Емблематична годишнина отбелязваме днес, точно на днешния ден. 100 години от началото на Октомврийската революция, която промени света по начин, неочакван за никого до този момент. Начин, твърде различен от обещаното, и с твърде дълготрайни последици, за да подминем тази годишнина незабелязано. Представям си какво би било на този ден, ако у нас все още на власт беше комунистическата партия. Представям си мащаба на бутафорията, на лъжите, на празните хвалебствия. Близо половин век продължи за нас този унищожителен експеримент. Руснаците страдаха повече. Щетите и при двата народа, както и в цяла Източна Европа, са неизчислими. Но въпреки тях, днес имаме свободата да знаем. Да се информираме. Или да не се. Да научим истината, ако имаме желанието за това. Да се заровим в източници на факти, вместо да повтаряме като папагали пропагандните лъжи. Да си представим цялата картина на промяната, която Октомврийската революция наложи с кръв и оръжие на света. И да сме благодарни, че експериментът й все пак се провали. Уви, за някои доста късно, но се провали.
Вкъщи имам цял рафт с книги, посветени на щетите. На терора, на лагерите, на престъпленията, причинени от комунизма. В Съветска Русия, в Унгария, Северна Корея, България, Чехия. Шаламов. Солженицин. Евгения Гинзбург. Гросман. До този момент обаче не съм се задълбочавал в книги, описващи как започва всичко. Винаги ми се е струвало твърде, твърде сложно. По руски сложно. Необяснимо. Загубвах се в понятия като „егери“, „меншевики“ и „троцкисти“, които се срещаха постоянно при изброените автори. Имах нужда някой да ми го обясни простичко, ако е възможно. Кой какъв е в този убийствен пъзел? Как започва всичко? Кой дръпна спусъка? Кой позволи на стихията да залее Изтока?
Потърсих отговорите в една книга, която ми се стори тъкмо като за случая. „Октомврийската революция“ на бившия британски агент под прикритие Дъглас Бойд излезе на български език от „Сиела“ преди няколко седмици, за да улови момента на знаковата годишнина. И да даде някои отговори на онези, които преливат от въпроси. Обемът й от малко над 200 страници ме учуди, но и зарадва. Нямам възможност да чета грамадни тухли в последно време, а и исках нещо систематизирано и обобщено, без излишни подробности. Това обаче се оказа и нож с две остриета. За Октомврийската революция, както се убедих, просто не е възможно да се пише в телеграфен стил, кратко, ясно и подредено. Защото тя самата е хаос, чудовищен в своите мащаби и напълно неразплетим.
Бойд започва с кратко въведение за някои от имената, превърнали се в символи на революцията. Ленин, Сталин, Троцки, Маркс и Енгелс. За всеки от тях са изписани десетки хиляди страници, тук авторът се е постарал да синтезира основното в по 2-3 страници. Отделено е внимание на обстановката в имперска Русия в началото на ХХ век и на първите признаци за изостряне на социалното напрежение, довели до размирици. Бойд се спира на личността на Николай II, само за да изтъкне негативното си мнение за способностите на царя и неговото подценяване на ситуацията, нежеланието да направи каквито и да били промени и в крайна сметка неговата безпомощност пред лицето на историята. Същевременно повдига завесата над твърде любопитната подкрепа, която получават болшевиките от Германия в разгара на Първата световна война и идеята на Берлин да финансира революцията с цел изваждането на Русия от войната.
Всъщност за малка като обем книга, мястото, отделено на военновременната обстановка е учудващо много. Бойд проследява бойните действия на руснаците срещу силите на Тройния съюз в териториите на днешна Румъния, Полша и Украйна, състоянието на войските, различните настроения за и против войната. Безспорно Общоевропейската война е катализатор за революцията, но на мен лично ми се струва, че фокусът върху това в книгата изглежда твърде пресилен на фона на множество други бели петна. На февруарската революция също е отделено подобаващо мнение, докато, колкото и да е парадоксално, за събитията от онзи прословут октомври 1917 г. има буквално няколко реда. Не се шегувам. В книга, озаглавена „Октомврийската революция“, октомври е споменат толкова бегло, че просто се губи в лавината на събитията. Впечатляващо обаче е разкриването на широкия революционен фронт, който всъщност довежда до краха на империята. И докато лексиката от последвалите години повтаря неуморно за „болшевики“ и „болшевишка революция“, става ясно колко други сили са действали кога единно, кога всеки срещу всеки, в събарянето на монархията и дърпането на спусъка. Защо не знаем за тези „други сили“ ли? Бойд проследява съдбите на някои от тях и на изявените им водачи. Всички до един намират смъртта си в чистките на Сталин - разстреляни или, в най-добрия случай, заточени из ледовете на Сибир. За да останат болшевиките, при това „правилните“ болшевики, като еднолични узурпатори на революцията и да зададат курса към последвалата кървава диктатура.
Разбира се, книгата има и някои силни моменти. Всъщност, един. Публикуваният за първи път доклад на комисаря на Уралския съвет Яков Юровски, който е и комендант на Ипатиевата къща. Именно там, в Екатеринбург, през юни 1918 г. е затворена фамилията Романови, а настъплението на антиболшевишкия чешки легион ускорява развръзката по въпроса със съдбата им. Юровски с нечувано хладнокръвие разкрива детайлите по убийството на царското семейство. Подробностите са толкова стряскащи, че изведнъж, сред цялата документалност на текста, попадаш сякаш в „Хладнокръвно“ на Труман Капоти. Един от най-ужасяващите моменти от революцията оживява по начин, който и филм не би се справил да опише толкова добре.
Иначе в доста отношения книгата не успя да отговори на очакванията ми. Малко място е отделено на разразилата се гражданска война и различните сили, борещи се за надмощие в нея. За личности като Врангел и адмирал Колчак например се споменава твърде бегло, а това са емблематичните фигури на съпротивата срещу болшевиките. Няма особено много информация за сраженията с белогвардейците и в крайна сметка победата на червените, определила спускането на дългата болшевишка нощ над цяла Русия. Може би е разбираемо с оглед на стремежа на Бойд към резюмираност и сбитост на разказа, но липсата на тази фактология ни оставя единствено с вицовете за „белите и червените“ и Чапаев.
И все пак, било то заради кръглата годишнина или заради ефектната корица, а и заради вечния интерес към темата за революцията и за комунизма като цяло, книгата ще намери своите читатели. И дори в телеграфния си стил и формат може да бъде една стартова точка към осмислянето на онези кървави събития, тласнали света към една нечовешка диктатура и затрили живота на милиони заради едно фалшиво обещание за справедливост. Колкото до последиците, по-горе споменах няколко знакови автора, които дават много ясна представа за мащабите на терора в последвалите десетилетия. Потърсете ги. Прочетете ги. Разкажете за тях на други. Нека не допускаме пипалата на пропагандата да си проправят път отново.
Публикувано от Георги
Като се има предвид интензивността на събитията в периода-февруари-ноември 1917 година, книжката наистина е с незначителен обем. Без да съм я чел, само я разлистих, но мисля, че авторът залага повече на анализа им, отколкото на чисто изброяване на фактологията, което ми се струва по-добрия подход. Иначе гледайки руска телевизия тези дни се убедих, че и самите руснаци тепърва ще осмислят този прелом. За някои това са „събития от 1917-та”, за други „руска революция променила света”. Изброените автори безспорно трябва да се изучават в училище, не се знае обаче, кога българската образователна система ще ги допусне. За мен Шаламов обаче е над Солженицин, защото никой друг не е описал така живописно лагерния живот. Да не забравяме че корпусът на Солженицин всъщност е съставен от разкази на негови нелегални информатори. Ако не бъркам той е прекарал в лагерите само четири години. Това не обезсмисля ГУЛАГ разбира се, но Колима е с по-висока литературна стойност според мен, докато приносите на Солженицин са по-скоро към документалистиката. Неговото истинско произведение за мен е „Ракова болница”. Интересно ако ръкописът на Шаламов е бил публикуван в „Новий мир”, дали той нямаше да е нобелов лауерят. За съжаление времената са били такива, че този страдалец останал непризнат до смъртта си. Въобще лагерната култура създадена в Сибир е много интересна, и има нужда от изследване не само на литературните произведения, но и на театъра в лагерите. За кино не зная дали е създавано в подобни условия. Жалко че творчеството на нашите писатели минали през лагерите е твърде малко познато. Аз се сещам само за Заркин, но сигурно има и други минали през Белене.
Благодаря за този коментар! Напълно съм съгласен за Солженицин и Шаламов. За мен Шаламов е върхът на лагерната документалистика, неслучайно в ревюто си за него го нарекох „Рицарят на Колима“. Евгения Гинзбург впрочем също е чудовищно добра!