Тази година по необичайно стечение на обстоятелствата започвам предимно с епистоларното творчество на големи писатели. Минах бързо през „Писма до един млад поет“ на Райнер Мария Рилке и кореспонденцията на Стефан Цвайг и Максим Горки (и двете в стилни издания на „Ерго“), поръчах си и внушителния сборник с писма на Йозеф Рот „Life in letters“, съставен от Михаел Хофман, а ето че сега изчитам последните редове от последното писмо на Кафка до приятеля му Макс Брод, датирано 20 май 1924 г. Под името „Роден съм да живея в самота“ през 1981 г. у нас излиза сборник с писмата на Франц Кафка до две от значимите жени в неговия живот - Фелице Бауер и Милена Йесенска, дългото над 100 страници писмо до баща му (което никога не изпраща) и кореспонденция с негови приятели. Превърнал се в библиографска рядкост, в края на миналата година сборникът бе върнат на читателите в достойно ново издание от изд. „Кръг“.
Да надникнеш в изпълненото с противоречия съзнание на Кафка се оказа истинско изпитание. В писмата си този стеснителен, съзерцателен писател, е откровен до пълно оголване. Измъчван от непрестанни страхове, тласкащ се от една крайност в друга, Кафка дава свобода на своите размисли, докато се очерня в най-тъмни тонове в писмата до любимата си Фелице Бауер. Виждаме го, приведен с издължената си, слаба фигура, върху писалището, доброволно изолирал се от живота отвън, самодостатъчен, жаден за любов и внимание и същевременно толкова уплашен от всяка вероятност тази любов да се случи наистина.
„Животът ми е станал еднообразен, протича в клещите на вродената ми, тъй да се каже, трипластова злочестина. Като не мога нищо, съм злочест; мога ли нещо, времето не ми достига; а разчитам ли на бъдещето, тогава веднага довтасва страхът, разноликият страх, че тогава съвсем няма да мога да работя. Отлично пресметнат ад“.
„Тъкмо съвместният живот с хората ми е непоносим, дори почти ми липсват сили да възприема това като нещастие. Всички хора ме радват, когато ги наблюдавам безучастно, но тази радост не е толкова голяма, че да не искам да живея с най-необходимото в някоя пустиня, в някоя гора, на някой остров, и то несравнимо по-щастливо, отколкото тук, в моята стая, между спалнята и дневната на родителите ми“.
Неговата крайна нерешителност става причина за два провалени годежа с Фелице Бауер, предшествани от може би най-странното епистоларно предложение за брак, което някога съм чел - писмо, в което надълго и нашироко влюбеният, но неуверен Кафка обяснява колко неподходящ съпруг би бил за жизнерадостната млада дама.
През 1919 г., на трийсет и шест годишна възраст, Кафка пише прочутото писмо до баща си. Литературните изследователи неслучайно гледат на това писмо като ключ за тълкуване на загадките в творчеството му - това дълго откровение, останало никога неизпратено, е пълно с обвинения срещу тираничната и властна фигура на бащата и представлява мъчителен урок за грешките на родителството. Подобна интимност, такова разкриване в мислите и чувствата на писателя, ме накараха да усещам, сякаш се ровя в забранените дневници на някого, сякаш с четенето на тези страници върша нередно. По всяка вероятност умиращият от туберкулоза Кафка е имал своите основания, когато е принудил приятеля си Макс Брод да се закълне, че ще унищожи всяко листче от неговото творчество след смъртта му. Брод не изпълнява обещанието си и благодарение на него и на запазените писма светът днес познава Франц Кафка. Но усещането за нередност сякаш витае, докато прелиствам тези страници.
„Понякога виждам пред себе си разстланата карта на света, а теб - изопнат върху нея. Тогава имам чувството, че за живота ми са важни само онези области, които ти или не покриваш, или не можеш да досегнеш. А те, вслесдствие на представата ми за твоята големина, не са много на брой и не са много утешителни, и особено бракът не се намира сред тях“.
Именно отношението на баща си към него Кафка вижда като причината за крайната неувереност, доминираща цялата му душевност: „Дори твоето недоверие към другите не е така голямо, каквото е моето недоверие към самия мен, на което ме възпита ти“.
Писмата до Милена Йесенска усетих като глътка свеж въздух след клаустрофобичното промъкване през „процеса“ срещу Херман Кафка. Чехкинята Милена е и на много по-близка до Франц на духовно ниво, тя самата е преводачка и писателка, макар и значително по-млада от Кафка. В писмата до нея се долавя огорчението и примирението с тежката присъда - туберкулозата, която ще доведе до смъртта му през 1924 г. „Душевно болен съм, туберкулозата не е нищо друго освен излизане на лудостта ми извън бреговете й“, признава той.
От кореспонденцията му с Милена съм си подчертал и едно първо изречение, което ме порази с наблюдателността си: „Много е лесно да бъдеш весел в началото на лятото“. Накара ме да се замисля дълбоко.
Но може би най-любимият ми цитат е този за книгите:
„Изобщо мисля, че човек би трябвало да чете само такива книги, които хапят и бодат. Ако книгата, която четем, не ни събужда като удар с пестник по главата, за какво я четем? За да ни направи щастливи, както пишеш ти? Господи, та ние бихме могли да сме щастливи и ако нямахме книги, а такива книги, които ни ощастливяват, бихме могли в краен случай и сами да си ги пишем. Ние обаче имаме нужда от книги, които ни въздействат подобно на нещастие, от което много ни боли, като смъртта на някого, когото сме обичали повече от самите нас, като прокуждане вдън горите, далеч от всички хора, като самоубийство; книгата трябва да бъде брадва за заледеното море вътре в нас. Така мисля.“
В самия край на сборника има великолепен послеслов на Ирен Крумова, който прочетох два пъти - преди и след прочитането на самите писма. Подобни издания имат нужда от изтънчен гид, случаят тук е точно такъв. Тази дама с невероятна лекота е написала текст, който обезсмисля каквито и да било ревюта на книгата и който ще ви даде цялата необходима подготовка, за да пристъпите към мрачното изследване на Кафка и неговите най-съкровени редове, достигнали до нас въпреки волята му.
Георги