Втори досег с поезията на Робърт Бърнс

RB_bibliotekata_2009

Благодарна съм за това, че първият ми досег с любовната лирика беше  именно чрез поезията на Робърт Бърнс. Вкъщи имаме една тънка жълта книжка, която съм прелиствала още от най-ранни години и която ме е вдъхновявала да търся красивото и слънчевото в любовните чувства.

Сега, едно много по-красиво и симпатично ново издание на “В цъфналата ръж” се оказа в ръцете ми и няколко вечери по ред си припомнях с усмивка този неподражаем стил, дори се опитвах да превеждам сама за себе си оригиналите на стихотворенията, които са поместени в изданието. Признавам, че това начинание не беше успешно, затова в един момент се отказах и се оставих в ръцете на професионалния преводач Владимир Свинтила, който някак е успял с нелеката задача да накара стиховете да разказват на български по същия вълнуващ и закачлив начин, както го правят на английски.

Романтика, която е лишена от пресилена драма  и баналности.
Игра на думи.
Красива поезия.
Това за мен е “В цъфналата ръж”.

Идейки си запъхтяна
вечерта веднъж,
Джени вир-водица стана
в цъфналата ръж.

Джени зъзне цяла, Джени
пламва изведнъж.
Бърза, мокра да колени,
в цъфналата ръж.

Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж,

то нима ще знае всякой
де, кога веднъж
някога целувал някой
в цъфналата ръж?

Публикувано от Девора

Испанската гражданска война през погледа на Оруел

 

На тази книга попаднах, докато избирах подарък за приятел с литературни интереси, близки до моите собствени. Знаех, че си пада по Оруел, а “Почит към Каталония” не беше чел до този момент. Разлиствайки я, си казах, че това е нещо, което с удоволствие бих прочел. Взех му я и в следващите няколко седмици непрестанно ме глождеше призракът на тази книга. Исках да я имам и аз, бях сигурен, че ще ми хареса. Все пак – Испанската гражданска война! Все пак – Оруел! Е, взех си я…

kataloniaКнигата представлява един откровен разказ на младия още писател и журналист Джордж Оруел за преживяното от него по време на Испанската гражданска война. Още не ми побира ума как така здравомислещ англичанин попада на подобно място в подобен момент, още по-малко пък да се бие за някаква кауза, но бъдещият автор на “1984” си има своя отговор – “това изглеждаше единственото възможно решение”. Оруел участва в доброволните отряди на POUM – работници пролетарии, които се стремят да построят безкласово общество в Испания посредством революция. И с нескрито удивление разказва за първите, макар и временни, постижения на революционното движение – хората наистина за миг се докосват до някаква степен на равенство, липсват военните чинове, разликите в заплащането, никой вече не използва “сър” и “сеньор”, а келнерите биха се обидили, ако им оставиш бакшиш. Същевременно Оруел разсъждава за абсурдността на цялата тази война и за обречената кауза на работническите войски.

“Около половината от мъжете около мен бяха всъщност деца, при това в буквалния смисъл на думата, тоест, на не повече от шестнадесет години… Ужасявах се от това, че защитниците на Републиката са всъщност тази тълпа дрипльовци със стари пушки, които дори не знаеха как да използват”.

Но най-ценното в “Почит към Каталония” е емблематичният, типично оруелски стил на книгата, който прави четенето истинско удоволствие и наслада за сетивата. Само Оруел и може би Ремарк могат по такъв начин да опишат абсурдните сцени на войната, лишени от патос, но живи, толкова живи…

Веднага прилагам пример:

“Нямахме каски, нито щикове, почти никакви револвери или пистолети, една граната се падаше на пет или десет човека. Тези, които използвахме по онова време бяха наистина страховити приспособления, въведени от анархистите в началото на войната и наричани с гръмкото име “FAI бомба”. Направата им следваше същите принципи като гранатите тип “Милс”, но ръчката беше придържана не от щифт, а от лента. Трябваше да скъсаш лентата и да се освободиш от гранатата с най-голямата възможна бързина. За тях се твърдеше, че са “безпристрастни”, тъй като убиваха както този, към когото са хвърлени, така и този, който ги е хвърлил”.

Все пак идва и успокоението: “В тази война всеки успяваше да не улучи другия всеки път, когато това изобщо беше възможно”.

Почти умилителни са моментите, които описват този начин на водене на война – безпорядъчни изстрели с овехтели пушкала, при които жертвите умират от напълно случайни, заблудени куршуми. А ако читателят се опита да разбере кой срещу кого се бие, ще му бъде много трудно. Войната в Испания е толкова объркана, че Оруел не крие и собствената си озадаченост от привичките в тази страна. Анархисти, комунисти и социалисти се бият срещу фашисти и роялисти, но това е само привидно. Същевременно анархистите не се дишат със социалистите, а социалистите обявяват работниците от POUM за “троцкисти”, следователно предатели, следователно фашисти. В същото време въпросните “троцкисти” са на фронта и се бият срещу фашистите, без да знаят, че те самите са “фашисти”. Трагедията от кървавия експеримент за социална революция в една страстна страна като Испания, разказана през погледа на участник в събитията с талантливо перо. Без съмнение полезно и приятно четиво за любителите на военни конфликти, както и за върлите почитатели на Оруел.

Публикувано от Жоро


	

Хоризонталстване

Той не беше от тях! Не, в никакъв случай! Той не беше от хората, които непрестанно се оплакваха, че животът е тежък, че светът е ужасно място, а хората са жестоки и зли. Не беше от тях и не искаше да бъде, дори ги презираше. Но не беше и от онези, които витаеха в розовите облаци на собствените си идеализирани представи за нещата; онези, за които бутилката винаги бе наполовина пълна и които си свирукаха весело, докато отиваха на работа в някой приветлив офис с широки прозорци и избръснат до синьо шеф зад отрупано с документи бюро.

Като се замисля, той не беше и от онези, които винаги се бореха с трудностите, изправяха се пред сложни дилеми, взимаха важни решения, после работеха здраво, за да се докажат, да се издигнат в кариерата, и някои от тях загиваха нелепо в самолетна катастрофа или банков обир.

Чудак. В общи линии беше чудак. Поне другите го определяха като такъв. Или май за последно така го нарече онова момиче от университета, което го покани на изложба в Полския център, а той отвърна, че нямал представа от полски и се качи на автобуса със скоростта на светлината. Странен тип. Така го нарече пък жената, която продаваше стари книги на спирката, след като той прехвърли всяка една от подредените на сергията книги, след което се наведе над жената и заговорнически й подшушна на ухото: “Госпожо, те всички са стари! Не знам как се хващат на номера ви, но, вярвайте ми, може да си имате големи неприятности, ако някой се усети!”

А майка му го наричаше просто… Рачко. И то толкова гальовно, колкото и решително го бе кръстила Ирак преди 24 години. Не, не мислете, че се шегувам. Младежът носеше името Ирак – мимолетен порив на благонравната му майчица, която, в момент на патриотичен възторг при поредното съобщение за дружеските отношения между братските народи на България и Ирак, бе избрала именно това звучно име за първородното си чедо. Случаят е любопитен и заслужава малко повече внимание.

Пламенният порив настъпи един ден в болницата, когато подутият корем на бъдещата майка ритмично отмерваше броя вдишвания на жената под одеалото, а от радиоточката, закрепена на стената отсреща, се лееше поредната новинарска емисия. Родилката слушаше с изражение на самодоволно прасе за новите договори, сключени с народа на Саддам и скрепени с нерушимото клеймо на социалистическите идеали. За младата жена Саддам беше истински герой – въплъщение на храбрия революционер, завоювал чутовна победа с вечния враг и повел народа си към прогрес. Разбира се, тя едва ли си е представяла, че след години хлапетата ще си разменят по интернет клипчета с екзекуцията на същият този Саддам, но в онзи момент от значение бяха само няколко неща. Новите договори между двата братски народа, мъжествената стойка на иракския вожд и …онова мъниче, което щеше да се роди след ден или два.

“Момче е!”. Това бяха първите думи, които чу, когато се събуди от упойката. Раждането бе минало тежко, но сега и двамата бяха добре – и тя, и малкото момченце, което докторът държеше в косматите си ръце пред все още замъгления й поглед. “А сега си почивайте и мислете име за тоя юнак!”

–         Ирак! – още в полусън изпелтечи жената.

–         – Извинете, не ви разбрах! – обръна се докторът.

–         Ще се казва Ирак. Като Саддам. Само че Ирак. Сещате ли се?

Убеден съм, че в този момент докторът е бил далеч от състоянието на “досещащ се” и сигурно вече е съжалявал за предложението, което беше дал  – тази жена да мисли за име, при положение, че още не се е събудила от упойката.

Всички знаем как е било кръщаването преди години. Отива майката в oбщината, където една лелка стои пред дебела книга и потропва с химикалка в ръка. Майката казва какво име е избрало семейството за рожбата си и лелката заравя нос в книгата. Тя прави това всеки път по един и същи начин – с усърдието на пчела и досадата на мравояд, преял сред разровения термитник. Естествено, името трябва да фигурира в регистъра, иначе може да възникне някоя разправия. Така че се предполага изборът да падне върху стандартно и актуално за настоящата номенклатура хубаво българско име – Иван, Драган, Пенка, Йотка, Сталин, Сергей, Леонид, Оля, Альоша и др.

Нашата въпросна майка застана приветливо пред лелката и на отработения до болка въпрос: “Какво да бъде името?” с цялото спокойствие на Вселената отговори:

–         Ирак.

Мравоядът в миг вдигна очи от омачканата книга и ги хвърли хищнически към жената, изправена от бюрото. Погледа я няколко секунди, в които се опита да открие онзи налудничав поглед, онази нереална усмивка, която отличаваше хората с психично разстройство от нормалните такива. След като не откри никакви признаци, тя преглътна кисело и бавно изрече:

–         Не Ви разбрах, другарко…

Младата жена се усмихна чаровно, при което скулите й изпъкнаха и придадоха на лицето й почти детско изражение. Тя се наведе над бюрото и също тъй бавно и все така спокойно повтори:

–         Ирак.

Разбира се, всичко приключи без проблеми. Мравоядът врътна един телефон, след няколко минути слезе кметът, който също впери изпитващ поглед в жената и сякаш и той се опитваше да открие някакви симптоми на душевна болест. Той също не намери такива, затова се усмихна дружески, подхвана жената през рамо, покани я да седне, заръча да направят кафе и започна да реди комплименти върху масата. В общи линии словото му се въртеше около това колко бил горд, че жена в неговия град е избрала такова патриотично име за сина си, какъв безценен пример за подражание е тя и колко би бил щастлив баща му, също някогашен кмет, а още по-отдавна и партизанин, ако беше тук в този момент. След като изпиха кафето и кметът разказа още няколко патетични истории, между които хвърляше хвалебствия за иракския вожд и българската майка, последната си тръгна, стискайки в ръка свидетелство, на което ясно се виждаше изписано с химикалка: Ирак Стефанов Дончев, роден на 26 август 1982 г.

И така, Рачко хоризонталстваше в своята стая, отметнал одеалото настрана, със заголен корем, насочен заплашително към тавана. Въпреки цялата вълнуваща история на своето зараждане и на именуването си, той сякаш не отдаваше голямо значение на това. Или по-точно въобще не мислеше за него. Точно в този момент мисълта му беше заета с друго.

Той хоризонталстваше и очите му дори не примигваха. Съсредоточен, изпънат като струна, Рачко се ослушваше за странните звуци, идващи от стомаха му. А те ставаха все по-чести.

К-р-р-р-р! Кр-р-р-ъ-ъ-ък!

Ето, това беше добро, мислеше си Рачко. С удивителен интерес той слушаше как стомахът му чегърта от глад и на света в този миг не съществуваше нищо друго, което да си заслужава вниманието му. Нищо. Единствено къркорещите звуци от стомаха му.

К-р-р-р-ъ-к-к-к, кръ-ъ-ъ…

Досущ като разговор! Ами да! Рачко беше убеден, не, той знаеше, че вътре се води важен разговор. От него зависеше много. Светът може би! Да, целият този странен и непознат свят зависеше от звуците, идещи от стомаха на Ирак.

“Заглъхнаха. Сигурно в момента мислят. Вероятно са се скарали и сега си пасуват, докато измислят кой с какви точно аргументи да нападне другия”. Така си мислеше той.Слънцето се провираше изпод щорите на прозореца и осветяваше на ленти голия корем на младежа. Естествено, изобщо не му беше и до слънцето…

Да хоризонталства и да разсъждава за живота около себе си – това бе призванието на Рачко. Хоризонталстването заемаше такава голяма част от ежедневието му, че дори собствената му майка го бе приела за нещо нормално. Като къркоренето на корема и разсъждаването върху него. Ирак можеше да хоризонталства с часове – правеше го както вкъщи, излегнат върху никога неоправеното си легло, така и навън – под сянката на някой бор, край поточето в гората, на пейка в парка, покрит с вчерашен вестник. Този процес бе изключително точно дефиниран от младия човек – започваше с разкършване на тялото, помръдване на всички пръсти на краката, изпъване и застиване в мъртвешка поза. И тогава единственото нещо, което продължаваше да помръдва от време на време, бяха микроскопичните гънки в мозъка на Ирак,  които се напрягаха в усилията да разсъждават.

От известно време гънките на Рачко бяха стигнали до извода, че звуците от стомаха всъщност страшно много приличаха на звуците, издавани от синия кит. Сякаш банда сини китове се бяха скрили в стомаха на Ирак и разговаряха – понякога се караха, друг път говореха в един глас, а от време на време тихо проскърцваха. Гънките бяха убедени в правотата на изводите си. Убеден беше и Рачко. Толкова убеден, че през последната седмица прекарваше по цял ден в хоризонталстване, за да долови някой от разговорите между сините китове. Горкият Рачко! Дори не бе виждал син кит през живота си, но това не му пречеше да вярва в убежденията си и да посвети ежедневието си на научна дейност. Защото сама по себе си дейността на Рачко бе дълбоко научна – можеше да се окаже, че звуците на сините китове, плаващи из океана, по някакъв начин резонираха в стомаха на младия човек. Какво заключение само!

Една хубава сутрин Рачко прекъсна хоризонталстването си, за да слезе до кварталния магазин. Купи си няколко кофички кисело мляко и списание за природа и наука. По-късно, когато вече беше в стаята си, той унищожаваше кофичка след кофичка, а пропорционално на изчезващото кисело мляко се увеличаваше увереността на гънките му, че сините китове наистина съществуват. Най-малкото защото вече знаеше как изглеждат. В списанието имаше снимка на един. Е, не беше син, но те пък сините едва ли са много по-различни – вероятно гърбът им е оцветен в синьо и изглеждат много смешно с разкривените си усти.

И през една също тъй хубава сутрин Рачко стегна багажа си и го остави пред вратата. В една папка държеше самолетен билет за Бостън и документите си за студентска бригада в Америка. Все още беше студент, въпреки че хоризонталстването не се отразяваше много добре на успеха му и макар 24-годишен, той така и не успя да завърши с връстниците си. Сега бе твърдо решен да отиде на бригада. Разправяше на всички, дори на лелката, която продаваше стари книги на спирката, че ще ходи да печели пари в някоя ферма по крайбрежието.

Най-отгоре, върху голямата чанта с дрехи, стоеше списанието за наука и техника. Ирак грабна багажа си и потегли. Майка му го изпрати на вратата безмълвна. Мъчно й беше, но се надяваше, че поне ще спечели пари, вместо да лентяйства вкъщи (тя не бе посветена в тайните на хоризонталстването).

Никой, всъщност дори продавачката на стари книги, не се досещаше за истинската причина Рачко да замине за Америка. Сините китове… Да, сините китове. Всичките му гънки продължаваха да вярват, че те съществуват, а звуците им кънтят в стомаха на младия мъж. И Ирак отиде да търси именно тях. В Америка. В страната, в която всеки търси нещо. Защо пък не сини китове?

Честно казано, на лелката с книгите изобщо не й беше до това.

Разбирам я.

Жоро

Ръжда

Погленах го тъжно – бе цял във ръжда!

А долу под него- кафеникава вада,

проточила се вероятно след дъжда

и напоила мократа ливада.

Отдавна го бях забравил там, побит

в тревата като някой древен меч

Сега коремът му лежи пробит

и от него се процежда мътен теч.

Това плашило някога направих

с тенекия от вносни маслини.

Издигнах го на пръчка и реших:

“Ще пази хорските градини!”

С времето и шапка му нахлупих

отгоре и бръшляново листо

Че и костюм успях, та му скалъпих

на дядо ми от старото палто.

Уви, изминало бе толкоз време,

извървял бях толкова пътеки.

Нали уж тъй било – растеме,

и пътя си поема някак всеки.

Е, да, ама загледа ли се някой

в пробитото ръждиво тенеке

че да си каже: Спри, почакай!

Забързал си се, ала накъде ?!

Тъй както моето старо плашило

бе паднало със времето в тревата

цяло поколение се бе сменило,

а още не ми го побира главата!

Откъде толкова дупки в метала,

откъде толкова много ръжда?

Мисля си, сигурно го е разяла

до дъно в дните самотни скръбта.

И ми става мъчно пак, понеже

и по мене понякога тръгва ръжда

Гледам в огледалото младежа,

хванал ръждивата тенекия с ръка-

тук събрана е толкоз история,

тука толкова спомени спят

А ако за миг ръцете разтворя,

о, сигурен съм- те ще излетят!

Затова не ме питай отново защо

в джоба си нося парченце ръжда.

Себе си нося и ценно е то,

мой таен прозорец към вечността.

Жоро


Живот като градски транспорт

Животът ми е като градски транспорт

в изплетения от нерви столичен град.

През почивните дни е лъскав комфорт,

в понеделник сутрин прилича на ад.

Понякога зациклям във задръстване

и загубвам вяра в доброто и хората,

или форсирам мотора до пръсване,

но продължавам да си играя ролята.

В главата ми се блъскат на тълпи

безброй идеи – като хора в автобуса,

натъпкали се до самите врати,

и пъшкащи от теснотия и погнуса.

Возя се като подозрителен силует

и не ми пука какво ще говорите –

решил съм да пътувам без билет,

и без да ме е страх от контрольорите.

Жоро

%d блогъра харесват това: