Милен Русков… След чудесното преживяване, каквото бяха за мен романите „Възвишение“ и „Чамкория“, реших да се върна по-назад в творчеството на писателя. Романът „Захвърлен в природата“ излиза преди десет години, а в моята библиотека престоя близо година, преди да му дойде редът. Изчаквах доста за подходящо разположение на духа, за да не мине просто така, между другото. Защото това все пак е Милен Русков, не писател-еднодневка, нито автор на плажни четива.
Сещам се за малко книги, които предизвикват толкова смесени чувства и пораждат толкова много въпроси след последната страница. Ей Богу, точно такъв роман е „Захвърлен в природата“! Прочетох го и вече повече от седмица умувам и разсъждавам, питам се какво точно прочетох.
Любопитни са двамата герои, които Русков поставя в центъра на своето повествование - д-р Монардес, публикувал през XVI век своя трактат „Historia medicinal de las cosas que se traen de nuestras Indias Occidentales“, в който описва - забележете - лечебното въздействие на тютюна върху над 30 болести; и неговия ученик португалецът Гимараеш да Силва, малко глуповат и наивен младеж, издигнал в култ способностите и влиянието на своя ментор.
Двамата обикалят по градове и села, като стигат даже до Британия, разпространявайки идеята за благотворното влияние на тютюна на практика върху всичко. Междувременно лекуват всевъзможни оплаквания и болежки - нещо, което д-р Монардес осребрява със завидни темпове. Случките са наистина комични, но под повърхността се показва същината, а тя никак, никак не е смешна. Иронията в текста изостря вниманието ни върху наивността и заблудите на хората по онова време. Същевременно виждаме любопитни прояви на находчивост, на хитрост, на търговски нюх на фона на човешки трагедии. И на всяка крачка е Милен Русков, обвит в тютюнев дим (както ще го видите на снимката върху задната корица). Да, наистина. Уж отсъства от повествованието, уж историята се разказва от Гимараеш, но авторът е навсякъде с особения си стил - да говори иронично за сериозни неща, да вмъква свои разсъждения в устата на героите, да пробутва житейски истини, за които винаги остава въпросът: „Това той ли е наистина?“. Житейски истини като тази:
„Но аз, Гимараеш да Силва, бидейки ученик на д-р Монардес, естествено знам това, което знаят и хитрягите. А именно, че на света има само две неща, две положения: имаш пари, нямаш пари. Нищо друго не съществува, няма никакво значение. Имаш пари, нямаш пари - това е всичко на тоя свят, коренът на всяка мъдрост и изобщо цялата мъдрост от край до край. Всичко друго е дрън-дрън и празна измишльотина. Светът емного прост, той е идиот и е прост като дебил. Или имаш пари, или нямаш пари. Това е всичко. Ако нямаш, трябва да ги придобиеш. По някакъв начин“.
Или крилати изречения, които изведнъж те блъскат по челото и ти спираш да четеш, връщаш се, прочиташ отново и отново и е радваш искрено, просто се радваш на прочетеното. Понякога се смееш. Понякога ти става малко криво. Понякога и двете едновременно. Защото Русков е майстор на трагикомичното. Като това:
„По принцип, ако нещо е лошо, значи е възможно“.
Или това:
„Никой, който има пари и знае как да ги употребява, не е бил намерен, стига да му е известно, че го търсят“.
Почти никога не чета ревюта за някоя книга, на която ми предстои самият аз да напиша такова, но този път направих изключение. Твърде объркани и хаотични бяха собствените ми мисли след прочитането на „Захвърлен в природата“. Открих чудесното ревю на „Изумен“, прочетете го, има страхотни цитати и размисли. След като го прочетох, си изясних доста неща и прецених, че нямам какво друго да добавя. Ревюто съдържа и кратко интервю с Милен Русков, което е… просто прекрасно! И ако книгата има един съществен недостатък, то е липсата на подобно предисловие в нея. Текст, от който да разбереш къде е границата между реалност и фикция, откъде е тръгнал авторът, за да развие своята история.
Дали ми допадна книгата? Във всеки случай, не споделям еуфорията на Мартин от „Изумен“ по отношение на романа. Стилът на Русков е магнетичен, понякога е върховно удоволствие просто да се носиш по потока на мисълта му. Декорът на тази история обаче (Средновековна Испания), липсата на практически каквато й да било завръзка или по-интензивни моменти, са съществена слабост, заради която не се усетих „прикован“ към книгата. И все пак тя затвърди мнението ми за Русков като уникален (колкото и шаблонно да звучи) съвременен писател без аналог у нас. Писател, който със сигурност има още много какво да ни предложи.
Публикувано от Георги