Скрап от Зоната


Сигурно много от вас са виждали онези апокалиптични снимки от зоната около Чернобил с подредените в редица военни камиони и хеликоптери, оставени на произвола на природата след действията по ликвидирането на последствията от аварията. Безмълвни паметници на трагедията, обезлюдила десетки километри територия и отровила за столетия напред земята край Припят. Виждали сте и призрачното виенско колело, останките от увеселителния парк, който така и никога не е официално открит. Страховитите снимки създават усещане, сякаш времето е спряло, човекът си е тръгнал завинаги от довчерашните си обитания и само природата е останала да се разпорежда с наследството му.

Е, в действителност не е точно така. В Зоната кипи живот, който далеч не се изчерпва с изпълнилите довчерашните градски пространства диви животни. Нито с туристите, превърнали се в сериозен източник на доходи за местните „туроператори“ и вървящи по утъпканите пътеки с дозиметри в ръка. Нито дори със „сталкерите“, сред които е и роденият през 1988 г., две години след аварията Маркиян Камиш, за когото ще стане дума в този текст. Една особена порода хора броди из територията на Зоната и езикът, на който говорят, ценностите, които споделят, мечтите, които имат, се изчерпват с прословутия бог Метал.

„Чернобилски сталкер: Скрап от Зоната“ на украинеца Маркиян Камиш (изд. „Парадокс“) е постапокалиптичен разказ за обитателите на тези обезлюдени земи. Не бива да се подвеждате по интуицията си, която ще търси разтърсващата драма на хората, принудени за часове да изоставят домовете си и да не се завърнат повече в тях. Камиш не е Светлана Алексиевич, книгата му няма нищо общо нито с „Чернобилска молитва“, нито с награждавания сериал на HBO. Няма и претенция за това, както подсказва рисуваната корица и употребата на „сталкер“ – тази дума, тръгнала от едноименния филм на Тарковски и изпълнила се с автентично съдържание след аварията в атомната централа.

Твърде дълго време е минало от трагедията. Емоциите са утихнали, страхът е избледнял, ужасът е превъзмогнат. Местните жители ги няма, ликвидаторите също, а в изранения от цялата тази човешка свръхнамеса пейзаж са се настанили като лешояди мародери, препитаващи се от нелегална търговия със скрап. Човекът е затворил кръга на развитието, разбил е атома и от земеделец отново е станал събирач. На старо желязо. На всичко, което може да се нареже, изстърже, откърти от останките и предаде в пунктовете за метал. Без значение колко радиация отчитат по него дозиметрите. Героите на тази книга са социалното дъно, за което малко хора извън околностите на Зоната си дават сметка. Алкохолизирани бродяги, живеещи от контрабанда и способни да нарежат цял завод или пък БТР на военните; безскрупулни прекупвачи на метал; похабени жени без бъдеще, но с тъмно минало… Всички те имат сходна мечта – да предадат за скрап целия метал на света, че и самото ядро на Земята, ако може.

„Май продължават да нарязват спиртния завод и вече мъкнат първите парчета за днешния ден към склоновете на неговата златна планина. Алик се надяваше, че за Гриша и Петя все пак съществува поне нещо свято. Когато плячкосаха изоставената църква, той все още можеше да го разбере, но когато започнаха да режат спиртния завод, махна с ръка и окончателно загуби надежда за тези нещастници“.

Някои биха казали, че цялото това преследване на скрап изглежда твърде преекспонирано, за да е автентично. И щях да се съглася, ако не бях свидетел на методичното унищожаване на бившия завод за автобуси „Чавдар“ – месеци и години наред по утъпкан маршрут хора с каруци превозваха всичко метално, което успяваха да отмъкнат от завода. Толкова интензивно, че в прегорялото от слънцето поле ясно се беше очертала линията на маршрута им.

Доста отрезвяваща, приземяваща и лишена от всякакъв цвят и надежда е тази книга. Нито героите, нито сюжетът предлагат кой знае каква дълбочина, но затова пък всичко се случва сред хипнотизиращите декори на Зоната, за които Камиш притежава завидни познания от първа ръка. Усещането тук е много сходно с „Депеш Мод“ на друг украинец, Сергий Жадан – същата постсъветска мътилка и сюрреализъм, сякаш единственото, което остава след краха на Империята е една огромна Зона от руини, обитавана от призрачни създания.

Георги

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d блогъра харесват това: