Уилям Уортън и отношенията ми с неговото творчество (или поне с онази част от него, до която съм се добрал) могат да се категоризират с фейсбук статус от типа „Сложно е„. Хипнотизира ме неговият роман „Пилето“ - хареса ми с цялата си налудничавост, може би именно заради нея. В същото време, дори не успях да прочета докрай широко акламираната „Татко“. Дали ме улови в неподходящ момент или просто не можах да понеса спиралата от страдания, свързани с остарелите и умиращи родители на главния герой - не знам. Просто в цялата „репортажност“ на този роман не намерих в него нищо художествено, за което да се хвана.
„Сиела“ обаче продължиха с преиздаването на неговите творби и не след дълго се появи пленителната корица на „Отбой в полунощ“. Тук страстта ми към военната тема надделя над скептицизма и се зачетох. Няколко страници по-късно вече изпитвах желание да засуча мустак (ако имах), защото книгата приковава вниманието мигновено.
Забелязали ли сте огромната разлика в емоцията, посланието и изобщо вибрациите на един военен роман, писан от европейски, и от американски автор? Да вземем например Ремарк („На Западния фронт нищо ново“, „Искрица живот“ или „Време да се живее и време да се мре“) и Себастиан Бари („Далече и отвъд“) и да поставим срещу им Норман Мейлър („Голите и мъртвите“), Джоузеф Хелър („Параграф 22“) и Уилям Уортън („Пилето“, „Отбой в полунощ“). Макар и антивоенни по своята същност, в нюансите се намират любопитни разлики. Американските войници сякаш приемат войната като досадна необходимост, която временно ги е разделила от безгрижния живот и запълват времето си, като злословят по началството си, шегуват се един с друг, играят карти и чакат, надяват се всичко да свърши и да оцелеят, за да се върнат отново към подредения си живот, да станат лекари и адвокати и да забравят за тази мръсна война. При европейските автори усещането за трагизъм, съдбовност и обреченост е много по-силно. Цялата цивилизация на Стария континент сякаш тегне върху гърбовете на войниците и през репликите и отчаянието им можеш да видиш сгромолясването на империи.
Тези разсъждения неминуемо изникнаха, докато четях „Отбой в полунощ“. Зимата на 1944 г. Краят на войната се усеща във въздуха. Отделение от разузнавателен взвод е изпратено дълбоко напред из горите на Ардените, където открива изоставен замък и се окопава в очакване. Млади войници, повечето нямат и двайсет години. Същевременно необикновени по свой си начин. Опортюнисти със собствен кодекс на поведение, скептици към военните порядки, истински аристократи в армията, които с дни наред могат да играят партия шах или да раздават карти с невероятна изобретателност.
„Не знам защо се мислим за толкоз умни. Само понеже сме добри с тестовете и можем да решаваме ребуси, да играем бридж, шах и разни други игри; само понеже четем прекалено много, се смятаме за нещо особено. Обективно погледнато, истинските умници са говеда като Лав и Уеър. Те остават живи. Това се казва ум!“
Описанията на детайли от войнишкия живот в затънтените гори на Ардените често са накъсвани от мимолетни спомени за живота преди. За неща, вълнували младежките умове, преди войната да ги напъха в униформи и да ги изпрати отвъд океана. Много хуманизъм има в тази книга. Обърнете внимание на начина, по който са изградени героите - със симпатия, с внимание и великодушност, с дълбоко познание към вътрешния свят на всеки от тях. Дори най-странният от тях, с прякор Майката, е нещо като шаман на групата, към когото всички се отнасят с някаква обич. За това колко обърната наопаки е военната действителност в този роман говори и фактът, че самият разказвач, макар и сержант, е далеч от общото разбиране за лидер по устав. Та той дори не носи нашивките си!
Темпото на романа е нещо, което леко ме препъна по едно време. Почти до средата на книгата всичко се случва бавно, без особено напрежение, без кой знае каква завръзка. До момента, в който патрулът не осъзнава, че врагът е близо, врагът ги наблюдава. И нещата стават наистина причудливи. Защото германците не са това, което се очаква от тях - бойна машина, дошла да стреля и убива. Германците правят снежен човек. Пожелават им лека нощ. Издигат елха сред гората. Германците, също като момчетата в замъка, са уморени от войната. Те също искат всичко да свърши и да си отидат вкъщи.
„Знаеш ли, ние сами бихме могли да приключим войната помежду си тук, в гората. Ще се нанесем всички заедно в замъка и ще се браним срещу онези, които обичат войната. Може би ще се обявим за неутрални“.
На фона на затишието преди последната голяма немска офанзива, насред Ардените се разиграва сцена, приличаща доста на легендарното „Коледно примирие“ от Първата световна война, когато войници от двете враждуващи страни играят футбол заедно в ничията земя. Но богът на войната също има своите закони и те обикновено са безжалостни към проявите на хуманизъм. Развръзката в тази удивителна история внася горчив привкус от неизбежното. Съдбата намира своя реванш за дързостта на онези, позволили си да търсят човешкото сред цялата касапница.
Хубав роман е „Отбой в полунощ“. Хубав с живия си, момчешки език, с гневната непоносимост към устава, с бунта срещу войната и опита му да спре хода на събитията, да продължи неестествения момент на затишие и задружие и да покаже, че врагът е другаде, не в униформата на човека срещу теб.
Публикувано от Георги