„Хана“ и случайностите, които обръщат пътните знаци на живота ни


Затворих последната страница на тази книга с премаляло сърце, в онова вцепенение, когато мислите ти са някъде другаде, в проектираната реалност на романа, и не искаш, нито пък можеш, да правиш нещо друго, да мислиш за нещо друго. И тогава се сетих за случайността. Да, именно случайност беше, че попаднах на „Хана“. Отидох до щанда на „СОНМ“ в НДК по време на традиционния Панаир на книгата за съвсем друго заглавие, което си бях набелязал предварително. „Хана“ беше най-отпред, току що излязла от печатница. Ако не бях повярвал на жената зад щанда, че няма да сбъркам с тази книга, ако просто си бях взел „Изкопът“ на Платонов и бях продължил към следващия щанд, по всяка вероятност щях да се размина в срещата си с най-добрата книга на отминаващата година. Поне в личната ми класация. Случайност, нали? А случайностите често са като домино - повличат след себе си цяла серия от събития.

Именно така е и в романа на чешката писателка Алена Морнщайнова, озаглавен кратичко „Хана“. Ще бъде неуместно просто да му лепнем етикета „още-един-роман-за-Холокоста“, защото той е много повече от това. С изключително майсторство и неподправена човечност Морнщайнова е дала живот на история, изтъкана от болка, от загуби, от погрешни стъпки и случайности, превратности и съдби, свързани помежду си с невидими нишки.

Романът има интересна структура. Въвежда ни по обиколен път към драмата на главната героиня, през очите на нейната племенница Мира, която в средата на 50-те години губи цялото си семейство при епидемия от тиф, разразила се в малкото чешко градче Мезиржичи. Ужасяващото събитие обаче стъпва върху още по-голяма трагедия назад във времето на войната, потулена в мълчание и недомлъвки от родителите на Мира, а край всичко това стои някак загадъчно мрачната, почти призрачна фигура на лелята, преждевременно остарялата Хана, която не говори с никого, живее сама и постоянно носи в джобовете си корички хляб.

Сенките се сгъстяват, когато заговаря сямата тя и връща лентата назад, за да изведе на преден план ужаса на Холокоста - водовъртеж, който повлича цялото семейство, целия крехък свят на младата Хана.

„Да, някога бях госпожица Ханичка. А после се превърнах в жълта звезда, в транспортен номер седемдесет и девет, във временен жител на Терезин, а накрая в шестцифрено число в Освиенцим“.

Морнщайнова е достатъчно ерудиран автор, за да не допусне романът й да изпадне в безсмислени повторения и шаблони. Ужасът далеч не е само в есесовска униформа. Той пропълзява в образите на довчерашните съседи, на обикновените хора, на най-добрата приятелка, на обичания мъж. Предателствата, съдбовните избори, нерешителността, химерната вяра в здравия разум и достиженията на цивилизацията, които не биха допуснали погроми - не и в хуманистичния ХХ век (!), всичко това са плочки от домино, проблясващи в блестящо изградения роман. А приливната вълна на нацисткия терор се надига бързо. Неизбежно се сещам за Зееталер и неговия „Продавачът на вестници и цигари“. Жертвата тук обаче е Чехословакия, а смъртта помита с чудовищни темпове.

И все пак не драмата на хилядите е акцент в романа. Холокостът е само фон. Ужасен, кошмарен фон на човешката драма и човешкото страдание. На дехуманизацията, тоталното снемане на всичко човешко от довчерашната млада, влюбена жена с планове за бъдещето, заета в подготовка на сватбения си чеиз. Хана губи постепенно всичко, заради което си струва да живее човек. Но, както понякога се случва, й е отказан спасителният пояс на смъртта. Докато тя покосява милиони, Хана оцелява. Има много по-страшни неща от смъртта и на Хана е отсъдено да преживее.

„Душата, с която човекът е човек, я нямаше у мен. Тя си замина с моето семейство на Изток, изгуби се из улиците на терезинското гето, остана във вагона за добитък, който пое на Изток, разтвори се в лагерната кал и изгоря в пещите на Освиенцим“.

Когато говорим за Холокоста, сякаш не са много книгите, които разказват за обратния път, за живота след. Повечето романи, посветени на темата, завършват с освобождението на лагерите или с трагедията в последните дни преди освобождението. Но как се завръщаш от всичко това, ако си имал късмета, или по-скоро бремето да оцелееш? Точно този момент намирам за най-ценен в романа на Алена Морнщайнова. Когато празната обвивка от човек слезе на перона в родния си град, какво я чака там? Триумфална арка като на завръщащите се от фронта победители? Далеч не… Новият ужас, с който се сблъскват оцелелите, отвърнатите погледи на съгражданите им, съжалението, погнусата от побелелите коси и хлътналите очни ябълки, заключените врати, отсъстващите, погубени семейства. Оправданията на онези, снишените, над които бурята е минала, без да ги покоси. Бремето да продължиш живота си, когато всичко в него ти е отнето.

„Понякога си представям душата като глава, бяла глава, от която се отделя захарта. С всяко страшно нещо, което се случва в живота, се отчупва парченце от главата. И така тя става все по-малка и по-малка, докато един ден от нея не е останало нищо“.

Романът се чете бавно. Последните 50-ина страници - още по-бавно. Задъхваш се от мащаба на трагедията, от така майсторски пресъздадената картина на безчовечност, на оскотяване, причинено от едни хора на други. Скърцаш със зъби и се бунтуваш срещу еснафщината, срещо дребните душици, които живеят сред нас, които и днес са сред нас; стискаш юмруци в безсилие да промениш миналото - именно това е, именно това е усещането от сблъсъка с тази тема, с тази ужасно горчива тема. Безсилие да промениш миналото. Да можеше, сигурен съм, Алена Морнщайнова би го направила. Би върнала онзи влак с 1000 деца, поел към пещите на Освиенцим. Би спряла стрелките на часовника, би обърнала колелото на историята. Но и тя не може, уви. Вместо това е направила най-доброто, което е по силите на един талантлив писател - вложила е сърце и душа, за да ни подари една история, която дълго ще отеква в съзнанието на всеки читател, докоснал се до нея. История, която не съди, не заклеймява, а оставя да направят своето човешките действия и бездействия, изборите, които правим, писмата, които не изпращаме, решителността, която ни липсва, случайностите, които обръщат пътните знаци на животите ни.

Георги

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d блогъра харесват това: