Новината, че предстои издаването на български език на книга, посветена на най-известното оръжие на ХХ век - автомат Калашников, ме накара да изровя от паметта си едно заглавие, което бях пропуснал преди няколко години при излизането му. Става въпрос за малката книжка „Моят живот в бури и откоси“, събрала спомените на съветския оръжеен конструктор Михаил Калашников. Изд. „Рива“ я пуснаха на пазара през 2011 г., но докато стигна до нея, вече беше изчезнала от рафтовете на повечето книжарници. Сега любопитството ми се изостри и с малко късмет успях да открия една изостанала бройка в „Хеликон Витоша“.
Френската журналистка Елена Жоли публикува през 2003 г. книгата си, която написва в резултат на разговорите си с вече доста възрастния Михаил Калашников в дома му в затънтения уралски град Ижевск. Освен нейните коментари и обяснения за контекста на разказваните събития, Жоли се е постарала да запази автентичния разказ на конструктора. Казвам „конструктор“, защото трудно можем да наречем с друга титла човека, останал в историята като създател на АК-47, колкото и спорен да е този факт. Той не е нито инженер, нито има някакво образование. До края на живота си не става директор на оръжейния завод, в който работи, а запазва единствено титлата си „главен конструктор“. Въпреки това е генерал и носител на всички възможни съветски и руски държавни отличия. Твърде любопитно…
Още по-любопитен е въпросът с действителното изобретение на автомат „Калашников“. Много източници твърдят, че заслугите за това са на немския конструктор Хуго Шмайзер и екип от други немски специалисти, които през 50-те години са изпратени да работят именно в Ижевск. Шмайзер е създателят на една от първите автоматични пушки в света - оръжието Stg 44, което в края на войната влиза на въоръжение във войските на Райха, а трофейни бройки от него бързо попадат в ръцете на руснаците, които оценяват високо достойнствата му. Изумителна е дори визуалната прилика между Stg 44 и АК-47, макар да се водят доста спорове доколко конструкцията на двете оръжия наистина е сходна. Защо отварям тази скоба ли? Защото, въпреки очевидните съмнения, в книгата си Калашников дори не споменава името на Хуго Шмайзер (ок, споменава го веднъж, но по съвсем друг повод). Което е малко странно, сякаш.
Човекът, когото виждаме в „Моят живот в бури и откоси“ е едно печално творение на сложната епоха, в която живее, един завършен homo sovieticus. Книгата започва с ужасяващи разкази за детството и ранните години на Миша, в периода на разкулачването, когато семейството му е депортирано в Сибир. Болезнено откровение за социалните катаклизми, разтърсили селата по онова време. „Децата знаеха кои от местните хора подкрепяха депортирането в Сибир и лишаването от граждански права на онези селяни, и в училището се пренасяха разделенията, търканията и разногласията между бедни и богати. Разменяните обиди и упреци понякога завършваха с всеобщи стълкновения. Децата си отправяха заплахи, наричаха се кулаци и експлоататори. Нарочените винаги бяха смятани за инициатори на разправиите дори когато те чисто и просто се отбраняваха и защитаваха“.
Зловещите картини на депортацията и изнурителния живот в Съветския съюз през 30-те години всъщност са доста по-интересни от следващите страници, които разказват за същинската работа по създаването на най-известния автомат в света. Както вече споменах, липсва каквото и да било за Хуго Шмайзер, макар темата за „заимстването“ все пак да намира място в мемоарите на Калашников. Така например той признава, че в ранните си разработки бил заимствал детайли от американската пушка „Гаранд“. Друга съществена липса обаче, която установих, е тази на техническите детайли. Тях просто ги няма. Великият конструктор разказва за тестовете, за преработките, за комисиите, за конкурентите си, но не и за детайлите на автомата, които го правят толкова успешен. Как се е стигнало до едно или друго решение, кое е уникалното в него - представям си, че всеки създател естествено би изпаднал в логорея, докато описва „отрочето“ си. Не и Миша Калашников. Той е лаконичен, спестява доста подробности и умело насочва разказа си в други посоки.
Всъщност, есенцията на цялата книга е събрана в предговора от Елена Жоли. Мемоарите на самия Калашников премълчават тактично ключови моменти от създаването на автомата, но пък рисуват образа на един човек, който идеално се вписва в понятието „homo sovieticus“. Сложен, неразбираем образ, който не предизвиква никакви симпатии, дори напротив. Репресиран от политиката на Сталин, по-късно като депутат той му ръкопляска в несвяст, защото никой не иска да спре да пляска пръв. Края на Съветският съюз възприема като предателство спрямо родината си. Смята, че Германия е трябвало и досега да плаща репарации и се отвращава, че „сега протягаме ръка за просия пред тази нация„. Думите му са пълни с противоречия, като това: „След разпадането на СССР манталитетът на хората се промени, те започнаха да се плашат един от друг“. Чак тогава ли, мисля си…
Въпреки всичко мемоарите на Калашников са любопитен поглед към спорната личност на човека, оставил името си като създател на най-смъртоносното оръжие в света. Трябва да се четат с едно, дори с две наум, но показват с една човешка съдба толкова много от съветската действителност и съветския начин на мислене. И говорят много дори за това, което премълчават.
Публикувано от Георги