Пилот на Щука

„Пилот на Stuka”. Какво заглавие само! Още щом я видях, си казах – тази книга ще я изям с кориците. Е, не я изядох веднага, а се увъртах около нея в продължение на седмици, преди да си я купя с ваучъра за книги, подарен ми от Марти за рождения ден. После се появи друг проблем – липсата на време. Както и нещо много по-странно. Не знам как точно да го опиша, но нещо подобно е когато ядеш парче торта, умишлено да си оставиш най-вкусната част за накрая. Уви, не издържах дълго и грабнах настървено книгата, след като я бях гледал с вълнение на рафта в продължение на няколко седмици.

Загива само онзи, който се е примирил с поражението.

„Пилот на Stuka” е биография, която може да бъде написана от един единствен човек. Защото само един е бойният пилот, който е постигнал подобни главозамайващи резултати през цялата история на човечеството до този момент. Ханс-Улрих Рудел – носител на железен кръст, рицарски кръст със златни дъбови листа, мечове и диаманти, най-успешният германски пилот през Втората световна война. От статистиката, записана на негово име, човек настръхва от главата до петите. 2350 бойни полета! 519 унищожени танка (всичките са руски), 70 десантни катери, 1 боен кораб, 1 разрушител, два крайцера, 4 бронирани влака и 150 оръдия. Ако приемем, че в един танк е имало екипаж от средно четирима души, Рудел е истинското превъплъщение на самия дявол за съветските войски, които са главните потърпевши от неговите действия и които не успяват да го обезвредят до самия край на войната.

Човек изпитва противоречиви чувства, когато е изправен пред такава статистика. От една страна, удивителен е бойният дух на този летец, а късметът и уменията му са просто космическа величина. От друга, през цялото време се питах какво ли е да знаеш, че лично си застрелял, овъглил и пръснал на хиляди парчета минимум 2000 живи човека. Към горчивия вкус се прибавят и някои други факти от биографията на Рудел, които хвърлят сянка върху недостижимия му ореол на авиолегенда – той е бил убеден нацист, поддръжник на режима до самия край и остава такъв дори след погрома. Подобно на много други, избягва в Аржентина и дори се сприятелява с тамошния диктатор, а когато се завръща в Германия, основава неонацистка партия.

Рудел е сбъднатата мечта на налудничавия фюрер и неговата мания за свръхчовека, чистият ариец, ubermensch. От момента, в който се качва на бавния пикиращ бомбардировач Ju-87, той практически не слиза от него до самия край на войната. Лети, унищожава танк след танк, раняват го, свалят го, той се измъква от клещите и пак се качва, нетърпелив за нова мисия. Дори когато го свалят в тила на руснаците и група червеноармейци го гони из безкрайните степи на Русия, коравият германец намира начин да се върне, след като вече са го обявили за мъртъв. И вместо да си почине в дълъг отпуск в някоя мюнхенска бирария, веднага се качва на самолета и продължава да се бие и да унищожава. Нищо не може да го спре – нито дори самият фюрер, който неколкократно му заповядва да прекрати бойните полети. Рудел категорично отказва. Лети дори след като губи крака си, прострелян във въздуха от противовъздушната артилерия на настъпващите руснаци. Дори не изчаква да заздравее раната и се мята в „щуката”. От полетите раната се отваря, кабината е оплискана в кръв, но това не пречи на пилота да запише 519 танка на своята сметка. До самия край на войната, когато се предава заедно с колегите си в ръцете на американците.

Уникален случай, уникален човек, превърнал се в неуморима бойна машина с ужасяваща ефективност. От книгата лъха и голяма доза надменност – Рудел говори за противниците си руснаци с нескрито презрение. Навсякъде ги нарича „ивановците”, без нито ред съчувствие към жертвите, нито пък признаване на техни постижения или майсторство в боя. Теорията за свръхчовека в чист вид…

Абстрахирайки се от политическото и разглеждайки спомените на Рудел като спомените на боец, книгата е наистина страхотно четиво. Въздушни схватки, напрегнати боеве, настъпление и отстъпление, геройство и смърт. Пред очите на пилота на „Щука” загиват много летци, сред които и любимият му бордови стрелец Хенчел. И всичко това разказано от преживелия цялата война от първия до последния ден! Ако не беше истинска история, щеше да бъде най-страхотната приключенска сага на всички времена.

Публикувано от Жоро

*Снимка: pilotenbunker.de

Имало едно време избори… на изток

Какво става, когато един рекламист реши да изпробва уменията и таланта си на политическото поприще? Хваща се за главата, в най-честия случай. И разбира, че в политиката е една мръсотия, с която не е особено уютно да се занимаваш. А и резултатите са трудно измерими.

izbori“Имало едно време избори” на Жак Сегела е феноменална книга. Прочита се буквално на един дъх и предизвиква такива емоции у четящия, които лесно могат да бъдат забелязани по физиономията му, докато чете. Аз лично се улавях на моменти, че съм с постоянно вдигнати вежди и ухилен в широка усмивка. Няма начин да е другояче – Сегела разказва като истински странстващ бард край лагерния огън и разказът му поглъща цялото внимание.

За какво иде реч? Когато в началото на 90-те години над Източна Европа изгрява звездата на промените, народите там за пръв път от десетилетия вкусват от непознатия плод на свободните избори. Съблазнен от идеята да участва в сътворяването на история, френският рекламист Жак Сегела взима участие в доста от предизборните кампании на изток. Кандидатите сами го викат, привлечени от славата му и богатия му опит. Но някои от тях, както споделя автора, въобще нямат понятие как се правят избори и как се въздейства върху масите. Безброй комични случки с гръцкия Папандреу, с Борис Елцин, с Мелина Меркури, с Желю Желев. В доста от кампаниите Сегела се отказва да участва, тъй като миришат на нередности или кандидатите просто не успяват да се сработят с експерта. Но непосредствения досег с всички тези популярни личности и подробностите от горещата кухня на предизборната борба поднасят невероятни сюжети, които си умират да бъдат разказани. И Сегела го прави по безумно добър начин. Откровено, с чувство за хумор, с убийствена ирония и насмешка. Фрапиращите моменти са много – експертът тъкмо е подготвил рекламен клип за кампанията на Елцин, когато пратеник на бъдещия президент пита Сегела колко ще плати на кандидата, за да участва в неговия “филм”; Андреус Папандреу залага на карта цялата си кариера и предизборната борба заради скандална връзка с русокосата стюаредса Мими, която го следва на всяка пресконференция вместо жена му (“На срещата на високо равнище в Александропулос грехът още присъства. Този път Живков, министър-председател на България, загуби дар слово.”).

Безкрайно е интересно преживяването на Сегела в България, докато помага на Желев да стане президент.  “При самата дума “българин” се сещаш за чадър, в най-лошия случай – за атентат срещу папата”, пише Сегела, но това не го спира да се хвърли в рискованата игра.

Първите впечатления за Желев са подозрителни: “Физика на замечтан селянин, мълчаливост на horseguard, прическа на клоун. Първата ми реакция е да се усъмня. Как този щурак би могъл един ден да бъде президент?”

Всъщност ще спра дотук. Безценните пасажи от книгата са безброй. Не мога да цитирам всичко, ще оставя на любопитните сами да се впуснат в преживяването, измайсторено от невероятния Жак Сегела.

Оф, добре де, ето още няколко:

Какъв отвратителен импулс подтиква хората да следват в расисткия им делириум разните там Льо Пеновци или Хайдеровци? Няма страна, която да не притежава дежурния си “фашага”, чието влияние непрекъснато нараства. А колко съучастнически медии се поддават на играта му! Наистина, в републиката всеки има право да изразява идеите си. Но тези, които насочват обществеността, имат задължението да не правят от тези хора звезди. Уви, фашистката воня повишава зрителския интерес и продава вестниците. Но на каква цена за демокрацията!

Популизмът е ускорител за изборите, но спирачка за правителствата.

Съдържанието е равностойно на незначителността на кампанията: „Вашите проблеми“, се заявява на половината от афишите. „Моите решения“, отвръща в хор другата половина. Автор на тази баналност е американска агенция. Можехме да го предположим, защото рядко един кандидат се превръща по такъв начин в прах за пране.

Публикувано от Жоро

* Илюстрацията е бонус от заведението. Оставям на вас да прецените що за „предизборна“ тактика е това.

18% сиво и 100% сега…Друго просто няма.

Това е от онези книги, които изсмукват въздуха около мен с последните си страници.Предчувствах, че ще бъда огорчен, знаех, че ще я захвърля с раздразнение и все пак продължавах да гълтам страниците една след друга. Не, не огорчение и раздразнение от самата книга, а от живота…от превратностите му, знам ли от какво. Понякога става точно така – жадно изчитам от корица до корица, а последните страници ме блъскат в стената, изсмуквайки въздуха наоколо и карайки ми да се чувствам намесен в нечия гадна история. После следват моменти на самовглъбяване, обаждане по телефона на специалния човек, предупреждения много да се пази и много да внимава, като пресича, да мисли за себе си и т.н.

Благодаря ти, Стела, за хубавата книга. В десетката – Стела ми подарява книга, чиято героиня също се казва Стела. Благодаря ти и на теб, Захари, че си я написал. Ама ме сдуха! Което не пречи да е хубава. Въпреки 18-те процента сиво в нея или точно заради тях.

Стела ми я подари за рождения ден. Каза, че иска да ме въведе в съвременната българска проза. А аз, както тя знае много добре, не съм по съвременна българска проза. В смисъл – никога не съм чел. Тоест не знам дали съм по нея, след като не съм чел. Ясно? Защо не съм по съвременната българска проза е въпрос, който е пряко свързан с въпроса защо не съм по съвременна проза въобще. Може би защото обикновено в нея се счита за оригиналност да се говори прекалено директно и прекалено in the face за физиологичната детайлност на процеси като секс, уриниране, изхождане и всякакви други процеси, отнасящи се до някакъв вид отделяне на белтъчини. Е, “18% сиво” също не страда от липса на подобни неща. Тоест, вписва се идеално в стереотипа, който съм си създал.

И въпреки това четенето беше удоволствие (за справка – прочетох я във времето, в което трябваше да уча за изпит, по дяволите). Авторът все пак е оригинален. Признавам. Имаше безброй изрази и изречения, при които поклащах и си казвах наум: “Ето това е! Така се прави!”. Може би за това допринася и усещането за автобиографичност – Карабашлиев пише за себе си в този роман, героят му се казва така, по всичко личи, че описва близки, познати неща (искам да се надявам, че чувалът с марихуана все пак е границата с художествената измислица).

На онези, които не са я чели, ще кажа само, че това не е роман за един човек, който попада на чувал с марихуана. Нито разказ за един неуспял фотограф. Нито любовна история, нито история за раздяла. Нито книга за емигранти, нито нищо. За пръв път съм съгласен с Любен Дилов-син, който пише за книгата: “Романът на Захари е поредица от снимки с думи. Някои от тях – рентгенови”. Това е рентгенова снимка на Америка, но и на неамериканецът, попаднал в Новия свят. Това е черно-бяла фотография, която ни най-малко не губи от липсата на други цветове. Това е съвременна българска проза, която трябва да се прочете. Все пак, превантивно е добре да бъдете до любимия си човек, когато стигнете до последните страници. Просто за да го гушнете.

Публикувано от Жоро

Аденауер – бащата на нова Германия

…И един от бащите на Европа, бих допълнил аз, след като прочетох неговата биография. Написана от британския политически биограф Чарлс Уилямс, “Аденауер – бащата на нова Германия” е обогатяващо четиво за всеки, който се интересува от успешните кариери на световни политици и държавници. А кариерата на Аденауер е именно такава. Попаднал в политическото поприще твърде млад, бъдещият германски канцлер става кмет на един от най-големите градове в сърцето на Европа – Кьолн. Без да му липсват уменията на манипулатор, той се изгражда като последователен политик, центрист и играч, който си позволява редица рисковани ходове. Идването на националсоциализма на власт заварва Конрад Аденауер като кмет. Увлечен донякъде по част от идеите на хитлеристите, позитивното му отношение бързо рухва под тропота на щурмовашките ботуши из улиците на Кьолн. Възрастният вече Аденауер е принуден да се крие от саморазправа и прекарва по-голямата част от епохата на нацизма сред тишината на закътани манастири, подпомаган финансово от богати приятели.

След края на войната изгрява същинската звезда на Аденауер. Ловко лавиращ между французи, англичани и американски в окупирана Германия, той успява да убеди Запада, че е подходящият човек да поеме управлението на довчерашния враг. С непресъхваща енергия Аденауер създава Християндемократичния съюз в опозиция на основния съперник Социалдемократическата партия. И печели. Управлява Германия до есента на 1963 г., когато политическите съперници и преклонната вече възраст го принуждават да сдаде юздите на държавната власт, макар и не по вкуса му.

“Нашата главна цел беше присъединяването ни към свободните народи на Запада”, пише Аденауер в последното си писмо до партийния конгрес на ХДС през март, 1966 г. Един поглед назад към десетилетията на усилена работа, които този труден характер е оставил зад гърба си, доказва, че целта е изпълнена. Аденауер успява да се нареди сред блестящите политици, изградили основите на модерното европейско семейство. С неговия подпис Западна Германия кандидатства за асоцииран член на Съвета на Европа през 1950 г., само 5 години след като е победена от съюзническите сили в най-кръвопролитната война, която човечеството познава. Заедно с Жан Моне и Робер Шуман осъществява инициативата, към която се е стремил в продължение на 30 години: сближаване между Франция и Германия. Изключително любопитен момент, описан в книгата: “Същия следобед Бланкенхорн получава две писма, адресирани до федералния канцлер. Те са от Шуман. Първото е лично, подписано “с най-сърдечни поздрави”. Второто е издържано в по-официален тон. В него Шуман предлага цялото производство на въглища и стомана на Франция и Западна Германия да бъде подчинено на общ върховен орган. Други европейски държави също биха могли да се включат, ако поискат.”

Ето така се ражда Европейският съюз. В решителната комуникация на забележителни мъже, оставили имената си в историята не с военни успехи, а с изкуството на дипломацията. Сред тях е и Аденауер – бащата на нова Германия.

Публикувано от Жоро

За „Хари Потър“ от момичешка гледна точка

Забавлявах се, докато четях какво ви е написал Жоро за „Хари Потър”. Чак ми стана миличко, но после веднага се сетих за всички онези коментари, които ме засипаха от познатите ми, когато ставаше дума за книгите от тази поредица. Най-често ми отвръщаха: „Ооо, аз я прочетох само до третата и ми писна…” Е, тези хора не знаят какво са изпуснали!

Когато „Хари Потър” излезе на българския пазар, аз бях в етап на отрицание на всичко модерно и актуално (не казвам, че вече съм излязла от това състояние) и твърдо отказах да прочета книгата или да гледам филма. Три години по-късно с мама изгледахме три филма за Хари Потър и констатирахме, че е много по-хубаво, отколкото сме очаквали. Запалих се умерено или по-скоро – бях склонна да изгледам и продълженията, без много-много да се дърпам. Това лято обаче бях грубо пренебрегвана от страна на моята половинка, който беше прекалено зает да „изсмуче” съдържанието на всички книги за прочутия магьосник, така че нямаше как и моето любопитство да не се разпали. Взех първите книги и с Жоро започнахме да четем – аз началото, а той – края на историята. Започнахме вече да говорим на един и същи магически език, а аз дори се сдобих с вълшебна пръчка.

Всеки, независимо от това на колко години е, изживява романите за Хари Потър по свой начин…  или не ги изживява – пак по свои съображения. Аз обаче изчетох с голям интерес всички книги и дори се лишавах от принципно приятни занимания като клюкарене с приятели и играене на игри, за да разбера какво се случва с обичаните герои. Не мога да кажа обаче, че след като затворих и последната книга, ми е било нужно време за адаптация – няпротив! Бях толкова разочарована, че Роулинг уби любимите ми герои, че набързо съчиних нов вариант за край на историята, в който убитите оставаха живи. И честно да си кажа – бях готова да жертвам и самия Хари, който така и не ми стана докрай симпатичен. Други са нещата, които ме очароват в историята за младите магьосници, а именно вярата, че те същетвуват. Всичко, което се случва на страниците на книгата, е написано с толкова желание, че наистина не усещаш кога си изчел цялата поредица шарени тухлички. Харесва ми саркастичното чувство за хумор на братята на Рон, харесва ми Хармаяни (с която бях сравнявана преди години, защото целувах новия си речник от Oxford…), харесвам топлотата във взаимоотношенията на червенокосото семейство и бях абсолютно съпричастна на тревогата, която изпитваше майката на Рон, когато часовникът показваше, че някой е в беда. Точно този часовник е предметът, който най-много харесах в цялата книга – магическа джаджа, която показва кога членовете от семейството са вкъщи, на път, на работа или са в смъртна опасност. Мисля, че всеки един от нас има такъв механизъм и често, когато любимите хора са се забавили някъде, камбаната бие на тревога, докато стрелките не бъдат преместени на „у дома” или „в безопасност”.

Едно от най-хубавите неща, които открих в книгата, е обяснението за злото. В крайна сметка в повечето приказки на децата не се обяснява защо лошият герой е такъв. Той се възприема за зъл по презумпция и толкова. В „Хари Потър” зад всеки лош герой има история и тя показва, че обстоятелствата или собствените ни слабости могат да ни превърнат в герои на злото. Лорд Волдемор например е отхвърлено сираче, което не среща любов през детските си години, а желанието му да отмъсти за майка си го превръща в страшилището, чието име не бива да се споменава. Страхливият и завистлив приятел на бащата на Хари пък няма смелостта да отговаря за собствените си постъпки и по този начин става марионетка в ръцете на злото. А пък смъртожадните са толкова разпространен вид, може би защото и в реалния живот изобилства от хора, които ползвайки се от протекцията на по-високопоставени от тях люде, извличат ползи за себе си и вредят на околните. Колко много лоши хора има и в реалния свят – може би не толкова свирепи, не с глави на змии или страшни зомбита и прочее – най-обикновени, дори симпатични, но с нечисти намерения и задни мисли. Ето това е нещо, което не бива да бъде спестявано на малките деца. И не само на тях, защото все още има възрастни, които живеят с илюзията, че светът е добър като тях, а злите вещици са само в приказките.

Накрая се сетих да кажа две думи за още един от героите, които ме впечатлиха най-много: Луна Лавгут (Luna Lovegood) – шантавото момиче, което вярва в неща, за които обикновените простосмъртни дори не подозират. Има и такива хора – като Луна. А аз вярвам, че ако прочетете тази книга, ще ви бъде по-лесно да ги откриете.

Публикувано от Девора

%d блогъра харесват това: