Цигулка за Господ


Гледах корицата като хипнотизиран. Съвършена. Наистина съвършена. Такава корица подхожда на шедьовър, казах си. Нямаше за кога да отлагам тази среща с Виктор Пасков. Новото издание на „Сиела“, появило се точно 30 години след излизането на романа, прилича повече на музикален инструмент, отколкото на книга. И музиката звънти в ушите при всяка прочетена страница…

„Балада за Георг Хених“ е едва 200 страници. Чете се на един дъх, след което дълго въздишаш. Пред красотата на текста, пред майсторството на един истински виртуозен писател, пред дълбочината на човешката история и пред триизмерното и автентично описание на грозната действителност. Бях изчел много възторжени отзиви и силни думи за тази книга. В общи линии, мненията, на които попаднах, нямат нюанси - изразяват крайна възхита и преклонение пред таланта на Виктор Пасков. Сега разбирам защо.

 

Историята на престарелия майстор на цигулки Георг Хених, който изживява последните си дни във вмирисано софийско мазе, е поставена като кандилце в иначе мрачната и потискаща обстановка на една западнала столична улица от времето на късния социализъм. Стряскащи контрасти се редуват пред очите на неподготвения читател. Някогашен музикант в Царския оркестър и прочут лютиер, дал занаят на много свои ученици, Георг Хених прилича повече на полусянка, полусветец, спомен от едно насилствено изличено минало. С морал, ценности и философия, принадлежащи на това минало и напълно несъвместими с жестокото настояще. А настоящето боде очите от всеки ред - претъпкани стари жилищни кооперации, миризливи коридори, пияни и свадливи съседи, скандали, побоища, бедност, бедност, бедност… Ако някъде сте чували, че бедността не е порок, Виктор Пасков ще ви убеди в противното. Бедността е съсипваща, разкапваща. Не оставя място за нищо друго освен задоволяване на основни физиологични нужди. И стъпква в краката си всеки порив към нещо възвишено. Един музикант и неговото семейство изникват от катакомбите на тази потресаваща бедност, за да свържат съдбата си с тази на Георг Хених. Музикантът ще остави инструмента си, за да прави бюфет, а Георг Хених ще обърне гръб на всичко тленно, за да създаде последния си шедьовър - цигулка за Господ. Колко тъжна ирония има в тази ситуация само…

„Ти имаш талант. От теб може да излезе нещо. Но запомни добре: те не се интересуват какво носиш в себе си! Талантът ти не струва пукната пара за тях! Те искат да видят..

- Какво?

- Бюфет!“

Ценностите са подменени, бедността е опустошила душите. Притежанието на бюфет е обзело мисълта на музиканта, на жена му, на съседите му. Да създадеш бюфет е себедоказване, това е съвременното себеутвърждение, което ще издигне личността в очите на най-близките, на съседите, на всички. Колкото по-груба и гротескова е действителността със своите герои, толкова по-силно контрастира образът на човека на изкуството. Достигнал предела на живота си, с отмаляло тяло и треперещи пръсти, старият лютиер вдъхновява с безмерната си човечност, с вярата си, с непоклатимата воля да остане докрай верен на своето изкуство. Прозаичното за миг отстъпва на свръхестественото - Хених вижда сенките от отвъдното, разбира Господ, говори с дървото. И всичко е толкова реално, толкова реално…

За мен бе изненада да разбера, че Георг Хених е реално съществувала личност. В края на книгата са публикувани факсимилиета от две негови писма - същите, които отварят и затварят повествованието. Така или иначе е трудно да разбере човек къде свършва истината и започва фикцията в тази забележителна повест. Има ли изобщо фикция? Убеждавам се за кой ли път, че за да напишеш изключителна книга, трябва да познаваш изключителна личност. Никоя фикция не може да бъде толкова въздействаща, колкото личността, вдъхновила автора й. Блажени Виктор Пасков, щастлив си бил да познаваш подобен човек!

Затваряйки последната страница, се улових, че продължавам да чувам музиката. Продължавам да виждам цигулката, измайсторена за Господ. Прокарвах пръсти по корицата и сякаш самата книга бе последното творение на Георг Хених, неговия дар към Всевишния, неговата цигулка като никоя друга. Шедьовър, който дълго ще помня.

Георги Грънчаров

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d блогъра харесват това: