„Ние, удавниците“ в търсене на спокоен пристан


Още когато погледнеш корицата на тази книга, вече знаеш, че е нещо специално. Водовъртежът, нарисуван на нея, започва да те увлича. Той, впрочем, те чака и вътре, между страниците - веднъж попаднеш ли сред него, няма спиране до последния ред.

„Ние, удавниците“. Прекарах близо три дни в пълна изолация и отдаденост на тази книга с нейните над 800 страници. Карстен Йенсен е сътворил нещо изключително. Датчанинът, роден в малкото островно градче Марстал, е направил истински художествен монумент на родното си място. Хипнотизиращ роман, в който вълна след вълна те заливат, докато морето не стане част от теб, докато не станеш един от тях, удавниците, изгубени сред световния океан.

„Ние, удавниците“ e трибют към няколко поколения моряци, превърнали името Марстал в нарицателно за тази особена професия. Романът проследява близо век от историята на града от средата на XIX век до края на Втората световна война през личните истории на различни герои. Животът на всеки от тях, разбира се, неминуемо е свързан с морето. Какво кара мъжете на Марстал да тръгнат по море, сякаш са закърмени с него още от люлката? За какво е този неумолим копнеж по безбрежните океани? Може ли тази връзка да бъде унищожена?

„В живота на моряка идва момент, мислех си, когато той вече не се чувства у дома си на сушата и тогава се отдава на Тихия океан, където окото никъде не среща земя, където небето и морето се оглеждат едно в друго, докато горе и долу загубят значението си, където Млечният път прилича на морска пяна, където земното кълбо цепи като лодка развълнуваните води, а самото слънце е като мъничка точица подводно сияние сред небесния океан“.

Сред подобни магнетични описания ви предстои да плувате, веднъж попаднете ли във водовъртежа на тази книга. Йенсен разказва като истински хроникьор, с удивителен стил, от различни гледни точки. Понякога е част от неназованото множество, жителите на Марстал, моряците от корабите; друг път е в обувките на един или друг герой, създавайки широкомащабна картина на един град, посветил се на мореплаването и обрекъл своите жители на скиталчество.

„В Марстал всички улици бяха главни. Всички водеха до Световния океан. Китай беше в задния ни двор. През дворовете на схлупените си къщурки виждахме бреговете на Мароко.“

Особени са героите на Йенсен. Сурови, издръжливи, навъсени, неустрашими мъже, програмирани сякаш от обща матрица - да търсят широките простори на океана, далеч от сушата, далеч от семействата, далеч от презрените професии на ровещите земята. Някои прекарват целия си живот в непрестанно скиталчество. Докато морето ги погълне или докато нещо в тях - някакъв друг копнеж може би - ги накара да зареждат всичко и да избягат.

„Ние не плаваме, защото има море. Плаваме, защото има пристанище. Не към далечните цели тръгваме първо. Първо търсим убежище“.

Но в този роман не само копнежът по морето е стихия. Огледалният образ виждаме в лицето на жените на Марстал - осъдени да бъдат вечно чакащи, да бъдат глава на семейството, да оплакват изчезналите си мъже без гроб и без кръст… Могат ли те да обърнат съдбата си, да се изправят срещу морето, което ги разделя от съпрузите им? Една жена ще опита да направи именно това. Виждаме я в образа на Клара Фрийс - майка, вдовица и неподозирано силна личност, която ще си постави за цел да отмъсти на морето, да извади моряка от марсталския мъж.

Безкрайно любопитно е, че макар действието да се развива в един период от близо век, повечето герои под една или друга форма остават неподвластни на времето, преминават от една епоха в друга. Ще видим едни ботуши, обиколили няколко пъти цялото земно кълбо, да си проправят път през годините наред с името на легендарния си собственик; ще проследим какво се случва с една смалена глава и с тайните, които крие тя. Ще преживеем три войни заедно с жените и мъжете на Марстал - войни, които ще поставят пред изпитание неустрашимия дух на островните хора. Ще видим как водовъртежът на събитията завърта всички - едни ще изкара на гребена на вълната, докато други ще завлече дълбоко в морските недра.

Не си спомням откога не съм чел нещо толкова завладяващо. „Ние, удавниците“ е истинско съкровище, което ще разпали копнеж по морето дори и в най-задрямалата душа. Аплодисменти за ИК „Жанет 45“, както и на Мария Змийчарова за страхотния превод! Винаги е прекрасен полъх да прочетеш нещо такова.

Публикувано от Георги

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

%d блогъра харесват това: