Приказката P.I.F. продължава

PIF

Безкрайно щастлив бях, когато преди повече от 2 години научих, че предстои излизането на биографична книга за P.I.F. В кино „Кабана“ изд. Scribens и любимите Остава тъкмо представяха първата подобна книга от поредицата Scribens Acoustic„Аз, Остава“ – тематично, с акустичен концерт. Чудесно чувство – в ръцете си държах книга за любима българска група, а вече се подготвяше такава и за други мои любимци. Нищо не подсказваше тогава колко драматично ще се променят нещата междувременно.

Уви, ето ни днес, есента на 2021 година, почти две години световна пандемия, в която концертите изведнъж минаха в онлайн режим, а се случи и нещо немислимо, непоправимо – изгубихме Димо. След всичко това изобщо не бях сигурен дали книгата някога ще види бял свят, как ще се случи това, как смъртта на Димо ще повлияе на цялостната тоналност на подобна книга, а и нещо друго – как самият аз ще събера куража да я прочета. Месеци наред след фаталния декември, 2020 г. дори не можех да си пусна песен на P.I.F., толкова силно ме разтърси тази загуба.

В същото време обаче изд. Scribens са намерили сили да довършат подготовката на книгата и тя излезе, в прекрасно луксозно издание, следващо формата на „Аз, Остава“, дело на същия екип – Георги Гаврилов, Мария Куманова, Наталия Иванова (интервюта и съставителство) и Антонина Георгиева (художествено оформление). В книгата са включени десетки фотографии, както и ръкописни текстове на Димо, подготвени специално за изданието.

На повече от триста страници са поместени интервюта с всички музиканти, минали през P.I.F. от началото на съществуването на групата. Започнала кариерата си под името Resemblance във Варна през далечната 1993 г., бандата свири първоначално в морската столица, където в началото на 90-те кипи истинско оживление в най-различни музикални стилове. След кратък престой в Унгария момчетата пристигат в София и бързо са припознати с таланта и артистичния си стил. Промените в състава са нещо обичайно и през всички тези години през групата минават повече от 20 музиканти, но ядрото на P.I.F. винаги са били Димо Стоянов и Иван Велков (последният с кратко прекъсване). За тази толкова успешна колаборация, но и приятелство, преминало през най-различни изпитания, говорят двамата в началото на книгата. Разказът им е допълнен от историите на останалите – всеки е добавил своето парченце от приказката, привнесъл е своя поглед, дал е обяснение на едно или друго събитие така, както го е видял, за да се получи голямата история, Приказката P.I.F.

Съставителите са избрали да се отдръпнат назад и да дадат думата на своите герои – запазен е специфичният изказ на всеки от тях, което дава един мултифасетен облик на книгата. По този начин се открояват големите разказвачи – онези, които поднасят запомнящи се моменти от преживяното, забавни или абсурдни истории; но и онези, които говорят на езика на музиката и разказите им са изпълнени със сравнения на музикални техники и умения. Разбира се, когато дадеш думата на повече от двайсет души, неминуемо е да има повторения, историите да се пресичат, наслагват една над друга, тук-там се прокрадват различни гледни точки към едни и същи събития… Но всичко това по интересен начин допринася за създаването не само на пълнокръвен образ на група P.I.F., но и дава много добре конструиран контекст – силната варненска сцена от началото на 90-те, музикалния бизнес в България по времето, в което телевизия ММ все още е фактор, многобройните колаборации между музиканти от различни формации и какво ли още не.

Образът на Димо като лицето на P.I.F. също е сред водещите нишки, които криволичат през всички интервюта. И беше безкрайно любопитно да проследя как останалите говорят за него; да напасна парченцата от образа на един изключително артистичен творец, сложен характер, импулсивен, но и по детски естествен, непринуден, любопитен, готов да експериментира в музикално отношение.

Много ми допаднаха разказите на Любомир Петков (Любака), клавирист на групата, както и на младия пианист Димитър Косев, който е гост в някои от последните участия на P.I.F. (включително онлайн концерта им от пролетта на 2020 г.). и който допринася с изключително интересен поглед към Димо като човек и приятел.

Страшно забавен момент от интервюто с Любака е следният епизод:

„Димо по едно време слушаше хип-хоп. Генгста рап, по цял ден. Беше много смешно, защото вечер отивахме и сваляхме звездите, говорехме за поетичното от сцената , разказвахме разни приказки – хората, които идваха на гиговете ни са точно от типа интелектуалци, които ходят с книга в джоба, преметнато шалче и набол мустак. А в същото време, когато Димо пуснеше музика в колата си, се чуваше: „Йее! Ааа! Къмон!“.

Разбира се, историите изобилстват, има много, много разкази – и смешни, и тъжни, и абсурдни, истории за приятелство, за любов, за раздяла, за лични и творчески предизвикателства, за търсения и намирания. И удивително за мен, но четенето им имаше силно терапевтичен ефект, беше точно обратното на очакваното. Може би поради факта, че по-голямата част от интервютата е подготвена преди смъртта на Димо, в книгата не доминира тъгата от непреодолимата загуба. В книгата Димо е от плът и кръв, а Приказката P.I.F. продължава. И само когато спреш за миг и се замислиш, че целият този кипеж е в миналото, че Димо няма да се качи никога повече на сцената и публиката да избухне на „Колело“, тогава нахлуват емоциите и в гърлото напира горчивина, която не можеш да прогониш.

Един от тези моменти беше в самия край на книгата, с разказа на Александър Алексиев, без съмнение най-големият фен на P.I.F., когото познавам. Алекс присъстваше неизменно на концертите, а когато Димо почина, написа във фейсбук изключително емоционален пост, станал основа и на публикувания в книгата текст. Думи, които не могат да те оставят равнодушен и показват колко дълбоко можем да бъдем повлияни от музиката, от творците, които карат душите ни да звънтят. И колко е нечестно това, което се случи с Димо…

С всички талантливи музиканти, оставили своя отпечатък и дали своя принос за групата, с фенове като Алекс и няколкото поколения почитатели на P.I.F (действително поколения, защото на последните им концерти край сцената вече обикаляха децата на онези, които някога ги гледаха в Студентски град!), с огромното музикално творчество, което остави Димо, с тази безценна биография, която имаме шанса да разгърнем, „Приказката P.I.F.“ все пак продължава. Под една или друга форма. Твърде дълбока и незаличима е следата, твърде силно звънтят камбаните. Нищо и никога няма да бъде същото и болката от загубата няма да намалее, но ще се научим да живеем с нея. И чрез музиката да празнуваме живота, любовта и всичко останало – точно както правеше Димо.

Публикувано от Георги

„Направени от вина“ – Йоанна Елми

Napraveni ot vina

Във въображаемия ми класьор със спомени от 90-те има един, който много рядко изваждам на дневна светлина. Живеехме в панелка – преди санирането и PVC дограмите да станат нещо обичайно. Когато навън валеше дъжд, валеше и вътре. Избиваше под прозорците, но и през некачествено направените сглобки между панелите. Под тапетите се образуваха мехури, пълни с вода – налагаше се да ги пробиваме, от тях рукваше вода, която събирахме в леген. Мокри парцали и пълен леген при всеки силен дъжд. Беше заучено упражнение, дъждът означаваше малко домашно бедствие.

Този спомен и още много други безмилостно бяха извадени от ъгълчетата на паметта ми, докато четях „Направени от вина“ на Йоанна Елми. Дебютен роман, който със замах отваря портала на времето и ни връща „в детската стая на Прехода„, по думите на редактора Георги Господинов. Донесох си го при последното пътуване до България, след като прочетох отзив от Цветелина Марева, на чиято преценка обикновено се доверявам. Не че името на авторката ми е непознато, напротив. Йоанна Елми привлече вниманието ми преди време с текстовете си в сайта toest.bg, винаги написани аргументирано, с контекст, със съответното проучване. Но добър публицист не означава непременно и добър писател, затова може би имах нужда от известно „побутване“. И добре че беше това побутване, си казах снощи, когато малко преди полунощ дочитах последните страници на романа. Защото срещата ми с него беше емоционална, изтупа прахта от доста спомени, отключи забравени гледки и картини, срещна ме отново с едни години, които не държа непременно да си припомням, но които – искам или не – са оставили следи. И тези следи, уж бледи на пръв поглед, позаличени, рязко се активират при досега на съзнанието с подобно четиво.

Докато четох „Направени от вина“, известно време не ми даваше мира една натрапчива мисъл – колко от написаното е истинско, преживяно, и колко е фикция. Къде писателят споделя своята собствена история, и кога продължава „строежа“ с тухличките на художествената измислица, с наблюдения над нечий друг живот, с усърдни проучвания на епохата (90-те вече са епоха, не знам дали усетихте!). На много места си казвах „Дано това е измислица!“, защото разказаното е болезнено, съкрушително. Но пък на други бях изумен от автентично пресъздадените разговори (специфичният северозападен говор), места, особености на онова време, гледки и дори миризми (входът, който мирише на мазе). Йоанна е майстор на диалозите, сякаш ги е „свалила“ от диктофон, сякаш слушаш живи хора, а не четеш художествено произведение. Или може би отново изплува наслоеното, преживяното, дочутото и забравеното от всички нас, минали през онези години, затова диалозите звучат толкова познато. През цялото време можех да си представя нейните герои, заобикалящата ги среда, начина по който се обръщат един към друг, интонацията им, гримасите им.

„Направени от вина“ говори с много гласове. Три поколения жени очертават една семейна история, написана с много болка, насилие, гняв, огорчение и безутешност. Три жени проправят пътя си през десетилетията, ограниченията на своето време, несигурността на своето бъдеще, ужасяващото осъзнаване на шаблона „тука е така“. Жени, които приемат съдбата си, примиряват се или пък обратното – бунтуват се, бягат и търсят нещо различно. Колко далеч може да избяга човек? Колко категорично може да разкъса нишките с онова минало, което му е причинявало само болка и страдание?

Най-младата, Яна, е връстничка на авторката. Родена в средата на 90-те и отраснала в чудовищната мизерия на семейство, раздирано от непрестанни скандали, алкохолизъм и насилие, тя тръгва, подобно на хиляди други българи, по пътя на американската мечта. Само за да види нейната несъстоятелност, грубото й лице, жестоката реалност на анонимните емигранти в „най-великата страна на света“.

Като дете ти казват, че сега му е времето да се радваш, да бъдеш щастлив. Все едно после нямаш право. Да си дете, казват, е най-хубавото нещо на света, после цял живот ще ти липсва. Аз все не можех да разбера кое му е хубавото“.

Но това не е женски роман, не е и емигрантски роман. Всъщност е много любопитно да проследи човек в колко „калъпа“ умело е избегнал да се напъха този роман, колко етикети не пасват на същността му. За какво е всъщност? За порастването, за болезненото проправяне на път през оковите на семейните обременености, комплексите на социалната среда, унаследената вина? За малките лични трагедии на фона на посткомунистическа България, които до такава степен смазват духа, че единственото спасение изглежда навън, по-далеч от тук? Може би донякъде е пост-емигрантски роман, в който липсват розовите очила, през които емигрантът гледа на новия свят, преди да се срещне очи в очи с нея. Децата на 90-те вече не носят розови очила, рационалното при тях е водещо. Пост-емигрантски, и защото в него нахлуват реалностите на новия свят – космополитният човек вече не стиска в ръката си еднопосочен билет; има заминаване, но и завръщане, и ново заминаване. Домът е нещо по-различно от географски координати, той е съвкупност от преживявания. Носим го със себе си, където и да сме.

„Това ли са наченките на остаряването? Така ли с времето човек отказва да гледа как светът се променя и се мъчи да го натика в калъпите на спомените, постепенно ставайки чужденец в собствения си живот?“

Много теми намирам в романа, при това подредени по един ненатоварващ начин, сякаш отварят дискусия, без да задушават с тежестта си, без да дават окончателни присъди, нито решения. Интелигентен и чувствителен роман, който изисква от читателя съучастие.

Усещам как ми трябваше известно време, преди историята да ме погълне и да осъзная, че няма да затворя книгата, без да съм прочел и последната страница. И как изчистеното, образно писане на Йоанна ме привлича на своя страна все повече и повече, притъпява нетърпението ми да открия някаква засукана фабула, повлича ме към бавната река на моите собствени 90-те.

…когато си мисля „преди десет години“, винаги мисля за деветдесетте. А това са вече почти трийсет години“.

Емоционални, силно емоционални са последните страници. Преживени, изстрадани, дори и да се окаже, че са художествена измислица (което трудно бих повярвал). Към края на книгата някак много се доближиха линиите на съдбите ни – на автора и на читателя, на моменти имах усещането, че Йоанна описва първото ми завръщане в България след повече от година отсъствие. А самият финал, последните две изречения, някак прещракаха в страхотно съзвучие с моето собствено светоусещане и ме накараха да се усмихна широко там, на този финал. С благодарност на Йоанна Елми за историята, за искрената емоция, честното писане и куража да отвори теми, под които хрущят натрошени стъкла. Вече очаквам следващата книга, защото знам – добрият публицист може да бъде и отличен писател!

Публикувано от Георги

Нова българска поезия: Теодора Лалова и Зорница Иванова

„Хроники на сходствата“, Зорница Иванова и „В такива следобеди“, Теодора Лалова

Напоследък наблюдавам едно хубаво явление – излиза много нова българска поезия, много дебюти на познати или дочути отнякъде имена. При това излизат не като от час по трудово, а в стилни, полиграфически изпипани издания, които радват окото с естетиката си и дават обещание за нещо повече от опаковка. В един есенен следобед минавах покрай „Хралупата“, където е щаб квартирата на издателска група Арс и Scribens – напоследък именно от тях идват интригуващи анонси и впечатляващи корици. Вмъкнах се вътре и погледът ми се спря на двуезичния дебют на Теодора Лалова„В такива следобеди“. Следя фотографиите на Теодора, които публикува в инстаграм, и вече имах настройката, че щом притежава такова фотографско око, вероятно и думите й се получават. На рафта с новите издания стоеше и друг дебют – „Хроники на сходствата“ на Зорница Иванова. Разгърнах я и се оказа надписана от авторката. Сметнах го за знак и си излязох с двете стихосбирки под ръка.

Минути по-късно в Градската градина, под меките лъчи на есенното слънце, разлиствах двете книги и си казах, че може би са писани именно за такива следобеди…

Теодора Лалова – „В такива следобеди“

„В такива следобеди ми се пишат стихове за мириса на дим,

за недочетените книги у дома и за първите любови.

Разбира се, в такива следобеди

не нося бележник със себе си…“

Стиховете на Теодора Лалова са интересни следобедни размисли. Наблюдения, които отключват врати вътре в съкровения свят на пишещия и мислещия човек. Открехват само малко, колкото светлината да докосне нещо познато там в ъгъла, и се връщат отново към света наоколо. Стои в парк Леополд в неделя, с есенни сини обувки, а мислите й достигат до „там, където не съм“, материализират се в тях печени кестени и оранжеви трамваи. Или в Льовен през лятото, където „отмисля собственото тяло / от пейзажа тук“, за да се върне при камбаните на Невски в „онази лепава софийска жега“. Тази раздвоеност, разминаването между физическо присъствие и блуждаене на мисълта, е характерна нишка в стиховете на Теодора. Може би това ми хареса най-много, а и подобен дисонанс ми е близък. Усещането, че тялото ти „все още диша / в друга часова зона“, различна от настоящите координати. Откривам и други нишки, които си отделям настрана – за да ги разуча в детайли, да ги обмисля за себе си. „Линиите на всички наши избори“, „Ние разопаковаме багаж, опитомяваме един адрес“... Теодора успява да облече в думи разни мои емоции, които – поради невъзможност да класифицирам – просто съм прибрал разбъркани в чекмеджетата на съзнанието си. Стиховете й ги изваждат от там, изтупват ги, подреждат ги. Пак са си по чекмеджетата, но са пуснали соковете си, говорят ми по-осъзнато.

Теодора знае, че координатите на тялото и душата не винаги съвпадат във всеки един момент и това може би е напълно нормално. Умението й да наблюдава и да връзва картини с емоции от чекмеджетата е магическият ретуш, който прави „В тези следобеди“ силно духовно преживяване.

Зорница Иванова – „Хроники на сходствата“

В посвещението към неизвестния си читател Зорница Иванова пише „за тихите следобеди“. Как да не го възприема като знак? „Хроники на сходствата“ е сборник със състояния, които имаха особено въздействие върху мен – караха ме да спирам върху някой стих, да препрочитам отново и да се вслушвам в резонирането му с моя вътрешен свят. През някои преминавах бързо, без да се замисля, само за да се върна отново по-късно и да намеря оттенъка, който ми е убегнал. Други звучаха като нещо, което бих преписал и залепил на стената – „Инструкция за опитомяване на спомен“ например. Трети са есенция в краткостта си, която удря на точното място.

Всеки е

начинаещ плувец

в реката на своя страх.

В поезията си Зорница се взира навътре към себе си. Стиховете й са разделени в три блока, всеки от който носи определен нюанс. Тъмни в началото, те се обагрят в лятно жълто към средата, за да узреят в залези, които разграждат светлината на съставните й части към края. Кратки, лаконични, заредени с със силата да бъдат съставни части на послание, думите изглеждат някак устремени към страничен адресат. Стихове за любов, за страхове и слабост, за горчилка и вина, за утеха и неизбежност. Състояния, щриховани с графит, като на места моливът е натиснал дълбоко хартията, оставил е резка. Неизказаното, както се случва понякога, е с много по-голям обем и сянката му се вижда върху листа. Четеш и се чудиш – кратък стих, пък хвърля такава голяма сянка. Такова е усещането ми за поезията на Зорница Иванова – възприемам думите й в единство с мълчанието, което оставят след себе си.

Публикувано от Георги

„Просто деца“ на Пати Смит

Срещата ми с тази книга се случи цели десет години, след като попадна в библиотеката ми. Последва ме през четири апартамента и две държави, докато дойде точният момент. Един ден просто взех от рафта томчето с вече пожълтели ръбчета на страниците, разлистих го и зачетох, за да не го оставя в следващите два дни до последната страница. „Просто деца“ на Пати Смит беше дочакала подходящия момент за нашата среща. И колко си струваше само!

Пати Смит – „Просто деца“, изд. „Махалото“, 2011 г.

Беше лятото,през което умря Колтрейн. Лятото на „Crystal Ship“ от дебютния албум на The Doors. Децата на цветята вдигаха голите си ръце в протест срещу войната, а Китай направи опити с водородна бомба. Джими Хендрикс запали китарата си на фестивала Монтерей. Радиостанциите въртяха „Ode To Billie Joe“. Заради полицейската бруталност, безработицата, расовото напрежение и политическия курс на страната в Нюарк, Милуоки и Детройт избухнаха пълни с насилие бунтове. Беше лятото на филма „Елвира Мадиган“, лятото на любовта. И сред тази кипяща, неприветлива атмосфера, една случайна среща промени целия ми живот.

Беше лятото, през което срещнах Робърт Мейпълтроп“.

Просто деца“ определено не попада в жанра „музикална биография“, макар да е написана от рокендрол легенда. Не е и обикновен мемоар, въпреки ярките картини на кипящия от изкуство, идеи и блясък Ню Йорк в края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ век. „Просто деца“ е история на една любов, която оцелява, дори когато променящите се реалности заплашват да я пометат; история на едно порастване, история на двама творци, преплели духовните си пътища въпреки превратностите на съдбата.

Творческите среди в Ню Йорк от втората половина на ХХ век са свят на контрасти, когато младата Пати Смит пристига в града, решена да се занимава с изкуство. Началото е трудно, бедно и безперспективно, а шансовете за провал огромни. Докато се опитва да свърже двата края, хранейки се с вчерашен хляб и заработвайки в книжарници, Пати среща Робърт. Както казва тя самата, случайна среща, която ще промени целия й живот.

Робърт е отгледан в католическо семейство, но творческите му търсения го отвеждат далеч от ограниченията на канона. Разкъсван между постоянната угнетеност от липсата на пари и желанието да се докаже чрез своето творчество, той намира сродна душа в плахата и изпълнена със същите съмнения Пати. Между двамата се ражда нещо повече от любов – доверие, единение и вяра, че винаги ще има „нас“.

Двамата гравитират около динамичните и провокативни арт клъстери в Ню Йорк. „Фабриката“ на Анди Уорхол събира екстравагантни нощни птици, а цяло гъмжило от знакови за епохата фигури се срещат в емблематичния хотел „Челси“. Чужда на екстремното, бляскавото и забързаното, Пати намира пристан в поезията и рисуването. Робърт изпълва всяко кътче на общите им убежища със своите инсталации, изследващи странното, гротескното, преформулиращи установената символика. Същевременно започва да открива промяна в своята идентичност, изявяваща се в силно привличане към мъжкия пол. Това променя конфигурацията между двамата, но не и любовта, която продължава да ги свързва.

Робърт и Пати ще кръжат един около друг, независимо от различията помежду им, откривайки всеки за себе си творчески вдъхновения, но и любопитни към изкуството на другия.

Разказът на Пати е страшно увлекателен не просто заради автентичната картина на живота в арт средите на Голямата ябълка през 60-те и 70-те. Да, в този кипящ свят се появяват знакови фигури, които наелектризират атмосферата. Тук са Джими Хендрикс и Боб Дилън, това е времето на Джим Морисън и Джанис Джоплин, тук е Алън Гинзбург – епизоди, свързани с тях привнасят определен колорит в разказа на Пати, но не разсейват твърде много от основната линия. Любов, по-голяма от различията, и посвещаване в изкуството, заради което си заслужава всяка жертва – това е есенцията, която си проправя път по страниците.

Силни, болезнени са последните страници на книгата. Пати няма намерение да пише музикален мемоар. Нейният разказ приключва там, където започва кариерата й на рок звезда. За да избърза напред във времето до трагичната развръзка на тази голяма любов, това приятелство, на което само смъртта може да сложи край.

Поет, музикант и човек на изкуството, Пати Смит създава може би най-силното си произведение с „Просто деца“. Почтит, благодарност и обяснение в любов към човека, променил съдбата й.

Връщайки лентата 10 години на зад, с приятна носталгия си спомням как тази книга се появи на все по-пълния с музикални книги рафт в библиотеката ни, голяма част от които по онова време излизаха благодарение на страхотното издателство „Махалото“. Тогава Девора първа посегна към „Просто деца“, а нейното ревю, което препрочетох днес, продължава да е все така хубаво.

Т. Сингер и умението да си незабележим

„В началото на тази книга Сингер се готви да се премести завинаги в Нутоден. Той е на 34 години и ще постъпи на работа в библиотеката на Нутоден. Младостта му е отминала и той е оцелял“.

Може да изглежда като преразказ, но горното е точен цитат от романа „Т. Сингер“ на норвежкия писател Даг Сулста. Така говори самият автор за своя герой. Без да се притеснява да навлиза в собственото си произведение, да намества фигурите, да поглежда отстрани подредбата или да прави коментари за един или друг епизодичен персонаж.

Зачетох с интерес „Т. Сингер“ малко напук на анонса, където се споменаваше липсата на интрига в повествованието, намекваше се за един невзрачен, незабележителен главен герой. Така твърдеше и първото прочетено ревю за книгата, а това допълнително създаде в мен представата за образ, който може би щеше да ми се стори симпатичен.

Горният цитат също илюстрира някои от мотивите ми. Какъв ли е този Сингер, с когото сме на една и съща възраст, имаме на пръв поглед някои сходства, или поне сходни разсъждения, при все това той е главен герой на книга? Трябваше да проверя. Започнах да чета и да откривам още любопитни паралели със себе си. Като например това:

„Ако обърне поглед назад, животът му е белязан най-вече от безпокойство, умуване, безхарактерност и внезапно изоставени планове. Възможно е в очите на другите Сингер да е човек с установен и ясен характер,но за самия себе си е неопределим, дори анонимен, и предпочита да е такъв“. 

Самоидентифицирането с персонажа свърши работа в изострането на вниманието ми към книгата, макар да си наложих да не правя твърде много паралели. Така де, освен възрастта и появявалата се тук-там през годините абстрактна мисъл да стана библиотекар, не споделяме кой знае колко общо.

Сингер си проправя път през страниците, носейки се по течението на собствения си живот – без много усилия, без обичайните за повечето хора житейски дилеми, възходи и падения. Без да му се случва нищо вълнуващо. Читателят обаче изпитва известни затруднения в началото. Сулста има навика да чопли около някаква подробност, да задава безкрайни въпроси, да я оглежда от всички страни, или да се фокусира с влудяваща детайлност върху конкретен детайл, който после дори няма отношение към развитието на действието. Така например виждаме Сингер да умува върху писателската си кариера, докато работи на различни безинтересни длъжности и оформя в главата си едно-единствено изречение от бъдещата си книга. Върнах се върху този момент по-късно и се подразних, защото тази линия с писателството беше изоставена, така и не се разви нататък.

А нататък животът на Сингер е с нищо незабележима поредица от събития, провокирани от действията или бездействията му. Рутината от работата в библиотеката, случайността на влюбването и последвалия семеен живот, баналността на неговото подронване и упадък. Единственото по-забележимо нещо, разтърсващо със случването си, но нямащо кой знае какви последици за вътрешния мир на Сингер, е личната трагедия в живота му. Тя разбърква картите, променя посоката, но после водата отново потича по същия спокоен, незабележим начин.

Незабележимо и Сингер започва да става симпатичен. Въпреки недостатъците си, въпреки недоумението, което предизвиква с натрапчивата си самота, с крайното си уединение и незаинтересованост към света. В ежедневните си действия, в усилията, които полага – обикновени, банални усилия – личи старание, личи неговата лична формула за живота. Замислям се колко хора като Сингер има около нас, които дори не забелязваме и които вероятно никога няма да станат герои на роман. Явно трябва да си писател от Севера, където така или иначе нищо не се случва, за да  облечеш в художествено произведение баналността на съществуването. Карл Уве Кнаусгор го прави повече от успешно години по-късно с „Моята лична борба“.

Симпатията към Сингер прераства в съпричастност, в очакване на някаква (може би) трогателна развръзка (не че е имало кой знае каква завръзка!). Такава не идва, Сулста завършва романа си по същия начин, по който го започва – с нещо обикновено, някакъв детайл от размислите на героя си. Детайл, който отново изтъква самотната натура на Сингер, но нищо повече. Близо двайсет години от един живот са изминали, без да се достигне до някаква крайна точка, да се изкачи връх, да се направи равносметка. При все това романът е неочаквано интересен, а образът  на този самотник се запаметява в съзнанието ми по особен начин. Сякаш е изкован от материя, в която отскачат моите собствени емоции като читател. Отскачат, без да го повлияят. Усетих как аз се ядосвам от героя, аз го обвинявам за инертността му, но той се чувства добре със себе си. Натъжавам се, казвам си „Какъв пропилян живот!“, но това са моите жалейки, не на Сингер. В това странно взаимоотношение между читател и протагонист откривам и есенцията на книгата. Твърде често проектираме върху другите собствените си очаквания, собствената си формула на онова, което наричаме успешен, пълноценен живот. Обикновена матрица, щампована от поп културата и унаследените социални норми. Инстинктивно преследваме някакви емоции, търсим вълнуващото, стремим се към споделяне и съпреживяване с околните. Но има и хора като Сингер, може би, за които е въпрос на личен избор да стоят встрани от целия шум, без да възприемат това като драма и без самосъжаление. И това осъзнаване носи някакво успокоение.

Георги 

 

 

%d блогъра харесват това: