Операция „Антропоид“… В разгара на Втората световна война двама парашутисти, чех и словак, са натоварени от задграничното чехословашко правителство в Лондон със самоубийствена мисия - да се върнат в Прага и да отстранят един от най-влиятелните нацисти по това време - Райнхард Хайдрих. Тази история може да е точно толкова лаконична. Резултатът от мисията е известен, съдбата на главните замесени също.
Не така мисли обаче Лоран Бине. Университетски преподавател и син на историк, Бине е обсебен от тази история и я превръща в роман, дръзко озаглавен с абревиатурата „HHhH“, „Мозъкът на Химлер се нарича Хайдрих“.
Не знам твърде много за нацисткия палач Райнхард Хайдрих, нито съм чел подробности за убийството му. Но тази схема - млад френски писател и зловеща книга за Холокост и нацисти, ми е позната отпреди. Разбира се, Джонатан Лител и „Доброжелателните“ няма как да не изникнат като асоциация в случая. Посягам към книгата, за да си отговоря на въпроса - и тук ли имаме нещо страховито и монументално като творбата на Лител?
Корицата на българското издание е на Дамян Дамянов и дава първи визуални жокери за съдържанието. Перфектна е - като машината за терор и убийства, създадена от Хайдрих в окупираните територии на Източна Европа. Студена е - точно като погледа на този брутален ариец, показан в полупрофил със спретнатата си униформа на СС. И е сива - като пелената, спуснала се над окупирана Европа в безрадостните години на войната. Вдигам летвата на очакванията и прелиствам, предвкусвайки нещо голямо.
Истината е, че началото едва не ме препъна в същата тази летва на високи очаквания. Защо ли? О, ще видите… Стилът на Лоран Бине е… как да кажа… твърде особен. Лоран Бине - това е не просто авторът, а цял един герой в този роман. Намесвайки се на всяка крачка с коментари, разсъждения и вметки, французинът сякаш е съединил в едно роман и дневник от написването на същия този роман. Не, чакайте… Ще ви го опиша по друг начин. Сещате ли се за патоанатомите, които сме гледали по филмите как си правят запис с диктофон, докато оглеждат поредната жертва на убийство? Сякаш подобен запис си е направил и Бине, докато подготвя, проучва и конструира своето произведение. А после е обърнал записа в текст и е „залепил“ тези фрагменти към повествованието. Резултатът е движение по острието на бръснача - с подобен стил авторът рискува да откаже по-консервативните читатели, освен ако… освен ако в крайна сметка не се е получил наистина впечатляващ ефект!
И да, точно това се е получило тук. След като преодолях първоначалната си фрустрация и се примирих с неизбежното присъствие на вечно недоволния от себе си и мърморещ Лоран Бине (по дяволите, той дори описва как е купил кутия бонбони на уредничката в музея, защото му дала някаква брошура!), постепенно историята ме увлече така, както е способен да направи само наистина добър роман.
Това не е просто романизирана биография на Хайдрих. Нито опит да се хвърли светлина върху едно от най-дръзките показни убийства през цялата война. Не е и художествена интерпретация в стил „Холивуд“ на една героична и трагично завършила мисия с ужасяващи последствия. Бине ни превежда през някои от най-ключовите моменти от историята на нацисткия терор в Европа - прилапването на Чехословакия, агресията срещу Полша, нападението над СССР и кошмарните вакханалии на айнзац отрядите, избили стотици хиляди евреи още преди да влезе в сила прословутото „Окончателно решение“. Стъпваме с уплаха по изравнената пръст в Бабий Яр, където само за два дни наведнъж са избити и заровени над 33 хил. души! И на всяка крачка виждаме него - ариеца с конско лице, студен поглед и непроницаемо хладнокръвие. Хайдрих. Мозъкът, осъществил този триумф на смъртта. Хайдрих - впечатляваща със своята ефективност машина за убиване, превърнала го в любимец на нацистката върхушка и в страшилище за цяла Европа. Човекът, превърнал се на практика в „монарх“ на Бохемия и Моравия след практическото унищожаване на държавата Чехословакия от германците.
На този образ Бине противопоставя един чех и един словак. Кубиш и Габчик. Не, не Бине, историята прави това. Бине е просто наблюдател - десетилетия след събитията той сглобява картината от късчета, всяко от които придобито с много усърдие. Бине е просто наблюдател, но и участник. Той е там, в Лондон, когато Бенеш възлага задачата на двамата парашутисти. А тя е проста - да бъдат спуснати в Прага с нужната екипировка и да елиминират най-опасния нацист в цяла Европа. Бине е с тях, докато се крият, подпомагани от съмишленици. Той е там и записва имената на тези съмишленици, платили с живота си за смелостта си. Бине си записва, за да не бъде забравена саможертвата им. Бине е с Габчик и Кубиш във фаталния ден, когато причакват автомобила на Хайдрих в центъра на Прага, но той е и там, в открития мерцедес на ариеца, който е твърде самоуверен, че да вземе предпазни мерки, и пътува в кабриолет.
Бине е част от своята история. „Чувствам, че моментът наближава“, пише той, когато мерцедесът се отправя по хълма. И докато разсъждава дали са изпотени ръцете в джоба на Габчик, дали пръстите на Валчик напипват скритото в джоба огледалце, усещам, че моите ръце са изпотени, че съм се напрегнал като струна, че аз съм там заедно с Бине, заедно с Габчик и Кубиш, а времето е спряло и историята си е дала почивка. Великолепен ефект!
Колкото повече се разгръща тази история, толкова по-бързо забравям първоначалната си фрустрация от характерния за французина стил. И толкова повече именно този стил се превръща в магическата съставка на романа.
Настрана от ефекта и стилистиката, Бине е отдал почит и на едни истински, класически герои. Габчик и Кубиш правят немислимото и успяват, за което плащат с живота си. Но техният подвиг, финалните им часове, оживяват отново и ни превръщат свидетели на сцена, сравнима с холивудските военни драми. Не очаквах подобно нещо! Макар развръзката да е ясна от самото начало, бях неподготвен за истинската драма, разиграла се в църквата, където намират края си парашутистите.
Не бях подготвен и за мащабите на отмъщението, което предприемат нацистите като акт на възмездие за смъртта на Хайдрих. Брутална, безсмислена и шокираща смърт покосява буквално хиляди хора. Повечето от тях - съвсем случайно, без да са имали никаква връзка с атентата. Хайдрих ще си остане смъртоносен дори след като не е сред живите. А Бине отново е там, когато камионетките натискат спирачки пред домовете на хората, а наказателните отряди зареждат своите оръжия, готови да стрелят. Свидетел и участник. Летописец и писател. Бард.
Дали намерих отговор на въпроса си за сравнението с „Доброжелателните“ ли? Самият Бине отговаря на това в романа си. „Романът „Доброжелателните“ - това просто е Уелбек на гости при нацистите“, пише той, давайки ясен знак, че подходът на Лител му е чужд и че неговата посока е друга. Което не ми пречи да харесвам страшно много и двата романа!
За финал не мога да пропусна да отбележа задоволството си от поредното бижу в селекцията на изд. „Парадокс“. За кой ли път си дадох сметка, че при тях няма изненади - издава се само наистина стойностна литература, която остава да кънти дълго в ушите след последната страница. Удоволствие е да срещнеш по пътя си такава книга. Чудесно е, че ви има, „Парадокс“!
Публикувано от Георги
Интересни и малко известни факти от историята на Втората световна война!