„Времеубежище“ и Георги Господинов | Диктатура на миналото


„Физика на тъгата“ изчетох в най-мрачните и потискащи дни от карантината. Пълна самота. Краят не се виждаше, а всеки ден брояхме жертвите. Приех я като мехлем, пренесе ме в друг свят, потопих се в различни фрагменти на миналото - някои познати, други просто обект на интерес. По това време анонсираха и новия роман на Георги Господинов. Какъв момент само! Когато от всички аспекти на живота ни именно културата се оказа в най-пълна степен сметена под чергата, излизаше нов роман от знаков български писател. „Времеубежище“. Трудно можеше да е по-сполучливо. Зачаках…

„Непрекъснато произвеждаме минало. Ние сме фабрики за минало. Живи машини за минало, какво друго. Ядем време и произвеждаме минало. Дори смъртта не е решение. Къде отива после всичкото това лично минало? Изкупува ли го някой, събира ли го, изхвърля ли го? Или ще се търкаля като стар вестник, подмятан от вятъра на улицата“.

След „Физика на тъгата“ не знаех какво да очаквам от Господинов. Нямах против за още от същото. „Имахме обща обсесия по миналото“. Прозата му винаги намира в съзнанието ми ключета към разни врати, които крият спомени, преживявания, картини, избутани назад и затворени в някакъв момент, но все още там. Интересът ми към миналото е маниакален, всичките ми хобита досега са били свързани по един или друг начин с него.

Клиниката за минало, която създава Гаустин в първата част на романа, ме очарова с идеята си. Не, може би по-правилно е да кажа друго - хвана ме яд, че идеята не е моя. Гаустин, да. Правилно прочетохте. Алтер егото на писателя отново е тук, създал е клиника за минало, в която пациенти с деменция да намират успокоение сред позната обстановка. До най-малки детайли са пресъздадени различни стаи - на 60-те и 70-те, с мебелите, с цигарите и всички онези неща, които изравят познати импулси в издъхващата памет на болните (така позната ми се стори стаята от 70-те, апартаментът на баба ми изглежда идентично). Двамата - писателят и второто му Аз, се впускат да реконструират миналото с терапевтична цел. Истории и времена оживяват отново, миналото престава да бъде линейно, писателят и героят му прескачат от едно десетилетие в друго.

„Може ли миналото да бъде съживено или съчленено отново? А трябва ли? И колко минало всъщност може да понесе човек?“

Умелото сравнение с чудовището на Франкенщайн е леко загатване в какво може да се превърне изкуственото „съживяване“ на минало. И то се превръща. Гаустин е привлякъл последователи. При това в глобален мащаб.

„Как да се спечели малко време напред, когато си изправен пред остър дефицит на бъдеще. Простият отговор беше - като се върнеш малко назад. Ако има нещо сигурно, това е миналото“.

Европа провежда референдум за минало. Държавите гласуват кое десетилетие от близкото минало да върнат. Усмихнах се широко, докато четях за двете основни „политически“ сили, противопоставящи се една на друга за избора на гражданите в България. Тук не е имало нужда Господинов да си измисля - достатъчно е било просто леко да преувеличи вече съществуващи тенденции, за да стане тази част от историята му истинска гротеска. Настоящето, изправено срещу криво огледало. А може би близкото бъдеще?

„Нацията национализирана, отечеството обащинено. Написах го в профила си. До час някой ме беше докладвал и профилът беше блокиран. Успях да хвана самолета на следващия ден. Затвориха границата два дни по-късно. След диктатурата на бъдещето, както би казал моят приятел К., идваше диктатура на миналото.

Хубаво е да познаваш добре родината си, за да я напуснеш малко преди да щракне капанът. „

Приближавайки към финала си, книгата става все по-фрагментирана. Слепена сякаш като от различни листчета, надраскани салфетки сякаш (сещам се неминуемо за „Бегуни“ на Олга Токарчук). Става ми тревожно, намръщвам се - какво, нима на автора е било трудно да завърши романа си? Да докара приличен обем? Става по-накъсано, епизодите прескачат. Изчезват думи. Господинов е изградил романа си по подобие на човешкия мозък, заболял от деменция. Същите онези пациенти, които в началото стеснително се оглеждат, когато влизат в клиниката, връщат се в миналото, провокирани от заобикалящата ги обстановка, а след това постепенно изгарят и малкото останали неврони, които носят невидимия багаж на паметта.

„Има дни, в които сякаш всичко е наред, мога дори да пиша, връщам си градове и стаи, където съм бил, умът ми е бистър като кофа дъждовна вода, после всичко отново се замътва, блатясва… идват някакви хора без лица, тропат из стаята, говорят, заплашително искат да ме направят щастлив, после не помня нищо, гледам в някаква точка и нямам сили да си отместя погледа…“

След последните страници ми трябваха няколко дни, за да осмисля въздействието на „Времеубежище“ и емоциите, които породи у мен. Така и нямам ясна формулировка. В началото беше почти детинска радост от идеята за клиниката. „Грабна ме“, както биха казали мнозина от пишещите в книжните фейсбук групи. После започнаха да се отключват стаи. В някои не бях влизал отдавна. Текстът издуха прахоляка по лавиците. Показаха се сувенири от миналото. Стана трудно да се диша. Да се чете. Стана твърде лично. Впрочем, самият Господинов е писал твърде лично. Референдумът за минало внесе свеж въздух, успях да затръшна собственото си минало обратно в килера и да си взема въздух, надсмивайки се на общото ни такова. Но към края картината насичаше, появи се объркване, деменцията се показа иззад ъгъла.

Опитах се да погледна от дистанция нещата, да направя някаква оценка на прочетеното. Бях получил „още от същото“, при това по много. „Времеубежище“ е 100-процентов Георги Господинов, с всичките формули, познати от написаното досега, че дори с някои от героите му. Повторения, на които сме свикнали. Гаустин е централен образ, разбира се, но тук е и сляпата Вайша, че даже и мухите от „Естествен роман“. Автобиографичното е оголено до кокал. И онези силни изречения, които се връщаш и препрочиташ отново и отново. Господинов е майстор на кратките форми. Тук е пълно с тях. На моменти книгата изглежда като събрана от фейсбук статуси, всеки от които си заслужава споделянето. Признавам си, че формулата „Още от същото“ ми хареса, но ме накара и да се запитам докога би била работеща. Не успявам да намеря отговор на този въпрос, може би бъдещето ще покаже.

След известно време установих, че гледането от дистанция не дава пълната картина. Да разглеждаш в цялост една книга, изградена от толкова фрагменти, изплетена от толкова нишки, е абсурд. Винаги ще виждаш просто коридор с врати. Затова запрелиствах отново напосоки и започнах пак да отварям с ключета някои от вратите. Част от тях така и не бях затворил напълно, книгата бе разширила входа и емоциите продължаваха да струят. Открих, че мога да препрочитам „Времеубежище“ и бих го направил - отново и отново. Защото там, в миналото, в чуждите истории се оглеждат и нашите собствени. Понякога ти е нужно само фенерче, за да ги осветлиш. Фенерче като „Времеубежище“.

„Внимание, историята винаги е по-близо, отколкото изглежда в огледалото за обратно виждане…“

Публикувано от Георги

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d блогъра харесват това: