Сюжет, разположен у нас в годините на Втората световна война, определено не е често срещан в творчеството на съвременните български писатели. След пренасищането с партизанска литература, характерно за времето на социализма, писателите сякаш оставиха тази тема „да си почине“ от интерпретации. В последните години се появиха малко на брой художествени произведения за този период. „Кротките“ на Ангел Игов е добър пример. „Бежанци“ на Весела Ляхова – блестящ. В края на миналата година без много шум излезе нов роман на Силвия Томова, озаглавен „Грохот“ и обещаващ действие, развиващо се именно през военните години у нас. При това още по-любопитно – разказан от гледната точка на санитар от Вермахта, разпределен в Кюстендил в навечерието на операцията срещу Югославия и Гърция през пролетта на 1941 г. Този анонс, както и едно положително ревю, на което попаднах във фейсбук групата „Какво четеш“, бяха достатъчни да провокират интереса ми.
За какво иде реч? Силвия Томова ни пренася в един от повратните моменти на войната, когато Германският райх владее почти цяла Европа и войските му стоят на Дунава, очаквайки решението на малка България. Франция е разгромена, Норвегия и Дания са окупирани, англичаните са изтласкани от континентална Европа. Героите в този роман не са войници, а санитари от Вермахта, млади мъже на по 20-ина години, Валтер и Макс, изоставили университетското образование, за да спасяват хора. Те са чужди на идеологията, тласкаща германската нация към световно господство; чужди са и на ентусиазма, обзел сънародниците им в този момент. Когато преминават Дунава и достигат до Кюстендил, са разквартирувани при възрастна семейна двойка, където веднага проявяват човешките си страни – да поправят нещо, да постегнат старата къща… Между Валтер и местна девойка дори припламва любовен трепет. Разбира се, не всички герои са представени от толкова хуманистична гледна точка. Има и убедени нацисти, и истински прусаци-войнолюбци; има и неприятен свещеник с нездрав интерес към смъртта. Беше ми много любопитно къде ще ни отведе този ансамбъл от герои, къде ще се случи завръзката, къде е „грохотът“ от заглавието, кога ще стигнем до бомбардировката на Кюстендил, обещана в издателското резюме.
Уви, големите очаквания започнаха бързо да се пропукват с напредването на повествованието. Първото нещо, което светна като червена лампичка пред мен, бе нарастващото усещане, че Силвия Томова не е успяла да се постави в обувките на своя герой. Въпреки доброто си желание да говори от негово име, тук-там се прокрадват издайнически недомислици. „…красив лейтенант, чието име забравих веднага след като му обърнах гръб“ определено не звучи като реплика на санитар от Вермахта.
Следващото нещо бяха диалозите. Дразнещото усещане, че всички в този град и в този Вермахт говорят като на театрална сцена и единствената тема, която ги вълнува, е историята – тежкото минало, неправдите, бойното другарство от предишната война и светлото бъдеще на справедливо възмездие. Реплики от по няколко реда в разговор, проведен в местната кръчма между мъже, които очевидно не са университетски преподаватели, следват една след друга. А, да, и речите! В книга от малко над 200 страници има поне три дълги речи, нахвърляни като наратив от History Channel.
Голямо удивление предизвика и особеният интерес, който германците рязко проявиха към българската история. Всички бяха напълно запознати с премеждията ни от последните три войни, казуса Македония, отношенията със съседните страни. От името на разказвача излизаха думи, показващи вещина, която няма как един немски санитар да прояви, едва стъпил на българска почва през пролетта на 1941 г.
Въпреки твърденията на Силвия Томова, че романът следва плътно фактите, каквито са били към онзи момент (Съветският съюз още не е нападнат, Окончателното решение на еврейския въпрос още не е влязло в сила, Аушвиц още не бълва пушек), усещането ми беше, че около германците през цялото време се стеле някаква розово-героична мъгла и прозира добродушна симпатия, сякаш не става дума за окупаторите на цяла Европа, а за спортисти от Олимпиадата в Берлин през 36-а.
Опитът за любовна история, проявяваща се като бледа нишка тук-там из романа, е толкова анемична, че не успявам да намеря подходящите думи. Млад немски санитар хлътва по българско момиче, след което добронамерено е предупреден от бащата на момичето да внимава и той великодушно се отдръпва. И нищо. Нищо! Историята свършва в нищото без дори минимален опит за някаква кулминация. Епизодични нишки, загатващи евентуален драматичен момент, са изоставени ей така, без продължение (като мнимата печатница на фалшиви пари, която на няколко пъти бе спомената в текста, уж я издирваха, после всичко заглъхна без обяснение).
И като споменах кулминация, ще дойде дума и за бомбардировката. В роман от 230 страници тя най-сетне идва в последните 15. Лаконично, без много обяснения. Нанася щети и романът свършва. Няколко човека умират. И едно куче. Добрите оцеляват. И толкоз.
Без да искам сравнявам с прочетения наскоро роман „Бежанци“ на Весела Ляхова, който също се отнася до малко познати и забравени събития от периода на войната. И се опитвам и тук да намеря дълбочина на изказа, виртуозно познаване на хората, на характерите им, на обстоятелствата, задълбочено описание на душевна борба, на емоции… Уви, нищо такова не видях в романа на Силвия Томова.
Въпреки огромното ми желание да харесам тази книга, разочарованието ми е с горчив привкус. „Грохот“ не казва нищо ново, но не казвайки нищо ново, го прави по посредствен начин, повтаряйки обща историческа информация под формата на диалози. Ако има нещо в литературата, което да ненавиждам, то е опитът на писател да разказва исторически факти от името на героите си, вместо да изгради автентични личности в естествена среда. Знам само един пример за добър опит в това отношение и той е Милен Русков. Но там това е изведено до нивото на изкуство.
А, да, и нещо дребно, този път към дизайнера на книгата – такъв самолет като показания на корицата сърбите не притежават към онзи момент. Съжалявам.
Публикувано от Георги
Библиотеката 