Не беше лесно да прочета тази книга. Отдавна исках да го направя, но все нещо ме спираше. Когато най-сетне се залових с нея, бях впечатлен от чудатия сюжет, с който започваше. Ако „сюжет“ въобще е подходяща дума в случая. Струваше ми се, че нещо вълнуващо предстои да се случи, а това е само въведение. Но страниците се прелистваха, а недоумението ми нарастваше с всяка следваща. Спирах, зарязвах я, дори изминаха месец-два, в които почти бях забравил за нея. И после пак я подхванах… Какво ме накара да продължа ли? Гениалното, което проблясва сред налудничавите халюцинации, бутафорната сатира, трескавия език, фантасмагоричните герои… Гениалното, заради което си струва да устоиш на порива да захвърлиш тази книга, която трудно се преглъща и драска по гърлото.
„Чевенгур“ на Андрей Платонов е на практика неописуема книга. Книга като никоя друга. Бях чел мнения за нея, преди да започна – антиутопия, брилянтна сатира на болшевизма, и прочие, и прочие… Впечатли ме, че минава половин век, преди да бъде публикувана в Съветския съюз. Завършена през 1929 г., тя е отхвърлена от всички издателства. „… но при неоспоримите достойнства на Вашата работа, аз все пак не мисля, че ще я отпечатат и издадат“, пише Максим Горки на Платонов. И се оказва прав. „Чевенгур“ става част от „задържаната“ литература, заедно с „Доктор Живаго“ на Пастернак, „Живот и съдба“ на Гросман, „Ние“ на Замятин, които „избухват“ едва в периода на „перестройката“, заедно със свободата, която започва да клокочи в Съветска Русия.
Чета и си мисля – каква дързост, каква налудничава смелост трябва да е притежавал Андрей Платонов, за да си помисли, че подобна книга може да се появи в империята на Сталин! С целия си неизбродим талант той рисува изключителна гротеска на всичко скъпо за съветската пропаганда. „Чевенгур“ със замах скъсва плакатите на установените митове и показва през криво огледало руското селячество – оскотяло, полуживо и люшкащо се на вятъра в абсолютна мизерия; болшевишката революция – пародия на самата себе си; и не на последно място комунизма – не като възвшена идея, каквато управляващите поднасят на масите, а като мистично физическо усещане и състояние, съзерцание.
Сюжетът е странен и се точи мъчително, затормозен от халюцинациите, в които се превръщат описанията на Платонов. Героите му са неописуеми гротески – революционер, пришил в шапката си портрет на Роза Люксембург; обременен от наследствена обреченост млад комунист; карикатурните водачи на захвърленото в степите градче Чевенгур и още неколцина груби, полуумни болшевики. Общо дванадесет на брой – апостолско число, което едва ли е случайно. И сред цялата непонятност Платонов е безпощаден в разсъжденията си, които подписват присъдата на цялата книга. Понеже съм безсилен да структурирам мисълта си в истинско ревю, ще ви поднеса няколко от тях натюр.
За революцията:
„В душата си той обичаше незнанието повече от културата. Невежеството е чиста нива, където може да се отгледа растението на всякакво знание, но културата е вече тревясала нива, където растенията са изсмукали солите от почвата и където вече нищо няма да израсте. Затова Дванов беше доволен, че в Русия революцията оплеви до шушка онези редки обрасли места, където имаше култура, а народът, какъвто си беше, такъв си остана, като чисто поле – не нива, а празно плодородно място“.
За властта:
„Живея си и си мисля: нима човек за човека е толкова опасен, че между тях непременно трябва да стои властта? Точно от властта идва и войната… Вървя си аз и си мисля, че войната е нарочно измислена от властта, обикновеният човек не може така…“
За комунистите:
„Ковачът престана да говори, защото се сети, че пред него стои също такъв странен човек, каквито са всички комунисти – уж нормален човек, пък действа срещу простия народ“.
„Новият закон се хареса на Копьонкин и той се заинтересува дали може да се организира съветска власт на открито място – без постройки.
– Може – отвърнаха неговите мислещи събеседници. – Трябва само наблизо да има беднотия, а някъде по-далече – бяла гвардия“.
За руските села:
„Дванов си спомняше много села и градове и много хора в тях, а Прокофий пътем с паметта на Александър му сочеше, че скръбта в руските села не е мъка, а обичай, че отделеният от бащиното домакинство син никога вече не идва при баща си и не скърби за него, синът и бащата не са били свързани от чувството, а от имуществото; рядко ще се намери някоя странна жена, която да не е задушила през живота си поне едно свое дете, и то съвсем не от бедност, а за да може още да си поживее свободно и да се люби с мъжа си“.
Но ако има нещо, в което геният на Платонов да блести наистина неустоимо, това не е сатирата на бутафорния комунизъм, на революцията и на руския селянин, а шокиращото описание на природата. Не помня някъде да съм срещал подобни сочни природни картини, които въздействат на всички сетива едновременно. Картини, които сякаш са плод на нечий трескав наркотичен сън. Природа, която шества из страниците като господар – над всичко и над всички.
„Дванов усети мирния аромат на село – миризма на изгоряла слама и топло мляко – и от този аромат го заболя коремът; вече не можеше да изяде дори щипка сол. Той се уплаши, че ще вземе да умре в големите топли ръце на селото, да се задуши в дъха на мирните овчи кожуси на хора, които побеждават врага не с ярост, а чрез струпване накуп“.
Властелинът, централният образ в този болен свят, е слънцето. Всемогъщото слънце, под което хората са инертни, безволеви, умиращи като мухи или безмълвно вгледани в себе си. Чакащи нещо или някого. Слънцето е волята, почти религиозно описана от Платонов.
„Мъглите гинеха като сънища под острото зрение на слънцето. И там, където през нощта беше страшно, се простираха осветени и бедни пусти пространства. Земята спеше разголена и мъчителна като майка, от която се е смъкнало одеалото. По степната река, от която блуждаещите хора пиеха вода, като насън още пълзеше мъгла и рибите, очакващи светлината, плуваха с ококорени очи по самата повърхност на водата“.
Само прочетете това изречение. Невероятно е! А сега си го представете:
„Слънцето сияеше над града и степта като единствен цвят сред безплодното небе и с раздразнения натиск на презрялата си сила набиваше в земята светлата жега на своя цъфтеж“.
Като се замисля, при Георги Божинов за първи път срещнах удивителни описания на природата, които ме поразиха. Платонов обаче е на друго ниво. Като с четка на импресионист той създава картини, които излъчват емоции, имат свои чувства, запълват пространството с вибрации:
„Над тях като на онзи свят безплътно се влачеше луната, вече превалила към своя залез. Нейното съществувание беше безполезно – от него не живееха растенията, под луната мълчаливо спеше човекът. Слънчевата светлина, която озаряваше отдалече нощната сестра на Земята, съдържаше в себе си мътното, горещо и жово вещество, но тази светлина достигаше до луната вече прецедена през мъртвата дължина на пространството, всичко мътно и живо се разсейваше от нея по пътя и оставаше само истинска мъртва светлина“.
Завършвам книгата със смесица от емоции, които не ми дават мира. Колко прочита са необходими, за да обхванеш всички посоки на тази книга, да разлистиш всичките й пластове и да уловиш скритите в нея послания, закодираната символика, религиозните препратки, замаскираните остриета на безпощадна критика и огорчение от действителността на революцията. Това ли е тя, това ли е обещаният комунизъм, пита Платонов чрез своите герои. И си отговаря:
„Тук, Фьодор Фьодорович, не се намира комунизъм, тук живеят хора, не можем ги курдиса, докато сами не се подредят. Аз по-рано мислех, че революцията е локомотив, а сега виждам, че не е“.
И за финал едно пророчество, което се осъществява отново и отново:
„Историята е тъжна, защото е време и знае, че ще я забравят“
Публикувано от Георги
Библиотеката 