След изумителната среща с „Балада за Георг Хених“, продължавам да „откривам“ за себе си гения на Виктор Пасков. И си мисля… Ей така, просто ми минава през ума… Наистина, наивно е да смятаме, че най-добрите съвременни писатели у нас непременно са онези, издали 1-2 запомнящи се романа в последните десетина години. Четем ги, изпадаме във възторг, превъзнасяме ги. Окей. Емигрантската проза направи литературни звезди не един и двама от съвремениците ни. Америка, прословутата Америка. Емигрантският живот, завръщането, корените, традицията. Добро и лошо - там и тук. Преживяното през комунизма „осребриха“ пък друга плеяда модерни автори. Там с лошото, разбира се, „доброто“ продаваше преди това. Две линии, движещи се паралелно като течения в българската литература и пресичащи се рядко, твърде рядко. Опитайте се да ги пресечете. Или не, оставете! Не се мъчете. Той вече го е направил, при това преди цели 25 години. Той, геният. И не в Америка, а в сърцето на Европа, в разделената на две Германия. Блестящият емигрантски роман на България, надхвърлил националното и еднакво разбираем за читателя у нас и в чужбина, принадлежи на Виктор Пасков. „Германия - мръсна приказка“ удря звучен шамар както на застиналото в апатия българско социалистическо общество от края на 60-те, така и на захаросаните митове за „лесния“ живот на Запад, доколкото ГДР е почти Запад, витрината на социализма пред Европа.
„АЗ ТРЯБВАШЕ ДА УСПЕЯ!“
Веднъж омагьосан от вълшебството на езика в „Балада за Георг Хених“, получавам истински студен душ още в първите страници на романа. Забравете за добрия лютиер и магията на неговата цигулка. Тук ще влетите директно в груб, похотлив и отчаян свят на излъгани младежки надежди и на неясни, мъгляви мечти за нещо по-добро някъде там, на Запад. 1968-а година. Светът копнее за свободна любов и мир, хипитата шестват из Америка, Джими Хендрикс издава третия си албум. На фона на Световния младежки фестивал у нас един младеж е на прага да започне нов живот, да замине за Германската демократична република. Изключен от всички училища в страната, с амбиции да стане писател, Виктор си взема сбогом с приятелите си и хваща влака, за да отиде при баща си във Фрайберг. Действителността там се оказва много различна от очакваното. Долнопробно, вмирисано общежитие, в което - сред непрестанни скандали, доноси и пиянство - съжителства малка българска общност от музиканти, работещи в местния театър. Бащата на Виктор, тромпетист в театъра, също е разочарование. Като кула от карти в съзнанието на 19-годишния младеж рухват митовете за Запада, за изкуството, за собствения му баща, уж заминал, за да осигури бъдещето на семейството си. Посреща го разкривена действителност на пошлост, фалш, грубиянски взаимоотношения, подозрения, бедност и лепкава смрад. Клоака, в която българите, натикани като в миша дупка, живеят мишия си живот не заради бъдещето, а заради днешния ден, ден за ден.
„Живяхте калпаво“
Виктор се гмурва надолу с главата в тази воняща действителност. Намират му работа в техническия екип на театъра - чисти тоалетни, мъкне тежките декори в компанията на закоравели типове с престъпно минало. Образите, които среща, са неописуеми. Ситуациите, в които изпада - потресаващи. Това е водевил, в който корабокруширали човешки отломки драскат да се доберат до някаква форма на съществуване. Оплетени от собствените си мрачни страсти, от пипалата на ЩАЗИ, от постоянния страх да не ги върнат „по етапен ред“, те подритват в краката си потрошени мечти, без да могат да се откъснат от омагьосания кръг. Напротив, адаптират се, стават част от играта. Търгуват с контрабандни стоки, изнасят цигулки и пиана за родината. Българинът, този толкова адаптивен екземпляр, се е интегрирал блестящо в потискащата обстановка на тоталитарната, макар и почти западна държава. Преклонил е глава където трябва, пречупил е гръбнак, приел е веруюто „В Германия това не е прието“, но в момента, в който всевиждащото око на чуждия авторитет се отклони, започва малките си хитринки.
Романът е болезнено реалистичен и ужасяващ в своя реализъм. Пресъздадената действителност е толкова триизмерна с това усещане за автобиографичност и почти документален разказ за преживяно, че изтръпваш стъписан. Натискът на нелицеприятното е твърде голям, пошлостта е твърде навираща се в очите, гротеската буквално те преследва по петите. Малко са паузите, в които можеш да поемеш дъх - онзи момент, в който Виктор хваща китарата и започва да свири, или сцената, където авторът описва реакциите на музиканти и сценични работници по време на представление. Тогава се появява магията на музиката - като тънка златна нишка, проблясваща сред калта. Заговори ли за музика, Виктор Пасков е като радетел от Просвещението.
Сред тягостната атмосфера на обречения емигрантски живот, след може би най-страховитото описание на аборт в цялата българска литература и най-отблъскващата сцена на секс между мъж и жена, която въобще съм чел някога, финалът на този забележителен роман идва съвсем неочаквано. Изненадващ. Непонятен. Твърде щадящ, твърде оптимистичен и не на място. Нищо не предполага такава развръзка, не и в цялата тази гадост, не и сред кашата, в която Виктор се е оплескал от глава до пети, не и в мощната прегръдка на ЩАЗИ и тоталитарната държава. Финалът е слабото място на книгата. Личното ми разочарование. Не вярвам, че нещата се случват така. Или поне прочетените страници не са ме подготвили да повярвам. Даже напротив, подготвили са ме за какви ли не ужасяващи развръзки. И все пак - оптимистичен финал на може би най-мрачния емигрантски роман, писан някога от български автор.
Затварям последната страница с усещането за нещо наистина голямо. Въпреки финала. Синтез на голямата болка от неслучилата се българска мечта за намиране на свободата някъде отвъд. Епитафия за всички онези, които избягват и не успяват, но и за онези, които остават, само за да бъдат смазани от хищническия живот. Тъга по пропуснатите шансове и ярост срещу фалшивите химери. И въпреки всичко, любов, любов, любов…
Публикувано от Георги
Библиотеката 