Карай плуга си през костите на мъртвите

на

С „Бегуни“ беше така – отворих я само за да хвърля един поглед, след като всички вкупом заговориха за книгата. Не успях да се откъсна до последната страница, благоговейно зачетен като хипнотизиран. Какво очаквах тогава от срещата си с „Карай плуга си през костите на мъртвите“, поредната книга на Олга Токарчук, възродена в ново издание от ICU Publishing? Нямам време, казвах си, имам 3-4 започнати и недовършени книги за четене. Само да надникна? Това беше достатъчно. Хипнозата Токарчук ме прикова и разля упойка в крайниците ми за цели две вечери под въздействието на тази сладкодумна разказвачка.

Далеч в затънтените гористи краища на Югозападна Полша, в Пласковиж, току на границата с Чехия, ни отпраща тази история. Изолирана, трудно проходима местност, където настъпва оживление само през краткото лято, а в останалото време повечето къщи пустеят, изоставени от обитателите си. Вероятно трябва да си голям особняк, за да живееш там. Затова постоянните обитатели са едва шепа хора – Големия крак, Матога и главната героиня, Янина. Смъртта в такъв затънтен край е събитие, а именно със смърт започва този разказ. Когато съседите му го намират, Големия крак е проснат на пода в къщата си, заобиколен с останки от убито животно. Никой не тъжи действително за него, а от думите на Янина разбираме, че смъртта му, особено за нея, е по-скоро облекчение. Тя ненавижда саможивия особняк, неговата жестокост към животните, капаните му, садистичните методи, с които улавя в примките си живи същества.

Всички са особняци в това отдалечено място, където природата и човекът живеят по праисторически закони – с взаимно уважение или като врагове. Възрастната жена бързо спечелва доверието ни с безкрайната си обич към животните, с разбиранията си за ролята, отредена на всяка живинка, в целия заобикалящ ни космос. Не разбираме много за нея, за миналото й, извън тази отдаденост и свръхчувствителност към дивия свят. Тя сякаш е основната линия, която ни води през все по-мистериозната история, заплетена от нови смъртни случаи – необичайни, насилствени. Мъртвите имат общо. Не само защото всички в този изолиран край се познават. Възможно ли е смъртта им да е причинена от животни? Възможно ли е да е отмъщение, възмездие? Не получава ли в крайна сметка възмездие всеки, който дръзне да наруши баланса, природните закони, да скъса нишките на този крехък микрокосмос?

„Ние имаме светоглед, а Животните имат светоусещане, да знаеш“.

Прелиствайки страница след страница, почти не усетих как стигнах до финала, където изведнъж се сепнах от логичната, предвидима развръзка. Олга Токарчук е избрала съвсем директен път към сърцето на читателя – без обрати, без изненади, без излишни „plot twists“ (простете, че не намерих подходяща българска дума). И е феноменално как с цялата си предвидимост тази история грабва вниманието и интригува по някакъв необикновен начин. Хипнозата Токарчук! Отново тази ерудиция, отново енциклопедичните познания и интерес към живата материя, към тленното, но очарователно чудо на живота, към тайнствените, но така закономерни въздействия на планетите и движението им.  Астрологията, на която аз, като върл скептик, никога няма да погледна сериозно, тук придава силен мистицизъм на историята. Силните послания срещу убиването на животни обичайно биха предизвикали определени гримаси у мен, макар никога да не съм разбирам смисъла и удоволствието от лова. Но тук, тук дори симпатията към вегетарианството е поднесена по един безкрайно човешки начин, добавяйки интересен нюанс към личността на Янина. А стиховете на Уилям Блейк, несъмнено личен щрих като всичко останало, са само една от всички причудливи нишки, оплитащи тази история.

Всъщност философските и общочовешки послания на Токарчук вероятно не биха могли да заемат толкова подходяща, въздействаща форма, ако не бяха въплътени в наистина необичаен герой. Със своята свръхчувствителност, свръхемпатия, с отшелничеството си, с поставянето на знак за равенство между човек и животно, Янина изстрадва вместо нас страданието на безмълвните. Страдание, което не забелязваме или приемаме за нещо напълно обичайно.

„Човешката психика е създадена, за да ни предпази да видим истината. За да не ни позволи да видим механизма. Психиката е нашата защитна система – грижи се никога да не разберем това, което ни обкръжава. Тя се занимава главно с филтриране на информацията, независимо че възможностите на нашия мозък са огромни. Защото това познание би било непоносимо. Защото всяка най-малка частица от света е създадена от страдание“.

Краят на историята предизвиква въпроси. Дали самата авторка оправдава подобна крайност като това, на което ставаме свидетели в тази книга? Дали си заслужава? Токарчук никъде не издава подобно нещо. Въпросът за възмездието, за границите на допустимото, остава в главата на читателя, а крайностите винаги е по-добре да съществуват в литературата, където да ни открехват интересни перспективи, отколкото в истинския живот. Впрочем, литературата в случая си е свършила работата, защото всеки, прочел тази книга, ще открие в себе си емпатия, желание за хармония със заобикалящия свят, сетива за невидимото, изострена нетърпимост към страданието.

Публикувано от Георги 

Един коментар Добавяне

  1. Слагам я в листата си с „книги, на които да хвърля един поглед“.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.