът, търсенето на смисъла; загърбването на суетата е в браздите.

Бразди чертае Елица със своите стихотворения, уробороси, които маркират вечния кръговрат на всичко вселенско. И сякаш самата вселена се завърта пред очите ти, докато гледаш картините на Венета Гълъбова – всичко е в движение, всичко е в кръгове, в светлини, в сенки, които преливат една в друга, събират се една с друга, започват една от друга. Всичко се преплита, живо е, дори когато умира, покълва, пораства, става нещо друго. Подчинени на една обща воля, а може би на някакво стихийно движение са всички елементи от тази колекция – нищо не бих пипнал, нищо не бих махнал, променил, допълнил, задраскал. Нищо не разваля вкуса, не предизвиква недоумение, не нарушава баланса. Симетрия в несиметричното, баланс в несъразмерното, утеха в скръбното, надежда в бездната – не знам как се постигат тези неща, но явно това е рецептата за изкуство. Питайте Елица и Венета – владеят я до съвършенство.

Георги Грънчаров

Един различен прочит на „Нора Уебстър“

Усмихвам се, още докато мисля как ще започна да пиша тази публикация, защото знам, че ревюто ми за нея ще е различно от повечето отзиви, които сте чели за романа „Нора Уебстър“ на Колъм Тойбин. Много хора бяха сигурни, че ще харесам книгата, а след като я прочетох, попаднах на ревюта, които нямат нищо общо с това как аз възприех историята. Не непременно зле, не непременно добре. Може би най-точната дума е раздразнение.

Ще започна с това, че Колъм Тойбин е великолепен автор и не вярвам да е по силите му да напише слаба и невъздействаща книга. Притежава умението да разказва както чрез сюжета, така чрез неизказаното; както с помощта на светлината, така и с помощта на сянката. Майстор! Сигурна съм, че за повечето хора „Нора Уебстър“ е толкова впечатляващо произведение, защото (може би) повечето не са изпитвали тази ситуация в собствения си живот. Аз обаче съм. Нямаше как да не откривам паралелите в живота, мислите и поведението на Нора с тези на друг, реален човек. От такава гледна точка трябва да ви споделя, че романът е едновременно абсолютно правдоподобен, но и съвършено нереалистичен.

Всеки страда различно. Когато Нора Уебстър губи мъжа си след продължително болнично лечение, депресията се просмуква във всяка клетка на тялото ѝ. Тойбин не назовава нищо с конкретни имена, но цялостното поведение на Нора крещи „дълбок емоционален срив“. Както обаче става винаги в живота, задълженията и отговорностите продължават да въртят света, особено когато имаш четири деца, както Нора. Затворена в себе си, обсебена от спомени по загубения живот, Нора функционира ефективно по отношение на битовизмите, но остава абсолютно апатична към неща, които биха изисквали от нея да вложи емоционална енергия. Разбирам го, но в същото време прочетох половината книга с толкова силно усещане на раздразнение към тази героиня. Колъм Тойбин е извадил на преден план само кървящата рана от загубата, но поднесена като ледено дихание, което те кара да настръхваш. Причината да ненавиждам образа на Нора от първите години след загубата на съпруга ѝ е, че ЗНАМ, че тя може да се справи по-добре – не знам защо авторът не го е признал.

Абсолютната измислица в книгата са десетките хора, които изграждат мрежа от внимание към Нора и нейните деца – от лелята и чичото, които плащат за всичко, през работодателите ѝ та чак до новите ѝ приятели. Всички са обединени в целта си да спасят Нора от нея самата. Знаете ли обаче какво се случва на хората, които страдат от депресия? Нищо от тези неща. Никой не плаща за образованието на децата им, не им носи подаръци, не ги гледа уикенда вкъщи, не им устройва вечери, не им предлага работа, не ги запознава с учителки по пиано. Чак ми е смешно… Това, което се случва, е точно обратното – не остава никой и никой не се вълнува от теб. Особено ако си като Нора, която изглежда толкова претръпнала от мъка, че можеш да я бодеш с игли и няма да усети. В нито един момент не почувствах тя да се събуди от този унес. Представям си я като героиня в стар филм, която стои на подиум, а зад нея се сменят декори и хора, но тя е устремила поглед в една точка и никога не го измества.

В анотацията пише, че другите проявяват „клюкарско любопитство“, а не „автентична човешка загирженост“. „Другите“ в случая са всички, освен Нора, включително собственото ѝ семейство. Повечето хора, които са чели книгата, май са съгласни с това твърдение. Аз, разбира се, не съм. Защото „другите“ се справят сами за себе си, особено децата на Нора, които, честно казано, се оказват лишени и от двамата си родители – единият починал, другият емоционално отсъстващ. Знам, че някои ще се поблазнят да ми обясняват как човек не може да противодейства на мъката; как Нора всъщност е изключително свързана с децата си и живее заради тях. Едното не изключва другото: да, Нора обича децата си, но се справя трагично зле с това да им бъде опора.
Другите „други“ – роднини, приятели и съседи – колкото и да е лицемерно вниманието, което даряват, то все пак се оказва спасителният пояс.

Накрая ще кажа, че има нещо, което много ми допадна като идея от книгата, а именно – музикалните събирания, в които всеки носи плочи и представя свои любими композитори и произведения. Откакто го прочетох, не спирам да мисля за начин как да го приложа и в нашето ежедневие.

Героинята Нора Уебстър е създаден до съвършенство образ на жената в депресия, но само в тази част, която по принцип остава невидима за другите. Това, което този път е убягнало на Колъм Тойбин и няма как да знае е, че една жена може да носи този товар и в същото време да се извиси над самата себе си. Не след време, не след вмешателство, а пaралелно.

Дево̀ра

Кметът на Кастърбридж

Никога не съм се влюбвала в известна личност заради външния вид, но питайте ме дали не съм се влюбвала в непознат човек заради ума и таланта му! Тогава ще ви дам две имена на хора, с които, представям си, бих могла да общувам по съвсем различен от конвенционалния начин – думите просто ще обличат енергията. Един от тези хора е Томас Харди. Ако за някои автори казват, че са „познавачи на човешката душа“, то Харди е познавач на човешката психика, което го прави несравним като автор и най-вероятно – блестящ събеседник не само за времето си, но и към днешна дата, ако имахме щастието да бъде наш съвременник.

Кметът на Кастърбридж“ има разтърсващо начало, което дава толкова силна заявка за това как ще се разгърне историята, че човек не може да допусне един автор да успее да се справи блестящо с толкова непосилна за повечето задача. Но произведенията на Харди са толкова… негови! Да четеш Томас Харди е като да наблюдаваш отработените, до болка познати движения на майстор, който издухва стъкло, откакто се помни. Харди познава своята „материя“ – човека. Затова пише толкова изкусно за него.

Когато прочетете заглавието на романа, най-вероятно ще си представите, че в него ще се разказва за конкретен човек, но всъщност „Кметът на Кастърбридж“ разказва за двама от героите, имали възможността да се радват на тази позиция, като съдбата им е трагично до хумористично преплетена (както принципно се случва с всички герои на Харди). Сюжетът напомня на танц между главните герои, в който всеки се стреми да надвие другия и така преплетени, те създават определен ритъм, който ги увлича и не им позволява да се откъснат един от друг.

Майкъл Хенчард е ядрото на книгата – противоречив образ, който буди възмущение, съчувствие и дори болезнено съжаление. Мисля си колко красиво и драматично описва Томас Харди истинския човек – никога дявол, никога светец, а съвършена сплав между двете крайности.
В пристъп на пиянска възбуда Хенчард продава жена си и дъщеря си на случаен моряк. Години наред не разбира нищо за съдбата им, но в същото време успява да забогатее и дори да заеме поста на кмет на Кастърбридж. Животът му тече сравнително предвидимо до момента, в който 19 години след раздялата с жена си, той не се изправя очи в очи с нея и дъщеря ѝ Елизабет-Джейн. Воден от чувството си за морален дълг и бащина отговорност, той измисля начин, по който да заживее отново със семейството си, без да губи позициите си в Кастърбридж като уважаван търговец.

Именно търговията е слабото звено за Майкъл Хенчард и когато той наема случайно срещнат млад шотландец да му помага в сметките и сделките, кметът на Кастърбридж подписва и подпечатва своето падение. Интересно е, че на пръв поглед Фарфри няма никаква вина за това – Харди изришно подчертава неговата добронамереност към покровителя му. Дали обаче събитията щяха да се случат по същия начин, ако не Фарфри, а някой друг беше заел тази позиция – не, нямаше.

Майкъл и Фарфри прерастват от непознати в най-съкровени приятели, след което взаимоотношенията им се охлаждат, изострят и съперничеството се настанява трайно и категорично между тях. Несигурността и непреклонността са основните съветници на Майкъл Хенчард, докато Доналд Фарфри минава през живота като кон с капаци, привидно сляп за всичко, което го заобикаля и не попада директно в отправения му към крайната цел взор.

Жените, които допринасят за драматизма на историята, също представят две противоположности като характер, светоусещане и темепрамент. Тъжно ми е да го кажа, но Томас Харди има склонност да подценява нашия пол, макар главните му героини да притежават определени добродетели и да са представени в сравнително благоприятна светлина. Нито една от героините му не провокира автора да я разкрие в толкова детайлни пластове, както той прави с героите си от мъжки пол. Те са или добродетелни и търпеливи, или първични и ексцентрични, или някаква друга комбинация, която се допълва, а не поражда конфликт. Елизабет-Джейн е добродетелна и само чака да получи малко топлина и светлина, за да разцъфти като истински красиво цвете през пролетта. Тя е старателна и всеотдайна, правдива и изпълнена с желание да бъде по-добър вариант на себе си – явно качества, които Харди цени в една жена, защото накрая ги възнаграждава. Но къде е описана гордостта на Елизабет-Джейн, която би била естественото продължение на стремежа ѝ за самоусъвършенстване? Къде са тъмните страни на нейния характер? Защо едно младо момиче, което е жадно за знания и пълни стаята си с книги и атласи, не проявява амбициозност и след като се превръща в омъжена жена?

Лусета, от друга страна, е дарена от Харди с природна интелигентност и изящество по рождение. В нея всичко изглежда естетически съобразено, но под повърхността се крие една необуздана натура. Пламенният и дори авантюристичен нрав на Лусета също закърнява в момента, в който минава под венчилото. Нейните непостоянство и каприз авторът наказва най-сурово, но дали не е съобразил, че самият той съгрешава към тази героиня с това, че не признава правото ѝ да остане вярна на себе си, макар и хаотична и пламенна спрямо всички други.

В заключение искам да споделя с вас, че за първи път си давам сметка за разликата, която играе полът на преводача в превода. Предишната книга на Харди, която прочетох, беше в прекрасен превод на Весела Кацарова. „Кметът на Кастърбридж“ е в прекрасен превод на Христо Кънев. Разлика има не в качеството, защото и двамата намирам за чудесни професионалисти, но разлика има в усещането за текста, за героите и дори за автора. Любопитно и приятно е.

Дево̀ра

%d блогъра харесват това: