Още с първия си роман „HhHH. Мозъкът на Химлер се нарича Хайдрих“ (2010 г.) французинът Лоран Бине ясно показва, че е висока топка. Педантичен в събирането на детайли и съчетаването им в съвършена история, Бине не се колебае в дързостта си да размива границите между история и измислица. Независимо дали пресъздава реални събития и използва литературен език, за да вдъхне живот на героите си, или съчинява собствени такива, в които ловко оплита действително съществуващи личности, ефектът е силно впечатляващ. Толкова силно, че си склонен да си кажеш: „А може би точно така се е случило!“.
С дебютния му роман „HhHH“, за който ви разказах още при излизането му на български език, се чувствах в свои води. Не така стоят нещата обаче със „Седмата функция на езика“. С действие, развиващо се в Париж през 1980 г., в изпълнените с противоречиви отношения интелектуални среди на френските философи и мислители от това време, темата ми се стори твърде далечна от моите интереси. Нещо повече, усетих, че ми липсва необходимият минимум познания за епохата и знаковите фигури от нея, за да мога да вникна задълбочено в романа. Ето защо дълго се колебаех дали изобщо да пиша ревю. Реших все пак да го направя, макар и с уговорката по-горе, поради простата причина, че дори за лаик романът е изключително четивен, интригуващ и носи истинско удоволствие от допира с качествена литература.
Какво е забъркал тук Бине ли? Луда история, със сигурност. Френският литературен критик и философ Ролан Барт е блъснат насред Париж от камионетка, управлявана от българин. Умира няколко дни по-късно, но смъртта му предизвиква поредица от въпроси. Като в истински криминален роман започват да изникват странни противоречия, липсващи документи, тайни служби. По следите на мистерията тръгват полицейският инспектор и абсолютен неинтелектуалец Жак Баяр и младият семиотик и левичар Симон Херцог. Във вихъра на разследването им предстои да се срещнат с целия интелектуален елит на тогавашна Франция - Юлия Кръстева, Мишел Фуко, Жак Дерида, Филип Солерс, че дори и да отскочат до съседна Италия, за да видят Умберто Еко в магнетична, тайнствена роля, като едноличен лидер на древно общество от словесни дуелисти. Всички са в търсене на седмата функция на езика - формула, отключваща неумолимо убеждаваща сила на словото и превръщаща го в мощно оръжие за онзи, който я владее.
Бине е надминал себе си в размиването на история и фикция. Почти всички герои са реално съществуващи личности, епохата е представена прецизно, автентично и с познанията на съвременник (макар през 1980 г. авторът да е невръстно хлапе). Този талант видяхме още в „HhHH“, където покушението срещу Хайдрих до такава степен изниква в детайли пред погледа на читателя, че сякаш си попаднал в машина на времето. Тук е същото, с тази разлика, че Бине развихря доста по-свободно въображението си, подчинявайки реалните личности на съчинената от самия него история. Прави го брилянтно, с много приятен хумор, на места твърде живописно, дори вулгарно, но при всички случаи майсторски. Запознатите с епохата и с интелектуалните течения в тогавашна Франция вероятно биха открили пищната картина, предадена от Бине, в цялата й детайлност, с препратки към личности, произведения, теории. Лаиците като мен няма да уловят много от тези закодирани съобщения, но шансът да останат запленени от необичайната история е твърде голям.
„Седмата функция на езика“ е неочаквана смесица от висока литература и криминален роман, която заслужено приковава вниманието. Дали ми хареса ли? Да, определено. Като съвременно изкуство е - не е нужно да го разбираш, за да ти въздейства и да предизвика емоции. А тази книга не ме пусна до самия край, потопи ме в непознат, но вълнуващ с тайните си свят. Силен експеримент на изключителен ерудит, който смело вади колчетата от граничната бразда между литературата и историята.