Капка Касабова ни води отвъд Границата


Когато научих за „Граница“ на живеещата в Шотландия Капка Касабова, книгата вече беше на път да излезе на български език. Прочетох анонса и подсвирнах от възхищение. Каква идея, казах си, каква находчива идея! И наистина, днес, когато думата „граница“ отново пролази в ежедневието ни, когато ни заливат репортажи за безкрайни върволици от бежанци, преминаващи една или друга бразда, когато възходът на национализма пропагандира възраждането на телените мрежи като контрапункт на либерална Европа, да напишеш книга за югоизточното ъгълче на Стария континент, където „започва нещо като Европа и свършва друго, което не е съвсем Азия“ (по думите на авторката), звучи като идеалната рецепта за успех. И Капка Касабова го постига, впрочем - за момента във Великобритания, но, сигурен съм скоро и в други държави.

„Граница“ е амбициозен, добре планиран и осъществен проект, който идва в точния момент, за да открехне на точната аудитория завесата към нещо наистина непознато. Нещо, което винаги е било под носа им, но останало като бяло петно в иначе преексплоатираната карта на Европа. През 2013 г., въоръжена с малко пежо и изострено любопитство, Капка Касабова тръгва на своето пътуване от трите страни на една твърде особена граница: „там, където България, Гърция и Турция се приближават и раздалечават, защото това правят границите - приближават се и се раздалечават„. Прекроявана десетки пъти през годините и размествала със себе си хиляди съдби на хора от най-различни етноси и националности, тази граница „изкушава и отблъсква едновременно„.

Пътуването на Касабова започва от Странджа и завършва пак там, а резултатът е една книга, която трудно може да бъде вкарана в някакво жанрово определение. Пътепис на една доскорошна terra incognita, портрет на хората от периферията, репортаж за задния двор на Европа - както и да я наречете, ще е непълно. Водена от любопитството си да отиде на местата, които допреди четвърт век са били забранена зона, ничия земя, разделена от Желязната завеса, авторката забърква интересен микс от наблюдения, размисли, срещи с автентични обитатели, исторически препратки, които украсява с фолклорни и митологични мотиви, навлизайки дори в плаващите пясъци на магическото и свръхестественото. Тази амалгама ме обърка в началото, където причудливи срещи с нестинари и гадатели си правят компания с истории за източногерманци, убити край браздата в опита си да избягат от комунистическия „рай“. Как го преодолях ли? Припомних си, че книгата е писана преди всичко за чуждестранния читател от правилната страна на Желязната завеса, за когото Странджа и комунизмът са горе-долу еднакво мистични и непознати. Приех рецептата по този начин и четенето потръгна доста по-гладко.

В интерес на истината, Капка Касабова е сътворила изключително живописна и емоционална книга. Невероятни образи са хората, които среща по време на своето пътуване - хората от граничните райони в Гърция, Турция и България, а защо не от Марс, Юпитер и Венера - толкова далечно изглежда разстоянието, което ни дели от техния периферен свят. Свят, белязан от зловещата сянка на границата - вече разпаднала се и загубила кръвожадния си облик от времето на Студената война, но нанесла своите щети по съдбите на българи, турци, гърци, помаци - въобще, тракийци, както самата авторка предпочита да ги нарича: „лица с мургав тен, с пожълтели от чай и тютюн зъби, лица, които имат една обща черта: всички те са пропътували дълъг път по коридора на балканската история и са изгубили всичко, което може да бъде изгубено (но не и езика), за да започнат живота си наново тук. И нямам предвид само тук, от тази страна на границата, а тук, в този край на Балканите, където на никого не му се е разминало и където нагледно можеш да видиш - стига да искаш, - че страданието, както и комшулукът, е едно и също навсякъде и че второто е цяр за първото“.

На фона на тези срещи авторката повдига и една тема, която и до ден днешен сякаш е табу у нас - за многобройните убийства на бегълци по южната ни граница в годините на соц-а. Истинските истории на млади източногерманци оживяват, за да внесат смразяващ полъх в иначе почти по йовковски лъкатушещото повествование. Касабова се среща и с вече възрастен германец, който през 70-те прави опит да премине, но е заловен и измъчван от българските граничари, а после хвърлен в затвора. Разказът му е покъртителен.

Но „Граница“ е и книга за разпада и безпътицата, които обвиват като отровен бурен бъдещето на този твърде наситен с история регион. За безвремието, заменило електрическия ток по оградата от годините на Студената война. За обезлюдените села и градове, в които бродят само старци и призраци от миналото. Книга, от която ще ви загорчи, въпреки седативното въздействие на магиите, легендите и нестинарските препратки, които са тук, за да впечатлят читателя на Запад.

Въпреки находчивата идея и наистина впечатляващата палитра от образи, с които Капка Касабова ни среща, книгата някак не успя да ме развълнува дълбоко. Неминуемо направих паралел със „Щъркелите и планината“ на Мирослав Пенков - Странджа, нестинарите, но и друго… Онзи преднамерен писателски подход, почти академичен - писане по рецепта, с точно дозиране на конкретните съставки. Тук малко магия, там малко комунизъм (зад Желязната завеса винаги е секси), лични истории на забравени от бога хора, селска автентика, етническа и верска пъстрота - един добър жонгльор с думите може да сътвори чудеса от тези родни сюжети. Чудеса! Ние сме опърпано родопско одеало, от което стърчат разноцветни нишки и умелият писател, придърпвайки оттук оттам по някоя, може да събере в ръката си впечатляващо снопче и да го усуче така, че да заприлича на модела, вече създаден в главата му.

Книги като „Граница“ на Капка Касабова и „Щъркелите и планината“ на Мирослав Пенков ме накараха да се замисля, че България е прекрасно място… за писатели-емигранти. Резерват на истории, тихо разпадащ се под тежестта на своето многопластово минало и лоботомиран от липсата на каквато и да било конструктивна визия за бъдещето. Щедра на сюжети, заредени с „Уау“-ефекти и обещаващи петзвездни ревюта в Goodreads на английски език. Книги, които - въпреки че третират нашето, родното - са предназначени за външна употреба. Не че не са добри, напротив - и двете са по успешни рецепти, и двете са дело на талантливи автори, и двете ще завоюват сърцата на безброй читатели. Но под „сърцеведската“ повърхност шестото ми чувство не открива нещо важно, което ми пречи да ги наредя в алеята на литературната слава. Не мога да назова какво е точно… Просто не го откривам.

Публикувано от Георги

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d блогъра харесват това: