С „Радецки марш“ из улиците на империята

на

Обсесията ми по Йозеф Рот продължава да ме държи. Харизматичната личност на писателя, неговата дълбока меланхолия, неповторимият му език и злощастна съдба са като магнит за всеки, който дръзне да се разрови в литературното наследство на Хабсбургската монархия. Йозеф Рот и Стефан Цвайг, „Старите!“, както с почит възкликна възрастна дама в една виенска книжарница, когато ме видя на касата с „Радецки марш“ под ръка. „Не знаех, че младите още четат Рот“, добави тя.

И наистина, каква пазарна логика стои зад феномена през 2020 г. Йозеф Рот да продължава да бъде четен, издаван, при това нека дори не говорим за Австрия, а за малка България? С какво привлича читатели този тъжен бард на една отдавна пропаднала монархия, чиито теми и герои звучат толкова далечни за читателя днес? Как да си обясним факта, че от началото на годината у нас излезе сборник с негови статии („Пътувания из Украйна и Русия“, изд. „Аквариус“), а после и „Радецки марш“ (изд. „Лист“), а по книжарниците лесно се намират и други знакови негови заглавия – в нови, хубави издания?

Не успявам да дам за себе си еднозначен отговор на този въпрос. Изключителният му език – тъжно-ироничен, дори присмехулен, с нотки на фатализъм, с усещане за обреченост, за надвиснала неминуема беда… Този език, съчетан с темите, които разглежда от различни страни – крахът на монархията, загиването на стария свят, непознатата ни аристокрация с патинираната си позлата, неговата наднационална проза, усещането за разпад… Всичко това вероятно привлича, както и съдбата на самия автор, погубил себе си от тъга току в зората на задаващата се още по-страшна война.

Изчаках „Радецки марш“ в превод на български език, в новото издание на „Лист“. Вече се бях сдобил с почти всичко на Йозеф Рот, излязло у нас, а след „Гробницата на капуцините“ отчаяно имах нужда от „още от същото“.

„Радецки марш“ всъщност носи голямата слава на родения в Галиция писател. Тук именно се появява фамилията Трота от Сиполие, този словенски корен от покрайнините на империята, който, с друг сюжет, ще видим по-късно и в „Гробницата на капуцините“. Три поколения мъже от рода Трота съжителстват по страниците на романа. Славата на рода идва от едно случайно събитие – в битката при Солферино словенският лейтенант от пехотата Трота спасява живота на младия тогава император Франц Йозеф. Благодарността на монарха е голяма – наред с благородническата титла, една невидима закрила се разпростира над лейтенанта и наследниците му. Каквото и да правят, каквато и беда да надвисне над главата им, милостта на императора изиграва своята роля.

В действителност нито героят от Солферино, нито наследниците му, блестят с някакви качества. Човек може да се улови, че се надява да види някаква проява на героизъм, дръзко действие, решителна постъпка или поне да усети признаци на благородство у тях. Нищо подобно не откриваме обаче. Дори в лицето на най-младия Трота срещаме повече слабости и признаци на упадък, отколкото е здравословно за един аристократ. Неговият образ, ведно с образа на баща му, са символични за разпадането на империята. Единият като носител на упадъка, другият – като негова жертва.

Ще ви спестя подробно описание на сюжета, защото той следва добре познатата формула на Рот да не изпъква с драматични обрати, да не блести с въображение, нито да носи кой знае какви изненади. Но там, сред на пръв поглед с нищо не забележителните действия или бездействия на своите герои, големият писател е заложил своите кукички. Метафорите, с които е изпъстрен „Радецки марш“, са забележителни. Цялата му постройка като един устремил се към бездната кораб – също.

Тук са всички онези прийоми, които години по-късно Рот повтаря в „Гробницата на капуцините“. На първо място империята, този хилядолетен исполин, прострял снага в сърцето на Европа. Империята и нейният престарял император.

„Но тя приживе се разлага. Старец, обречен на смърт, когото и най-малката херма може да катурне, се държи на стария трон само благодарение на чудото, че още може да седи на него. Но докога, докога? Времето вече не ни иска! Това време иска от тук нататък да създава самостоятелни национални държави! Хората вече не вярват в Бога. Новата религия се нарича национализъм“.

Току в навечерието на Голямата война, която ще унищожи империята, симптомите на упадъка вече са различими с просто око. Въпреки това Рот ги облича в символи. И е красиво:

„Да, изглежда, че дори Бог вече не иска да носи отговорност за света. Навремето беше по-леко! Всичко бе осигурено. Всеки камък си тежеше на мястото. Улиците на живота бяха добре павирани. Над зидовете на къщите се издигаха сигурни покриви. А днес, господин околийски управител, днес камъните се въргалят в безпорядък по улиците или са струпани на опасни купчини, по покривите има дупки и в къщите тече, и всеки трябва сам да знае по коя улица да върви и в кой дом да влезе“. 

Смъртта наднича над главите на хората, които все още са слепи за нейната неумолимост, но някои се досещат, че с техният свят е свършено. Тази чувствителност, привична всъщност на самия Рот, сякаш носи зловещ елемент на автобиографичност. Как иначе да си обясним тези думи:

„В продължение на един-единствен светкавичен миг лейтенантът доби необикновената способност да вижда в картини; и видя как епохите се търкалят една срещу друга като две скали и самият той, лейтенантът, бе смазан между тях“.

Същевременно тъгата по необратимото ражда картини на онова, което е било и което завинаги ще остане в паметта за империята. Такава картина е шествието по случай празника Corpus Christi, с целия блясък и пищност на костюмите и подредбата. Празненството на полка, завършило със скандал, Рот също превръща в метафора за разпада на монархията. Реакцията на гостите при новината за убития в Сараево престолонаследник е показателна за различните посоки, по които ще тръгнат и съставните части на империята.

„В живота на всеки човек има периоди, когато той трябва да пие“, категоричен е Рот. Неговият период завършва със собствената му смърт. Но смъртта не пощадява и героите на „Радецки марш“. На тях им е отсъдено да не надживеят своя император.

„Императорът на Австро-Унгария не бива да бъде напуснат от Бога. Но Бог вече го напусна!“

„Императорът беше стар човек. Беше най-старият император на света. Смъртта кръжеше край него и размахваше ли, размахваше косата си“.

За първи път монархът, кумир и обединителен образ за повечето произведения на Рот, тук е показан в цялата си немощ, в цялото си старческо безсилие в самия край на своето управление. Това човешко измерение на неговия образ обаче съжителства паралелно с могъществото на символиката му. Защото само един знак от същия този старец спасява лейтенант Трота от надвисналата опасност и за кой ли път се отблагодарява на героя от Солферино.

„Радецки марш“ може би не предизвика у мен същото вълнение, както „Гробницата на капуцините“ или разказите на Йозеф Рот. Но след всичко изчетено до този момент от големия писател, определено беше „още от същото“. Прочетох книгата, вървейки по стъпките на Рот и неговите герои, из улиците на Виена, където още се чува ехото от чаткащите фиакъри и блестят офицерските шлемове. И този негов невъобразимо жив език, уловил последните мигове на една империя, звучи с много приятна мелодия днес, когато историята е казала своята дума.

Публикувано от Георги 

 

 

Един коментар Добавяне

  1. coindepoesie каза:

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.