Book crossing в Борисовата градина? Защо не!

Чудесен ден за новини от книжния свят и любителите на книги!
От издателство „ЛИК“ са спретнали интересна инициатива, която си заслужава вниманието. Ето и тяхното съобщение:
„Обичаш ли да четеш? Обичаш ли да споделяш това, което четеш? Обичаш ли случайността (или никак не вярваш в нея, защото всяко нещо има причина)?
Предложението ни е следното: в 13.00 ч. на 24.05. ние от ЛИК ще оставим 30 книги с различни автори и тематики някъде из Борисовата. Във всяка книга ще има един стикер, залепен на вътрешната страна на корицата, и един незалепен между кориците на книгите, което ще отбелязва, че книгата участва в инициативата. Можеш да вземеш която книга пожелаеш, като условието е едно: да оставиш пак в Борисовата някоя от твоите книги, която обичаш и която би споделил, на която също да залепиш стикер (ако не намериш незалепен стикер, напиши ни мейл и ние ще ти пратим).
Предлагам ти обаче когато дойдеш да вземеш книга на 24ти, да донесеш още тогава една от твоите и да я замениш… По този начин събитието няма да е чудо за три дни, т.е. книгите няма да изчезнат веднага и повече да не се чуе нищо по въпроса. 🙂 Целта ни е да се включват все повече и повече книги, като евентуално превърнем Борисовата в едно истинско свърталище на всякакви книги и четящи хора. :-))

Затова след като вземеш някоя книга, защо не я прочетеш в Борисовата? Така ще можеш да се запознаеш с човека, който я е оставил, и да му благодариш лично… И да му препоръчаш някоя друга книга.

Ако имаш желание да оставиш повече от една книга на 24ти и няма да ти стигне етикетчето от тази, която ще вземеш, напиши ни мейл и ще ти пратим файл, от който можеш да си ги принтираш на залепваща се хартия.

Покани приятелите си!“

Можете да погледнете за повече подробности и във Фейсбук групата на издателство „ЛИК“, където любезната домакиня Севда ще обясни повече подробности. А ние, ако успеем със задачките, в понеделник може да сме там! Елате и вие!

Да виждате котката? Да виждате люлката?

Да виждате котката? Да виждате люлката?

Това питаше един от героите в книгата. Това се питах и аз, докато четях “Котешка люлка” на Кърт Вонегът. Като цяло книгата няма общо със заглавието си, но и животът често няма общо с празните думи. Признавам, до този момент бях чел от него единствено “Кланица 5”, но бях горе долу подготвен, че иде реч за странна, поне за мен, литература. Обърнах на задната корица: “Котешка люлка” е сред най-значимите творби на миналия век…и най-доброто, писано от Вонегът”, прочетох там.

В общи линии сюжетът на книгата се дели на две. В първата част главният герой пише книга за деня, в който е избухнала атомната бомба над Хирошима. Издирва хора, свързани със създателя на бомбата, създава негов образ посредством разказите за великия учен. Тук е мястото да вметна уточнението, което самият автор е дал в началото: “Нищо в тази книга не е истина”. Излишно е да казвам на хората, които имат представа от творчеството на Вонегът, че повествованието е доста шантаво. В един момент някак ми се размива историята с бомбата и героят заразправя приключението си в измислената държава Сан Лоренцо и за това как е станал бокононист, последовател на Боконон, някакъв тип секта. Тук вече картината се преобразява в нещо като антиутопия, намирам прилики с “Прекрасния нов свят” на Хъксли. Иде реч за края на света, за апокалипсиса, причинен от човешко действие и т.н. Стилът ми се стори доста странен, поне за моя вкус. Но както разбирам аз, все пак аз съм човекът, който започва да чете два пъти “Параграф 22” и два пъти се отказа… Може би това не е моят тип книга, но не съжалявам, че я прочетох. Отпускащо четиво, в което намерих и някои интересни попадения. Плюс това си беше един добър опит да разведря военно-документалисткия си литературен вкус. Сега се залавям с Удхаус!

Публикувано от Жоро

Villette – от сърце

Има едно единствено нещо, което може да се брои като недостатък, когато литературните ти предпочитания клонят към английските новели и автори като сестрите Бронте и Джейн Остин, и това е, че винаги очакваш щастлив край. Независимо колко разочарования, предизвикателства и неосъществени копнежи, компромиси и нереализирани мечти могат да се изредят в 100, 200, 500 страници, накрая искаш своя щастлив край! Не сладникав разбира се – а истински – в който двама души, преодолели всичките си страхове, преминали през всевъзможни трудности, откриват пътя един към друг – като Джейн Еър, която се връща при своя беззащитен и съсипан г-н Рочестър.

Тези два дни четох Villette, новела на Шарлот Бронте, която, според вещи лица, е вдъхновена от личните й преживявания, когато през 1842 г. отива да преподава заедно със сестра си Емили в Брюксел. Според биографите на Бронте, Шарлот се влюбва в съпруга на директорката, в чието училище преподава. Не знам дали заради несподелената любов, или от чувство за мелодраматизъм, което би направило историята още по-разтърсваща, в предпоследния абзац на книгата Шарлот изпраща професор Пол Емануел завинаги сред вълните на нестихваща буря, като го лишава от въможността да види стаята, подредена с неговите вещи от Люси, цветята, които тя е отгледала за него и, разбира се, самата Люси – жената, която обича силно, но пред която разкрива любовта си непосредствено преди да замине далече от нея за три години, но при която така и не се връща, за да изживеят тази споделена любов.

Тази развръзка много ме депресира. Не стига, че през цялата книга съчувствах на главната героиня за това, че чувствата й винаги бяха наранявани или недоизказани; не стига, че в нея се влюби един смахнат професор; не стига, че тя беше свидетел на всяко чуждо щастие, но не и на своето, ами накрая, след толкова очакване и копнеж, не успя да бъде обичана и да обича по друг начин, освен чрез дълги писма в продължение на три години (най-щастливите в живота й). Е, може би не трябва да говоря така – току виж ви отказах да хванете тази книжка и да прочете какво друго има да ви разкаже авторката, само защото вече знаете какво се случва накрая, но мен лично това никога не ме е спирало, даже предпочитам да знам как ще свърши дадена книга или филм, така че не мога да се чувствам виновна нито пред себе си, нито пред вас.

Но ако все пак вие ме упреквате, че ви развалих изненадата, имам един силен довод, с който направо да ви принудя да прочетете тази книга. Искам да ви споделя едно свое наблюдение – Шарлот Бронте е гениална! Това е талант, който е загаснал твърде рано, но въпреки това продължава да оставя следите си върху хиляди хора дори в нашето безувствено и извратено настояще. Тази жена, на която не е липсвала нито огромна обща култура (задължително трябва да се четат бележките, иначе ще изпуснете много от смисъла на цялата история), нито дар слово, ме е пленила завинаги и аз съм обсебена от нейното творчество и го приемам за съкровище, до което трябва да се докоснат колкото се може повече хора. И ако вие нямате против този литературен жанр; ако нямате против красотата, любовта; ако нямате против да откриете собствените си чувства, описани по начин, по който сами не бихте могли да го направите, то тогава вие трябва да четете Шарлот Бронте. Ако Villette ви се струва прекалено мрачна, вземете Jane Eyre или Shirley и се насладете. А ако имате възможност – четете в оргинал. Аз още не съм чела превод, за да мога да ви консултирам по този въпрос, но вярвам, че колкото и добър да е един преводач, емоцията на оригиналните думи никога не може да бъде пресъздадена:

You are well habituated to be passed by as a shadow in Life’s sunshine: it is a new thing to see one testily lifting his hand to screen his eyes, because you tease him with an obtrusive ray.

п.п. Снимката няма общо 😉 Просто местенцето е хубаво 🙂

Д.

Подземното небе на Виетнам

Детето задава въпроси:

–         Защо моите очи са различни от твоите, различно ли виждат?

–         Къде се крият птичките от самолетите?

–         Американците ще бомбардират ли Луната?

–         Като я бомбардират, луната ще угасне ли?

–         Рибките в реката чуват ли бомбите?

–         Никсън радва ли се, когато аз плача?

С тези думи започва книгата на “Подземно небе” – дневникът на Блага Димитрова от преживяното във Виетнам през 1972 г., по време на войната.Тези думи си имат и своя предистория. През 1967 г. българската писателка е за пръв път на посещение в азиатската страна. На връщане взима със себе си 7-годишното виетнамско момиченце Ха. Момиченцето не е сираче, има си майка и баща, но българката го извежда от разкъсваната от взривове страна и то започва нов живот на хиляди километри от родината си – в България. Пет години по-късно двете се връщат във Виетнам. Където бомбите продължават да демонстрират упоритостта на Америка да победи в една безсмислена и вече загубена война.

Под формата на дневник писателката разказва за това гостуване, преживените мигове на ужас и безмълвие пред кошмарите на внезапните бомбардировки, споделя омразата си към технологичния прогрес, служещ за целите на войната и същевременно изразява удивлението си от характера на виетнамския народ, който устоява на изпитанието и продължава напред сякаш напук на американците.

Разбира се, в книгата могат да се открият и немалко пропагандни пасажи, но това е разбираемо с оглед на времето. Те не са толкова натрапчиви обаче и не загрозяват излишно иначе доста живите картини, които Блага Димитрова рисува в дневника си. Интересно е, че Ха също си води дневник, при това на български и е много забавно човек да прочете странните думички, които момичето си измисля на все още не напълно усвоения чужд език. Друго забавно всъщност няма в книгата. Повечето впечатления в нея са от трагични моменти, от тежки бомбардировки, от срещи с хора, пострадали от войната… Някои от тези срещи са шокиращи, както пише самата писателка. Такава е срещата с малкото момче, което има на сметката си 87 убити американски войници. Американците убили родителите му и то си отмъщавало методично. Заедно с други хлапета се закачали с войниците, играели си с тях, а тайничко им крадяли гранатите и ги заравяли на скришни места. Един ден малчуганът хвърлил граната всред група войници и така записал първата си победа с 8 убити американци. С подобна асиметрична война не е чудно, че въпреки техническото си превъзходство САЩ все пак губи във Виетнам.

През 2007 г. вече порасналата Ха, която носи името Ханна Димитрова, издава книга със спомените си за семейството-осиновител. И от това, което прочетох като коментари, те не са никак толкова розови, колкото може би изглеждат в дневника на Блага Димитрова. Някой път може да я прочета и нея. Тогава пак ще ви разкажа…

Публикувано от Жоро

Twilight и т.н. a.k.a Здрач

Когато гледах “Здрач” (може би няколко месеца, след като истерията по филма и актьорите беше завзела сърцата на всички тийнейджърки и техните 20+ каки), си спомних за един мой сън, за едно момче, което ми помогна да си купя дъвки и което сънувах в продължение на няколко години, без дори да разбера как точно изглежда лицето му. Филмът ми хареса. Много. Споделям мнението на моята работодателка, която изказа съмнение, че цялата лента е „натъпкана“ с 25-ти кадър, защото нито сюжетът, нито актьорската игра са толкова завладяващи и разтърсващи, че да зарибят толкова много хора от толкова различни възрасти.

Каква е причината за моя интерес и симпатия не мога да кажа с точност, но след като изгледах филма, веднага се разрових да разбера нещо повече и така стигнах до авторката на четирилогията – Стефани Майер. Прочетох за нея неща, които хем ме изненадаха, хем подсъзнателно вече бях открила и сама – като например, че е любител на английските новели (като мен), че любимата й книга е “Джейн Еър” на Шарлот Бронте (на мен също) и други разни съвпадения с моите литературни предпочитания, които определено не ме накараха да се чувствам специална. Не е честно някой друг да харесва същите неща като теб и то толкова много от нещата, които обичаш. Просто ограбва чувството ти за неповторимост.

Може би това беше моментът, в който реших, че ще се сдобия и с четирите книги и че ще ги “изям” от кора до кора.

Точно така и направих – похарчих доста голяма част от заплатата си за февруари, за да се сдобия с четири черни тухлички с обидно едър шрифт и почти никаква литературна стойност…  Съжалявам… Реших да го споделя още в началото, защото лошите новини трябва да се поднасят бързо… май. Е, има и хубава новина, но нея ще я споделя по-късничко, за да ви принудя да прочете още малко, а и за да не ме мразите, о, фенове на Twilight – the saga!

Купих си първата книга и едвам изчаках да се прибера и да започна да я чета. Четох до през нощта, а на другата вечер след работа повторих упражнението. Още с Twilight разочарованието започна да се прокрадва у мен – да, Стефани може да харесва Джейн Остин и да е кръстила главния си герой Едуард, но това в никакъв случай не я прави писател, чието творчество те грабва и да разтърсва, кара те да усетиш любовта, за която се пише, като любовта на твоя собствен живот. Истината е, че стига да дадеш шанс на книгата и на историята, можеш да потънеш в нея, но само дотолкова, доколкото имаш нужда от малко романтика в ежедневието – същата причина, поради която гледаме романтични комедии и сериали.

Twilight и т.н.

Готини вампири, тийн истории, балове, загубеняци и малко местно население за цвят. Изведнъж Бела се влюбва от нищото, спасяват й живота непрекъснато, а тя стои и повтаря: “Колко невероятно красив е Едуард!”. По този повод се сещам за следния комикс, който, ако прочетете и четирите книги, ще разберете в по-подробни детайли, но дори да не сте прочели нито една, пак ще ви се хареса:


Когато прочетох първата книга, вече знаех, че ще е излишно да чета и следващата, но надеждата, че ще е по-добра от филма, все пак ме подведе. В New Moon обаче се появи Джейкъб и тази любов, поне според мен, си заслужава изписаните страници.

С третата и четвъртата книга нещата вече бяха различни – тепърва предстои тяхното заснемане на филмова лента и всичко, което се случва, е неочаквано. В четвъртата част има толкова много неща, които редакторите са пропуснали да махнат, а би било много полезно за читателите да я няма например частта с фалшивите паспорти, които Бела урежда за дъщеря си и Джейкъб – имам чувството, че авторката е преплела ужасно много идеи, но не е развила докрай нито една от тях. Това, честно казано, дразни.

И ето че дойде моментът за хубавата новина: независимо какво написах току-що, книгите си заслужават, защото въпреки не особено високата си художествена стойност, все пак успяват да те зарибят и да те измъкнат от действителността. Още по-добре ще направите, ако ги прочетете на английски (ако сте се решили да ги четете, разбира се) – така ще съчетаете полезното с приятното.

Има и нещо магическо в тази романтична история с вампири – на всички може би ни се иска да вярваме, че хората, дори лошите, се променят; че любовта облагородява; че мечтите се сбъдват. Предимството на това да обичаш да четеш е, че поне за няколко часа от денонощието можеш да се окажеш на място, на което тези неща наистина се слуват. А романите на Стефани Майер правят точно това.

Д.

%d блогъра харесват това: