Нали знаете онова усещане от предвкусването на нещо истински добро? Когато видях, че е излязла на български език „Светът от вчера“, последната книга на Стефан Цвайг, вече знаех, че това ще е едно от следващите заглавия на нощното ми шкафче. Знаех, убеден бях, че ще ми хареса. Но дори и не подозирах колко силен заряд ме очаква зад тази корица. И се спуснах да чета - с все по-разширяващи се от удивление зеници и с насладата на читателя, когато открие истинско съкровище.
За младите читатели името на Стефан Цвайг едва ли е в класациите на личните литературни любимци. Няма да намерите книгите му на лъскавите витрини в повечето книжарници. Около век ни дели от зенита на неговата слава, когато произведенията му се превеждат и издават в милионни тиражи по цял свят. Със своите пиеси, биографии и новели Цвайг е един от най-популярните писатели в Европа, Северна и Южна Америка през 20-те и 30-те години на ХХ век. Роден в заможно еврейско семейство в Австро-Унгарската империя в края на XIX век, той има историческата съдба да живее в най-бурните времена, сполетявали човечеството. „Ние прелистихме от единия до другия край каталога на всевъзможни катастрофи и все още не сме отгърнали последната страница“, пише той за своето поколение в предисловието към книгата. И наистина, пред очите на му се сгромолясват най-могъщите империи, Европа изчезва в пламъците на Първата световна война, за да излезе от нея променена завинаги, влизаща от една криза в друга, разтърсвана от бедност, инфлация, безработица, възход на човеконенавистни идеологии. Самият Цвайг ще наблюдава с ужас как от уважаван и световно известен писател се превръща в изгнаник, книгите му са забранени, горени на клади, а Европа - онази така обичана Европа, пропада във вихъра на нова, още по-опустошителна война.
В началото на 40-те години, в хотелската си стая в чужбина, потресен от победния ход на нацистката военна машина, по онова време погълнала цяла Европа, без достъп до книгите си, нито до паметни бележки, Стефан Цвайг пише своята лебедова песен. „И така, вие, спомени, говорете и избирайте вместо мене и пропуснете поне лъч отражение от моя живот, преди той да потъне в мрак!“
Резултатът е смайващ. Смайващ с богатството, с езика, с майсторството на писателя да пресъздава образи на градове и хора; смайващ с емоцията, която достига до нас недокосната от годините. Цвайг пише с голяма любов и носталгия за живота от края на XIX и началото на ХХ век - живот в империята на Хабсбургите, радваща се на дълъг мир, на спокойствие и безчет културни събития. Пише за изкуството, което е неизменна част от имперска Виена; за нравите на тогавашното общество, за израстването в епоха на подем, на разбирателство; сред общност, в която разговорите се въртят около най-новата пиеса в Бургтеатър или стихосбирката на Рилке. С гордост и любов пише за една столица, в която властва „фанатизъм към изкуството“ и „надценяване на нещата, които носят наслада“. Проследявайки собствените си познанства, интереси, срещи с най-знаковите културни дейци на своята младост, Цвайг буквално ни пренася в онази епоха, за да видим и ние неговите герои - Рихард Щраус, Артур Шницлер, Хофманстал, Демел, Райнер Мария Рилке. Триумф на младостта, на творчеството, на хуманизма, и победа над ограниченията, белязали предхождащата епоха.
Изключително любопитно е да се прочете днес за онази Европа, в която идеите за единство, толерантност, пълноценно съжителство на различни култури, етноси и религии, са били не просто изтъркани шаблони от брюкселските офиси, а реалност. А самият Стефан Цвайг, пламенен привърженик на наднационалното, на общото европейско бъдеще, без граници, без визи и паспорти, без войни, стои в тази реалност като самотна фигура, изпреварила своето време. Защото предстоят две световни войни и този свят ще се счупи на хиляди парчета. Мрачни и тъжни са страниците, които Цвайг посвещава на спомените си за Първата световна война. Големият хуманист, създал приятелства из целия континент, е изолиран от средата си, от приятелите и съмишлениците си. И още докато многохилядни гърла реват в патриотичен изблик при избухването на войната, той е прозрял нейното дяволско лице. „Бях открил неприятеля, срещу когото трябва да се боря - фалшивият героизъм, предпочитащ да изпраща другите на смърт и страдания, евтиният оптимизъм на безсъвестните пророци - политици и военни, които, безотговорно обещавайки победата, удължаваха клането… Беше все същата, вечната шайка през всички времена, която наричаше предпазливите - страхливци, човечните - слаби, а сама беше безпътна в часа на катастрофата, предизвикана лекомислено от самата нея“. И смело заявява: „Още от самото начало не вярвах в „победата“ и знаех само едно със сигурност: дори ако бъде извоювана с цената на безмерни жертви, тя не ще оправдае тези жертви„.
Следвоенната безпътица на Европа се откроява много силно в спомените на писателя. Не само покрусата от поражението, но и внезапно избликналият порив за отрицание, който тласка младите в ексцентрични посоки и задава тона в изкуството, музиката, литературата след войната. По онова време Цвайг вече е на средна възраст, зад гърба си има сериозно творчество, но най-мрачните моменти тепърва предстоят. Не бих искал да преразказвам онези страници, в които европеецът, космополитът, хуманистът и пацифист Стефан Цвайг става свидетел на възхода на нацизма. Не бих искал да лиша читателя от шанса сам да се докосне до тези емоционални страници, изпълнени с огорчение и болка по загубената Европа. За същата Европа по онова време страда и друг един австрийски евреин - писателят Йозеф Рот. Изгнаник в Париж, през пролетта на 1939 година той ще се погуби от пиянство, отчаян от неумолимото пропадане на своя свят. Три години по-късно, през 1942 г., след като завършва последния си ръкопис, „Светът от вчера“, Стефан Цвайг се самоубива с втората си съпруга в бразилския град Петрополис.
Излял е сърцето си в тези последни страници и тази съдбовност личи между редовете. „Светът от вчера“ не е просто хроника на най-динамичните десетилетия от човешката история, нито житейският път на един голям писател. Тя е обяснение в любов, визия за бъдещето, послание към поколенията. Книга, която озарява душата, въпреки мрачните нотки на безнадеждност и въпреки разочарованието от безумството на фанатизма.
Публикувано от Георги
Една от любимите ми книги! Адмирации за издаването й! Имам нейното първо издание-често я препрочитам-има над какво да се замислим!
Първото издание от 1944 година ли?
Благодаря. Настръхнах. Цвайг е един от любимите ми, макар и позабравени автори, още си пазя книгата, издадена през не знам коя година, която пренесох от библиотеката в стария ни апартамент преди много години. Разбира се, по онова време „Писмо до една непозната“ беше първият разказ в списъка ми, но и всичко друго изчетох. Непременно ще прочета тази.
„На“ на една непозната, явно наистина съм позабравила.