Много шум се вдигна покрай новата книга на Захари Карабашлиев. Разбираемо, след като неговият бестселър „18% сиво“ се превърна в една от най-обичаните книги от съвременен български автор. „Хавра“ дойде след продължително „подгряване“ и с интригуващ анонс от „Сиела“, които я определиха като „криминален разказ, историческа проза, драматична любовна история и книга в книгата“, а също и „с елементи както на напрегнат ноар, така и на историческа хроника“. Как ви се струва това, а? На мен ми се стори твърде пъстро за вкуса ми, но без съмнение интригуващо.
Книгата престоя на бюрото ми известно време, преди да посегна към нея. Притеснявах се, че няма да имам нужното спокойствие и време, за да й обърна подобаващо внимание. Излишни притеснения - още с първите няколко страници четенето тръгна изключително плавно и страниците бързо започнаха да се нижат. Карабашлиев има изумително лек и увлекателен стил. Казвам го с ръка на сърцето. Рядко български автор пише толкова премерено, грабващо и почти хипнотично. Подобен беше случаят с „18% сиво“, тук имаме същият вече познат стил на един умел разказвач, който е изживял много от онова, за което пише (а за останалото се е постарал да потърси достатъчно информация). Всъщност, така и така направих паралел с предишния роман, трябва да отбележа, че той не е единствен. Емигрантът в Америка, разбира се, барман - Захари няма как да го опише така свойски, ако нямаше автобиографичен елемент в цялата работа. И Варна… тази Варна… описания на детайли, картини и импресии, които само един варненец може да предаде по този начин.
Като сюжет „Хавра“ е сложен и до голяма степен озадачаващ експеримент. Самият автор споделя в епилога, че е имал две различни идеи за роман. Едната линия е историческата - животът на военния кореспондент Макгахан, чиято съдба по любопитен начин се преплита с тази на българския народ. Другата, съвременната, не е нищо ново - български емигрант в Америка се завръща в родния град, за да погребе баща си и да уреди наследствените земи, нагазва дълбоко в посткомунистическата родна мътилка, забърква се в сложни и опасни схеми с местната групировка и в спонтанни интимни приключения със случайни момичета. Двете линии на пръв поглед нямат допирни точки и спокойно можеха да бъдат две различни книги (едната от тях - осъдена да попадне сред купчина себеподобни произведения от цял куп съвременни български автори, експлоатиращи емигрантската и постсоциалистическата теми). Всъщност, само на пръв поглед. Докато четях, прескачането от тема в тема не беше дразнещо, беше по-скоро любопитно. Опитвах се да разбера къде ще се свържат двете, къде ще са пресечните точки. Ще има ли такива? Открих връзката в най-очевидното. Хавра. Заглавието. Хавра - пущинак, необработено място, бъркотия. Това е според тълковния речник. Това е и българската действителност в безпътицата след промените. Хавра. Бъркотията в залязващата Османска империя, която изкристализира в пепелищата на Априлското въстание какво е? Хавра. Ужас, от който косите ти се изправят - това е Батак. Но това е и Варна, оплетена в безкрайните пипала на всесилната групировка.
„Адът не е онова тъмно място под земята с огньовете, дяволите и мъченията.
Адът е навсякъде, където върховенството на закона отсъства. Безправието превръща в ад и най-живописното кътче на земята.
Там, където няма справедливост, демоните и огньовете се появяват неизбежно“
Ето я пресечната точка. Подчертах си този цитат. Прочетох го няколко пъти. Хареса ми!
При все впечатляващия стил на Карабашлиев и амбициозната задача да слее в едно цяло две толкова различни линии, романът предизвика у мен смесени чувства. Голямото въодушевление, с което зачетох в началото, някъде към средата започна да губи някои от нишките. Историческата линия вървеше добре, но в съвременната нещата започваха да издишат. В края бях по-скоро объркан, отколкото впечатлен. Нереалистични ситуации, в които главният герой си позволява твърде дръзки неща (и му се разминава!), невероятни приятелства (бившият легионер Тото сякаш е някакъв всесилен фокусник, докато алтруистично се опитва да помогне на своя приятел). Развръзката за някои от героите дойде твърде претупано, за други въобще не дойде. Случилото се с възрастната докторка изобщо не съответстваше на иначе яркия й образ, който Карабашлиев бе успял да изгради толкова умело. С Лира, приятелката на главния герой, дори не разбрахме какво точно се случи. Цели съдби потънаха в догадки.
Усещането ми за „Хавра“ е като за една добра идея, пришита към друга, не толкова добра, от което, по закона за скачените съдове, нещата се уравновесяват по средата. Безспорно стилът на Карабашлиев вдига летвата и прави романа адски четим, но недовършените сюжетни нишки и преексплоатирането на до болка познати теми оставят привкус на недоизпипан краен продукт. Книгата ще намери своите верни читатели - тя вече е бестселър така или иначе. Аз обаче си мисля, че големият роман на Захари Карабашлиев тепърва предстои. И ще го чакам с нетърпение!
Публикувано от Георги