Има книги, които не можеш да четеш между другото. Не стават за отмора след работа, не стоят добре на нощното шкафче. Книги, изискващи не просто цялото ти внимание, а и определено състояние на духа. И то не защото натоварват със силна или драматична история, а защото са нужни известни усилия, за да се настроиш на тяхната честота. А и да останеш на нея.

„Правек и други времена“ на вече добре познатата и обсъждана у нас полска писателка и Нобелов лауреат Олга Токарчук е точно такава книга. Без да напряга с тежък стил или разтърсващ драматизъм, тя разгръща координатна система от локации, предмети и хора в причудливи взаимовръзки, които изискват активното присъствие на читателя и неговите непрекъснати опити за разчитане на кодировката.
Стилът на Токарчук тук вече носи характерния си почерк, който ще видим после и в „Бегуни“, и в „Карай плуга си през костите на мъртвите“ - хваща те за ръка, повежда те, и въпреки че около теб е неясно, не разбираш точно къде отиваш, се оставяш на твърдия й захват.
Така попадаме в Правек - средоточие на времена и съдби, предполагаемо разположено някъде в Полша. А Полша, както знаем, е мизансцен на сложни метаморфози, сътресения и разломи през цялата първа половина на ХХ век. От Първата световна война до вече укрепналия комунизъм Правек ще приюти в прегръдката си всички приумици на времето и страданията на хората, белязали със съществуването си този мистичен ареал.
„Човекът впряга времето в своето страдане. Страда заради миналото и пренася страданието в бъдещето. По този начин създава отчаянието“.
Романът следва своята хронологична нишка, без да робува на конкретен сюжет. В първите стотина страници имах усещането, че Токарчук раздава картите, поставя на сцената своите герои, а някъде по-нататък ще видим завръзката, ще видим кулминация. В един момент осъзнах, че времето е главният герой, а хората, животните, душите (защото има от всички) са своего рода статисти, те просто съществуват, за да попаднат под ударите на това време. Токарчук е построила романа си с много философски послания, с много метафори, както и с елементи, които развива и в по-късните си книги - мистицизъм, вяра в животинската одухотвореност, библейски размисли за сътворението на света и ролята на Бога. Самата тя е много отстранена, наблюдаваща света и героите си сякаш под някакъв похлупак, безстрастно въпреки всичките страдания, които изживява всеки от тях.
Хареса ми тази нейна роля на демиург, на съзидател, аранжор на вселенския ред, с по-различна от традиционната концепция, с размити граници между реалното и нереалното. Ето в това изречение например: „Луната е само маска на слънцето. Слага я, когато излиза нощем да наглежда света“. Спирах понякога, за да препрочитам такива.
Но същевременно се улових, че чета с интерес не толкова заради случващото се в Правек, а заради приятния наратив. Самите герои не притежават такава плътност, че да потъна в тях, да им симпатизирам или да страдам заедно с тях. Те също са на границата с реалността, с единия крак в мистичното. Времето препуска през тях и ги стрива в мелничката си, в същата мелничка, която бащата на Миша донася като военен трофей от Далечния изток и която се появява като една от централните метафори в книгата.
Изобщо, метафорите и посланията в „Правек и други времена“ могат да са обект на доста по-подробен текст, предшестван от старателно заравяне в този, но и в последващите го романи. Защото нишките, които Токарчук заплита тук, виждаме и в по-късното й творчество. И тук е мястото да отбележа нещо важно, което допринесе за усещането на този приятен наратив, споменат по-горе. Преводът на Георги Кръстев е просто чудесен. Впечатляващо чувство за ритъм и познаване на българския език. С изненада научих, че това е дебютният му художествен превод. Наскоро си проправих път с лакти през един превод на дебютиращ преводач (вярно, не художествен), та оттогава следя внимателно превода като жизнено важен елемент за цялостно възприемане на текста. Страхотна работа на Георги Кръстев и изд. „ICU“.
Колкото до самия роман, подозирам, че онези читатели, харесали другите издавани на български език книги на Токарчук, ще харесат „Правек и други времена“. Може би дори по същите причини. Другите, които са се „изгубили“ в прозата на полската писателка, могат да очакват подобни капани и тук. Както казах и в самото начало, нагласата и изборът на правилния момент са ключови за успешното боравене с картата на Правек.
Георги