„Направени от вина“ – Йоанна Елми


Napraveni ot vina

Във въображаемия ми класьор със спомени от 90-те има един, който много рядко изваждам на дневна светлина. Живеехме в панелка – преди санирането и PVC дограмите да станат нещо обичайно. Когато навън валеше дъжд, валеше и вътре. Избиваше под прозорците, но и през некачествено направените сглобки между панелите. Под тапетите се образуваха мехури, пълни с вода – налагаше се да ги пробиваме, от тях рукваше вода, която събирахме в леген. Мокри парцали и пълен леген при всеки силен дъжд. Беше заучено упражнение, дъждът означаваше малко домашно бедствие.

Този спомен и още много други безмилостно бяха извадени от ъгълчетата на паметта ми, докато четях „Направени от вина“ на Йоанна Елми. Дебютен роман, който със замах отваря портала на времето и ни връща „в детската стая на Прехода„, по думите на редактора Георги Господинов. Донесох си го при последното пътуване до България, след като прочетох отзив от Цветелина Марева, на чиято преценка обикновено се доверявам. Не че името на авторката ми е непознато, напротив. Йоанна Елми привлече вниманието ми преди време с текстовете си в сайта toest.bg, винаги написани аргументирано, с контекст, със съответното проучване. Но добър публицист не означава непременно и добър писател, затова може би имах нужда от известно „побутване“. И добре че беше това побутване, си казах снощи, когато малко преди полунощ дочитах последните страници на романа. Защото срещата ми с него беше емоционална, изтупа прахта от доста спомени, отключи забравени гледки и картини, срещна ме отново с едни години, които не държа непременно да си припомням, но които – искам или не – са оставили следи. И тези следи, уж бледи на пръв поглед, позаличени, рязко се активират при досега на съзнанието с подобно четиво.

Докато четох „Направени от вина“, известно време не ми даваше мира една натрапчива мисъл – колко от написаното е истинско, преживяно, и колко е фикция. Къде писателят споделя своята собствена история, и кога продължава „строежа“ с тухличките на художествената измислица, с наблюдения над нечий друг живот, с усърдни проучвания на епохата (90-те вече са епоха, не знам дали усетихте!). На много места си казвах „Дано това е измислица!“, защото разказаното е болезнено, съкрушително. Но пък на други бях изумен от автентично пресъздадените разговори (специфичният северозападен говор), места, особености на онова време, гледки и дори миризми (входът, който мирише на мазе). Йоанна е майстор на диалозите, сякаш ги е „свалила“ от диктофон, сякаш слушаш живи хора, а не четеш художествено произведение. Или може би отново изплува наслоеното, преживяното, дочутото и забравеното от всички нас, минали през онези години, затова диалозите звучат толкова познато. През цялото време можех да си представя нейните герои, заобикалящата ги среда, начина по който се обръщат един към друг, интонацията им, гримасите им.

„Направени от вина“ говори с много гласове. Три поколения жени очертават една семейна история, написана с много болка, насилие, гняв, огорчение и безутешност. Три жени проправят пътя си през десетилетията, ограниченията на своето време, несигурността на своето бъдеще, ужасяващото осъзнаване на шаблона „тука е така“. Жени, които приемат съдбата си, примиряват се или пък обратното – бунтуват се, бягат и търсят нещо различно. Колко далеч може да избяга човек? Колко категорично може да разкъса нишките с онова минало, което му е причинявало само болка и страдание?

Най-младата, Яна, е връстничка на авторката. Родена в средата на 90-те и отраснала в чудовищната мизерия на семейство, раздирано от непрестанни скандали, алкохолизъм и насилие, тя тръгва, подобно на хиляди други българи, по пътя на американската мечта. Само за да види нейната несъстоятелност, грубото й лице, жестоката реалност на анонимните емигранти в „най-великата страна на света“.

Като дете ти казват, че сега му е времето да се радваш, да бъдеш щастлив. Все едно после нямаш право. Да си дете, казват, е най-хубавото нещо на света, после цял живот ще ти липсва. Аз все не можех да разбера кое му е хубавото“.

Но това не е женски роман, не е и емигрантски роман. Всъщност е много любопитно да проследи човек в колко „калъпа“ умело е избегнал да се напъха този роман, колко етикети не пасват на същността му. За какво е всъщност? За порастването, за болезненото проправяне на път през оковите на семейните обременености, комплексите на социалната среда, унаследената вина? За малките лични трагедии на фона на посткомунистическа България, които до такава степен смазват духа, че единственото спасение изглежда навън, по-далеч от тук? Може би донякъде е пост-емигрантски роман, в който липсват розовите очила, през които емигрантът гледа на новия свят, преди да се срещне очи в очи с нея. Децата на 90-те вече не носят розови очила, рационалното при тях е водещо. Пост-емигрантски, и защото в него нахлуват реалностите на новия свят – космополитният човек вече не стиска в ръката си еднопосочен билет; има заминаване, но и завръщане, и ново заминаване. Домът е нещо по-различно от географски координати, той е съвкупност от преживявания. Носим го със себе си, където и да сме.

„Това ли са наченките на остаряването? Така ли с времето човек отказва да гледа как светът се променя и се мъчи да го натика в калъпите на спомените, постепенно ставайки чужденец в собствения си живот?“

Много теми намирам в романа, при това подредени по един ненатоварващ начин, сякаш отварят дискусия, без да задушават с тежестта си, без да дават окончателни присъди, нито решения. Интелигентен и чувствителен роман, който изисква от читателя съучастие.

Усещам как ми трябваше известно време, преди историята да ме погълне и да осъзная, че няма да затворя книгата, без да съм прочел и последната страница. И как изчистеното, образно писане на Йоанна ме привлича на своя страна все повече и повече, притъпява нетърпението ми да открия някаква засукана фабула, повлича ме към бавната река на моите собствени 90-те.

…когато си мисля „преди десет години“, винаги мисля за деветдесетте. А това са вече почти трийсет години“.

Емоционални, силно емоционални са последните страници. Преживени, изстрадани, дори и да се окаже, че са художествена измислица (което трудно бих повярвал). Към края на книгата някак много се доближиха линиите на съдбите ни – на автора и на читателя, на моменти имах усещането, че Йоанна описва първото ми завръщане в България след повече от година отсъствие. А самият финал, последните две изречения, някак прещракаха в страхотно съзвучие с моето собствено светоусещане и ме накараха да се усмихна широко там, на този финал. С благодарност на Йоанна Елми за историята, за искрената емоция, честното писане и куража да отвори теми, под които хрущят натрошени стъкла. Вече очаквам следващата книга, защото знам – добрият публицист може да бъде и отличен писател!

Публикувано от Георги

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d блогъра харесват това: