Всеки път се възхищавам, когато видя забравена книга от миналото да се връща към живот в ново издание, с нови читатели, превъзмогнала клеймото на забвението. Зад такива „възраждания“ най-често стои издателска инициативност и смелост, защото винаги съществува риск подобно четиво да се изгуби сред хитовите заглавия или да не намери своята публика. Изненадах се, когато видях, че такова едно издание вижда бял свят след десетилетия отсъствие, при това с името на Иван Вазов, при това… роман. Останал завинаги в сянката на „Под игото“, неговият наследник „Нова земя“ сега излиза на светло в красиво книжно тяло, което, с прецизното си полиграфическо изпълнение, приковава вниманието от пръв поглед. И от втори. Разгръщайки го – също. Не мога да не спомена на кого дължим заслугата – Капка Кънева, дами и господа, е използвала част от оригиналните илюстрации на Йозеф Обербауер, както и други елементи от първото издание, за да създаде впечатляващо стилни корици в духа на европейската периодика от XIX век.
Ако не сте чели и дори не сте чували за съществуването на „Нова земя“, това може би си има своето обяснение. Романът излиза през 1896 г. и досега е преиздаван твърде рядко. Запитах се защо и реших да потърся отговор сред внушителните 616 страници на новото издание.
Във втория си роман Вазов прави своеобразно продължение на „Под игото“. Спомняте си къде свършва предшественикът му – в пепелищата на Априлското въстание. „Нова земя“ започва с кратък драматичен епизод от разгара на Освободителната война, когато наплашеното население на подпалената Бяла черква бяга на север през Балкана, подгонено от турците. Тук се срещаме за пръв път и с главния герой, Найден Стремски, който прави силна заявка за ролята, която ще играе и в последствие.
Вазов обаче не прави историческа хроника на епохата и продължава сюжета си във вече свободното Княжество, където първите наченки на обществен живот покарват сред новите европейци. Тази част на романа се развива в Русе и е изпълнена със сантиментални и комични сцени, илюстриращи действителността в една среда, съставена от по-просветената прослойка на българското население, новата интелигенция, представители на руското офицерство, завърнали се от странство емигранти и прочее. Тук се появяват и черти на новия българин, които Вазов не се колебае да изобличи – склонни към интриги типажи, пресметливи предприемачи, себелюбиви „интелигенти“. В Русе Найден Стремски изживява любовна история, последвана от сътресение, което ще го отпрати далеч, в Северозападна България, в Бреговец (всъщност Берковица). Там, в пазвите на Балкана, така обичани от Вазов, виждаме онези красиви обяснения в любов към природата и нейната красота, познати ни от много други творби на Патриарха. Там именно Стремски среща един от най-знаковите герои на романа – доктор Догански. Високомерен, със съмнителна слава, презиращ обикновените селяни и склонен към нечестности, докторът е едно от ярките отражения на новата действителност. Пасажите, които съм си отбелязал от книгата, се оказаха единствено с негови цитати. Вижте този например:
„България – свободна сега. За мене се изразява тая свобода само в леснотията да се обогатя… Ти ми се очудваш на теорията? Напразно. Аз съм странен само за това, че я изповядвам. Другите, всичките я следват мълчишката и се оставят да минуват за патриоти, за безкористни служители на обществото, за идеалисти. Те лъжат. Те пари искат да печелят само и добре правят. Днес парата управлява света и съвестите. Когато имаш пари, сиреч, когато душата ти е благодарна от живота, само тогава си способен да бъдеш и патриот, и безкористен, и честен и да мислиш за чуждото благо. Защото, помни, само доволният корем може да бъде нелицемерно честен. Всичките ония гладници, които крещят и се споменуват – „народът“, на ума си казват: „джобът“. Народът и джобът – това са синоними. Тия думи не ридмуват добре, но страшно добре ритмуват в живота…“
Пътят на Стремски ще го доведе отново в Бяла черква, завръщаща се към нов живот след пожарищата, вече в границите на Източна Румелия. Там срещаме отново някои познати от „Под игото“ герои, като Рачко Пръдлето и хаджи Смион, в романа присъства по доста колоритен начин дори Иван Боримечката.
Героите на новото време бързо са въвлечени в политически борби, които Вазов изкусно оставя за фон на сюжетната линия, позволявайки си от време на време да отвори по-широка скоба, за да опише в детайли народните вълнения. В центъра обаче остава Найден Стремски, чиято роля на протагонист го прави почти нереален, събрал в себе си всички достойнства, ценени от автора, и неговите най-големи симпатии. Стремски е различен от повечето други персонажи, всеки от който извежда на показ една или друга нелицеприятна характеристика на новия българин. И Вазов, като голям познавач и съвременник на следосвобожденската трансформация, не щади усилия да изобличи тези характеристики чрез своите герои. А те се проявяват в най-кристален вид в политическите боричкания и домогвания, белязали времето около Съединението през 1885 г. Отново ще ги предам с думите на доктор Догански:
„Защото – какво значи политик у нас, в България? Политик е човек, който има силно желание да се докопа до благата на властта, à tout prix, и за да достигне тая си цел, експлоатира знамена, идеи, чувства, принципи, идеали… Те са за него стъпала, по които може да се подигне нагоре…“
Не е трудно да се досетите защо романът остава почти непознат за широката публика толкова десетилетия, а и е приет с разнопосочни реакции още с излизането си. Вероятно доста хора са се припознали в един или друг образ, а и нескритата критика към ценностите и героите на новото време едва ли се е понравила на българина от онези години. Алеко Константинов също го прави, но избира далеч по-кратките литературни и публицистични форми за тази цел.
За мен лично „Нова земя“ е страхотен роман в традициите на Вазов, в много отношения по-добър от „Под игото“ и със сигурност изключително ценен с честната, автентична и неподправена оценка за онези ранни мигове на новоосвободената България. Беше ми и безкрайно любопитно да чета в художествено произведение за живота в Автономията, както по онова време наричат Източна Румелия, да видя развитието на някои познати герои и проявленията на „новото българско“ в тази „нова земя“. Суматохата и еуфорията около Съединението, засегнати в последните страници на романа, също представлява чудесен щрих.
Независимо дали харесвате или не „Под игото“, обърнете внимание на „Нова земя“. Ще се изненадате приятно.
Георги
Библиотеката 