„Всичко, което ни е известно за войната, го знаем от „мъжкия глас“. Ние сме в плен на „мъжките представи и на „мъжките“ усещания за войната. На „мъжките“ думи“. Жените мълчат“.
Колко книги сте прочели за войната? А колко от тях са написани от жени? Горните думи са размисли от дневника на Светлана Алексиевич, който тя си води в периода 1978 - 1985 г., докато работи върху книгата си „Войната не е с лице на жена“. И действително, свикнали сме да говорим за войната като мъжко занимание. Мъжете са воювали, страдали са, побеждавали са или са губили, умирали са. А жените? Пред перспективата да напише просто поредната книга за войната, Алексиевич избира да даде думата на жените, преживели Втората световна война. И мълчали десетилетия след това. Резултатът е покъртителен разказ от първо лице на десетки съветски жени - санитарки, снайперистки, танкистки, автоматчици, партизанки. Разказ, от който ще ви се прииска да си скубете косите, да си дерете лицето и да си повтаряте, че това не може да е истина. Войната натюр - такава, каквато само една жена може да я разкаже.
„Селото от моето детство беше женско. Мъжки гласове не помня. Така и е останало в мен - за войната разказват жените. Плачат. Пеят, сякаш плачат“, пише Алексиевич. И започва да издирва тези жени, въоръжена с магнетофон и страшно много кураж. Из целия Съветски съюз. Слуша, записва, плаче. Страда… Прочетете само 50-ина страници от книгата и ще си дадете сметка за огромното бреме, което сама си възлага тази забележителна авторка. Това е неописуемо! На хартия! А какво е на живо - бедна ми е фантазията да си го представя.
„Да, те плачат много. Реват. След като си тръгна, гълтат хапчета за сърце. Викат „Бърза помощ“. Но все едно молят: „Ти идвай. Непременно идвай. Толкова дълго сме мълчали. Четиридесет години сме мълчали…“
Първоначално не успях да разбера това твърдение. Защо за мълчали? Защо проговарят след толкова десетилетия? Алексиевич се спира и на това, дава отговор и на този въпрос. И в него е великата драма на тези жени, невъобразимото. Докато са воювали на фронта, за войниците са били „сестрички“, закриляни са, пазени са. Веднъж завърнали се от войната, те се сблъскват с друга действителност - мъжете странят от „фронтовачките“, а жените ги обвиняват, че на фронта са мърсували с техните мъже. И те се затварят в своята неизказана мъка. Крият медалите. Опитват се да забравят смъртта, труповете, писъците. Невъзможно.
„Кой ще тръгне да воюва след такива книги? Вие унижавате жената с примитивен натурализъм. Жената-героиня. Развенчавате я. Правите я обикновена жена. Самка. А те са ни светици“. Това твърди цензорът, когато отхвърля пасаж след пасаж от книгата на Алексиевич. И наистина, „Войната не е с лице на жена“ няма нищо общо с героичните описания на подвизи или драматизма на сраженията, които сме свикнали да четем. Тук ужасът е твърде, твърде много. Смъртта е толкова масова, толкова помитаща, че гърлото пресъхва. Болката се усеща от всяка страница. Но не само… Удивителното в разказите на всички тези жени е огромният ентусиазъм, с който отиват на война. Без изключение. Правят невъзможното, за да ги пуснат на фронта, в месомелачката, където мъжете, обръгнали на ужаси, оцеляват по няколко месеца. Почти деца, на тях им се налага да пораснат твърде бързо.
„На деветнайсетгодишна възраст имах медал „За храброст“. На деветнайсетгодишна възраст побелях. На деветнайсетгодишна възраст в последния бой простреляха и двата ми бели дроба, вторият куршум мина между два прешлена. Краката ми се парализираха“.
Но врагът в лицето на немците не е единственият кошмар, който изживяват съветските хора. Алексиевич споменава теми, които и досега са табу в посткомунистическа Русия - за военнопленниците, които - вместо да се завърнат вкъщи - директно са изпратени на лагер в Сибир, заради това, че са позволили да попаднат в плен; за изнасилванията над германските жени при настъплението в Европа - макар и епизодично, това също е споменато.
„Войната не е с лице на жена“ без съмнение е най-шокиращата книга, която някога съм чел за войната. А съм прочел доста. Нищо не може да се сравнява по реализъм с автентичните изповеди на тези жени, изказани след десетилетия мълчание. Десетки истории, в които смъртта, ужасът и омразата се срещат с любовта, гордостта и волята. Без фанфари, без лозунги. Кръв, кал, тиня, вътрешности и викове, отрязани крайници и изпепелени семейства. Толкова много болка… Неописуемо е.
В изданието на „Парадокс“ „Войната не е с лице на жена“ е поместена заедно със следващата книга на Светлана Алексиевич - „Последните свидетели“. Създадена две години по-късно, тя повтаря схемата с изповедите от първо лице, но този път думата имат онези, които по време на войната са били деца. Техните спомени са много различни. В повечето случаи те не са активни участници, а най-вече жертви. И свидетели на неща, които надминават най-ужасяващите ни кошмари. В техните спомени са се запечатали такива моменти - когато ги разстрелват, а те оцеляват по някакво чудо; когато изгарят цялото село; убиват семейството пред очите им; косите на мъртвата майка и пелените на убитото бебе горят… Когато немците отвличат вагони с деца в Германия и източват кръвта им, защото вярват, че е особено ценна за ранените на фронта. Иде ти да виеш - да виеш от ужас и безсилие, от изумление пред безграничната жестокост.
Ако трябва да прочетете само една книга, за да си обясните войната, то не бих намерил по-добро предложение от този сборник. Твърде вероятно е да не ви понесе. Може би ще ви разплаче и няма да успеете да продължите. Но успеете ли, ще ви преведе през такъв личен холокост, че ушите ви дълго време ще звънтят от преживяното.
След такава първа среща със Светлана Алексиевич не ми остава нищо друго, освен да прочета и другите произведения от цикъла „Гласовете на утопията“. „Време секънд хенд“ вече я има и на български, а в скоро време, надявам се, „Цинковите момчета“ и „Чернобилска молитва“ също ще видим и по нашите книжарници, благодарение на изд. „Парадокс“. За които са и големите аплодисменти, че откриха за българската публика автор от такава величина!
Публикувано от Георги