„Гам“ и философските тези на младия Ремарк


През последните години наблюдавам с любопитство как красивите корици започнаха осезаемо да се налагат в продукцията на българските издатели. Променящият се читател - а той наистина се променя - вероятно изисква това. Отношението към корицата показва отношение към автора, към произведението, а и към читателя. Последният все по-често е склонен да санкционира „компромисната“ корица, направена надве-натри, особено когато такава илюстрира някое велико художествено произведение. Обратното, качествената корица може да накара много хора да си вземат книгата дори само заради внезапния порив, появил се у тях при вида на естетически издържан книжен продукт.

Нямам съмнение, че вторият случай важи в голяма степен за „Гам“ - единствения роман на моя любим Ерих Мария Ремарк, който не бях чел досега. Казвам в голяма, а не в пълна степен, защото името Ремарк само по себе си също е достатъчна причина да грабнеш всичко, изпречило се на пътя ти и носещо почерка на този автор. „Сиела“ са свършили отлична работа с това издание, а корицата на Дамян Дамянов е естетическа наслада. Любопитството ми е твърде голямо - за първи път след студентските ми години да разгърна роман на Ремарк, за който нямам и бегла представа. Всъщност „Гам“ е написана през 1924 г., няколко години след дебютния „Мансардата на бляновете“. Ръкописът обаче остава неиздаден чак до 1998 г., когато се появява в Германия. На следващата година излиза и у нас, но вероятно в толкова малък тираж, че днес дори по антикварните книжарници трудно може да се намери.

В „Гам“ виждаме един напълно непознат млад Ремарк. Онези от вас, които са чели „Мансардата на бляновете“, бързо ще направят паралел, макар тук „бленуването“ да е отстъпило на по-задълбочени философски разсъждения. Тези разсъждения си проправят път сред екзотични сцени, в които енигматичната млада дама на име Гам търси себе си, като привлича и отблъсква един след друг различни мъже. Казвам „екзотични сцени“ не като намек за горещи любовни истории, а като декор на повествованието - Ремарк и Гам ни водят в Египет и Аржентина, в Индия и Югоизточна Азия, в Париж и Китай. И сцените, в които описва колоритния живот, глъчката и автентичните картини от тези места, са доста по-плътни, пулсиращи и впечатляващи от самите герои на романа.

Ремарк ги въвежда един след друг без никакви детайли, без представяне - всички онези мъже, които по-скоро рано, отколкото късно, влизат в орбитата на Гам, тя просто ги привлича със своята гравитация. Нищо не разбираме за тях освен няколкото сцени, диалозите - по-скоро театрални, отколкото истински, тук-там малко повече загатваща информация, но дотам. Самата Гам е още по-голяма загадка. Без никакви детайли за миналото й, за общественото й положение, с оскъдно описание на външния й вид основно чрез облеклото й, проследяваме непрестанното странстване на кораб или със самолет, с влак или в нечий автомобил, из екзотичните места, споменати по-горе. Мъжете се появяват един след друг в живота на Гам, появяват и изчезват, след като са дали своя принос за драматичната нишка на романа и са се включили в разсъжденията, изпълващи страниците. Разбира се, най-често разсъждава Гам, нейно е това любопитно определение за живота:

„Животът е като домакиня с голям ханш, която вари сладко за зимата, пълни безброй буркани и ги херметизира - ние всички идваме от едно и също дърво - и ето ни в нашите стъклени къщурки, можем да се виждаме, но никога не се достигаме един друг - едните са направени на пюре, другите са с извадени костилки и нарязани, а третите просто са натъпкани сурови - те се чувстват най-онеправдани“.

С дългите философски разсъждения и изпълнените с недомлъвки диалози, романът повече прилича на театрален сценарий. Неволно се сещам за Айн Ранд и нейната (също ранна) пиеса „Идеал“, в центъра на която отново е една загадъчна жена, която подлага на тест няколко типажа мъже, а в нейния образ Ранд начева собствената си философия, избистрена чак в по-късните й романи.

Макар да остава неиздаден толкова дълго време, романът „Гам“ полага някои от идеите, появяващи се в по-късни творби на Ремарк. Но не бих казал, че това отсъствие е лишило читателите от ценна творба, самороден диамант или друго някакво съкровище. Романът не успява да предложи нито впечатляващ сюжет, нито силни и пълнокръвни герои. Немският издател го нарича „роман на тезите“ - сполучливо определение, защото освен тези, трудно можем да открием нещо друго в „Гам“. Зад сполучливата корица на българското издание не стои творба от ранга на „На Западния фронт нищо ново“ или „Трима другари“, но от друга страна държим в ръце липсващото, почти непознато до момента парче от романовото наследство на един голям писател. В кореспонденцията си с Марлене Дитрих през 30-те години Ремарк понякога споменава Гам. Може би нейния образ е проектирал върху актрисата, с която го свързва една голяма любов. Дамян Дамянов е уловил тази енигма. Загледайте се отново в корицата. Разпознавате ли тези очи?

Публикувано от Георги

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d блогъра харесват това: